Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (64)

Шестдесет и четвърта глава
С жените невинаги трябва да се играе по правилата

След като написа десетина реда на красивата Диан дьо Мофриньоз и кратка осведомителна бележка на госпожица Д’Ерувил, Елеонор написа на Каналис отговор, който изплющя като камшик върху лъжите му.

До господин барон Дьо Каналис

 

„Драги ми поете, госпожица Дьо Ла Басти е много красива, Монжено ми доказа, че баща й има осем милиона, мислех да Ви оженя за нея и много Ви се сърдя, че не проявихте доверие към мен.

Ако сте имали намерение да жените Ла Бриер в Хавър, не разбирам защо не ми съобщихте това, преди да заминете. И защо в продължение на две седмици не писахте на приятелката си, която толкова лесно се тревожи? Писмото Ви дойде малко късно, вече бях говорила с банкера.

Вие сте дете, Мелхиор, и се опитвате да ме надхитрите. Това не е хубаво. Самият херцог е обиден от държането Ви и го намира за неблагородно, което поставя под съмнение честта на майка Ви.

Бих искала сама да се убедя във всичко. Мисля, че ще имам честта да придружавам Мадам в лова, който херцог Д’Ерувил организира за госпожица Дьо Ла Басти. Ще уредя да Ви поканят в Розанбре, защото ловната среща ще бъде вероятно у херцог Дьо Верньой.

Повярвайте, драги ми поете, че независимо от всичко оставам за цял живот

Ваша приятелка

Елеонор дьо М.“

— Дръж, Ернест — каза Каналис и хвърли през масата писмото, което получи по време на обяда. — Това е двехилядното любовно писмо, което получавам от тази жена, и в него няма нито едно ти\ Никога високопоставената Елеонор не се е компрометирала повече, отколкото с това писмо. Ожени се непременно! И най-лошата женитба е по-добра от този мек оглавник! Ах! Аз съм най-големият Никодем^[1], който някога е падал от луната. Модест има милиони и е завинаги загубена за мен, защото не можем да се върнем от полюса, на който сме сега, на тропика, където бяхме преди три дни! Затова искам да победиш Главния интендант, още повече че казах на херцогинята, че съм дошъл тук заради теб. Така че ще ти помагам.

— Уви, Мелхиор! Модест би трябвало да има твърде силен, изграден и благороден характер, за да устои на гледката на двора и на великолепието, което херцогът така ловко ще разгърне в нейна чест и слава. Не вярвам, че съществува такова съвършенство. И все пак, ако тя е все още онази Модест, която познавам от писмата й, има някаква надежда…

— Щастлив си ти, млади Бонифаций^[2], че виждаш света и любимата си през такива розови очила! — извика Каналис и излезе да се поразходи из градината.

Притиснат между двете си лъжи, поетът не знаеше какво да прави.

— Следвайте правилата и ще загубите! — възкликна той, седнал в беседката. — Всички нормални мъже биха действували, както действувах аз преди четири дни, и биха се оттеглили от клопката, в която ми се струваше, че ще падна. Защото в такива случаи човек не си играе да развързва, а направо къса! Хайде сега, да бъдем студени, спокойни, достойни, обидени. Единствено английската скованост може отново да спечели уважението на Модест. В края на краищата, ако след всичко това трябва да се върна към старото си щастие, десетгодишната ми вярност ще бъде възнаградена и Елеонор все ще ми намери подходяща жена!