Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (25)

Двадесет и пета глава
Съюзът на душите

До господин Дьо Каналис

 

„Приятелю, отговорът Ви ми достави колкото мъка, толкова и удоволствие. Може би скоро ще изпитваме само удоволствие, като четем писмата си. Разберете ме добре.

Човек се обръща към Бога, иска от него хиляди неща, а той остава ням. Искам да получа от Вас отговорите, които Бог не ни дава. Нима приятелството на госпожица Гурне и Монтен не може да се повтори? Не сте ли чували за семейството на Сисмонд дьо Сисмонди в Женева? Разправяха ми, че това е най-трогателната двойка, която съществува, нещо като маркиз и маркиза Дьо Пескер, щастливи до дълбока старост. Боже мой, защо да е невъзможно да съществуват като в симфония две арфи, които от разстояние да си отговарят, да вибрират, да свирят сладостна мелодия? От всички същества единствено човекът е едновременно и арфа, и музикант, и слушател.

Нима смятате, че ще се безпокоя като някоя проста жена? Нали знам, че се движите в обществото, че срещате там най-хубавите и най-умните жени на Париж? Нали мога да предположа, че някоя от тези сирени е благоволила да Ви обгърне със студените си люспи и че именно тя Ви е внушила отговора с прозаичните разсъждения, които ме натъжават? Има, приятелю мой, нещо по-хубаво от тези цветя на парижкото кокетство, има едно цвете, растящо горе по алпийските върхове, наречени гении, а гениите са гордостта на човечеството, което те оплодяват с небесната благодат, почерпена от облаците. Искам да отгледам и да накарам да разцъфне това цвете, защото неговият див и сладък мирис никога няма да изчезне — той е вечен.

Направете ми честта да не ме смятате за обикновена девойка. Ако бях Бетина — знам за кого намеквате, — никога не бих станала госпожа Арним. А ако бях една от жените на лорд Байрон, в този миг бих живяла в манастир. Засегнахте ме на болното място. Вие не ме познавате, но ще ме опознаете.

Усещам в себе си нещо възвишено, за което може да се говори без суета. Бог е посадил в душата ми това хибридно растение, родено на върха на Алпите, за което Ви говорих. Не искам да го поставя в саксия на прозореца, за да умре там. Не, този прекрасен цвят, единствен по рода си, с опияняващо ухание, няма да се въргаля из прозаичното всекидневие. Той е Ваш, завинаги, и ничий поглед не бива да го опетни! Да, драги приятелю, на Вас принадлежат всички мои мисли, дори и най-тайните, дори и най-налудничавите, на Вас принадлежи безрезервно едно девиче сърце, една безкрайна привързаност.

Ако Вашата личност не ми подхожда, просто няма да се омъжа. Мога да живея с живота на сърцето, на ума Ви, на чувствата Ви, те ми харесват и аз винаги ще бъда това, което съм сега — Ваша приятелка. Има нещо прекрасно във Вашия дух и това ми е достатъчно. В това ще се състои животът ми.

Не се отказвайте с презрение от една млада и хубава слугиня, която не се стъписва от ужас при мисълта да бъде един ден старата гувернантка на поета, донякъде негова майка, донякъде негова домакиня, негов разум, негово богатство. Тази предана девойка, толкова ценна в живота на поетите, е Приятелството, чисто и безкористно, на което казваме всичко, което слуша понякога, поклащайки глава, което не заспива, а преде на светлината на лампата, за да бъде там, когато поетът се завърне мокър от дъжда или в лошо настроение. Ето каква ще е съдбата ми, ако не ми се падне съдбата на щастлива и завинаги свързана с Вас съпруга: и едната, и другата ми харесват.

Да не мислите, че Франция ще бъде много ощетена, ако госпожица Д’Ест не й дари две или три деца, отказвайки да прилича на госпожа Вилкен?

Колкото до мен, аз никога няма да бъда стара мома. Ще бъда майка чрез своята благотворителност и чрез тайното си участие в живота на велик мъж, комуто ще отдам мислите и усилията си на този свят. Изпитвам най-дълбок ужас от посредствеността. Ако съм свободна, ако съм богата, както съм млада и красива, никога няма да принадлежа на някой глупак само защото е син на пер на Франция, нито на някой търговец, който може да се разори за един ден, нито на някой хубавец, който ще бъде жената в семейството, нито въобще на някого, който ще ме кара да се червя по двадесет пъти на ден за това, че съм му жена. По този въпрос можете да бъдете съвсем спокоен. Баща ми твърде много уважава волята ми и никога няма да я престъпи. Ако се харесам на моя поет, ако той ми хареса, ще издигнем толкова високо блестящата сграда на любовта ни, че ще я направим недостъпна за нещастието — аз съм млада орлица, ще го видите изписано на челото ми.

Няма да повтарям това, което вече Ви казах. Просто ще го резюмирам, като Ви призная, че ще бъда най-щастливата жена на света, ако стана затворница на любовта, както в момента съм затворница на бащината воля. Хайде сега, приятелю, да си представим, че това, което се случва с нас, е просто един роман.

Една девойка с живо въображение, затворена в кулата си, умира от желание да обиколи парка, в който прониква само погледът й. Тя измисля начин да откърти решетката, да скочи от прозореца, да прекатери градинския зид и да се напалува в съседния двор. Вечната комедия! Та тази именно девойка е душата ми, а паркът на съседа е Вашият гений. Не е ли съвсем естествено? Виждали ли сте някога съсед, който да се е оплакал, че живият плет му е прекършен от чифт хубави крачка? Това за поета. А ето и за възвишения резоньор от комедията на Молиер.

Драги Жеронт^[1], обикновено бракът противоречи на здравия смисъл. Дадено семейство се осведомява за някой млад човек. Ако този Леандър^[2], доведен от съседката или уловен на някой бал, не е крадец, ако няма видими недъзи, ако е достатъчно богат, ако е завършил колеж или юридически факултет, за да угоди на разпространените представи за образованост, и ако умее да се облича, му се позволява да дойде да види премененото от сутринта младо момиче, на което майката заръчва да внимава какво говори, да не позволява душата и сърцето й да се изпишат на физиономията й, да си залепи усмивката на танцьорка, завършваща пируета си, в никакъв случай да не показва истинския си характер, защото това е опасно, и да не изглежда обезпокоително образована.

Когато родителите са се уговорили вече по материалните въпроси, те добродушно подтикват младите да се опознаят през редките моменти, когато остават сами, когато си приказват, когато се разхождат, без никаква свобода, разбира се, защото знаят, че вече са свързани. В такива случаи младият човек си предрешава и душата, и тялото, а и девойката прави същото. Тази жалка комедия, придружена с букети, с украшения, с посещения на театър, се нарича ухажване. Ето това ме възмути, затова искам законният съюз да последва продължителния съюз на душите.

В живота на една девойка това е единственият момент, когато размисълът, шестото чувство, опитът са й необходими. Тя залага свободата си, щастието си, а вие не й оставяте нито кутийката за зарове, нито самите зарове. Тя е едновременно играч и зрител.

Имам правото, волята, властта, позволението сама да си докарам нещастие и ще ги използувам, както направи майка ми, която, посъветвана от инстинкта си, се омъжи за най-щедрия, най-предания, най-любещия от мъжете, в когото се влюби една вечер заради красотата му. Знам, че сте поет, че сте свободен и че сте хубав. Бъдете сигурен, че не бих избрала за довереник някой от Вашите женени колеги, дори да приличаше на Аполон. Ако майка ми бе съблазнена от Красотата, която може би е добрият гений на щастието, защо мен да не ме привлекат духът и формата, съчетани в едно?

Дали ще узная повече за Вас, ако Ви изучавам задочно или ако започна с тривиалния опит, натрупан от няколко месеца ухажване? Туй е въпросът, би казал Хамлет. Но моят начин, драги ми Кризал^[3], има поне предимството да не ни изложи. Знам, че любовта си има своите илюзии и че всяка илюзия се сблъсква с действителността. Тук е причината за толкова раздели между влюбени, които са мислели, че са свързани за цял живот.

Истинската проверка е в страданието и щастието. Когато, след като са преминали през това двойно изпитание, две същества са разкрили своите недостатъци и качества, когато са показали характерите си, тогава те могат да вървят до гроб ръка за ръка. Но, драги Аргант^[4], кой Ви е казал, че малката ни пиеса няма бъдеще? Във всеки случай поне ще сме се насладили на кореспонденцията си…

Очаквам заповедите Ви, Ваша светлост, и оставам от сърце

Ваша О. д’Ест-М.“

X

До госпожица О. д’Ест-М.

 

„Вие сте демон, ето на, обичам Ви, това ли искахте, оригинална девойко? Може би желаете само да запълните провинциалното си безделие с глупостите, които може да извърши един поет? Това би било много лошо. Двете Ви писма показват достатъчно хитрина, за да предизвикат подобно съмнение у един парижанин. Но аз не съм вече господар на себе си, животът и бъдещето ми зависят от отговора, който ще получа.

Ще Ви бъде ли приятно, ако Ви уверя в безграничната обич, която изпитвам към Вас напук на условностите на обществото? Ще се съгласите ли да Ви потърся? Много несигурност и мъка ме очакват, докато узная дали ще Ви харесам.

Ако ми отговорите в благоприятен смисъл, ще си променя живота и ще кажа сбогом на скучните занимания, които сме достатъчно луди да наричаме щастие.

Щастието, скъпа моя красива непозната, е именно това, за което мечтаете: пълно сливане на чувствата, съвършено душевно съзвучие, жив отпечатък на прекрасния идеал (доколкото Бог ни позволява да имаме такъв тук на земята) върху обикновените неща в живота, с които трябва да се съобразяваме, най-после постоянство на сърцето, което е по-похвално от така наречената вярност.

Може ли да се говори за жертви, щом става дума за висше благо, за мечтата на поетите, за мечтата на девойките, за поемата, която в началото на живота, когато мисълта още изпробва крилете си, всеки жив ум гали с поглед и изпива с очи, преди да я види пречупена с някой банален остър камък; защото за почти всички хора кракът на Реалното много бързо стъпква това тайнствено яйце, от което почти никога нищо не се излюпва.

Затова още няма да Ви говоря за себе си, нито за миналото си, нито за характера си, нито за тази обич, почти майчинска от нейна страна и синовна от моя, която Вие вече много променихте и чието въздействие върху живота ми ще обясни думата жертва. Вие вече ме направихте доста късопаметен, да не кажа неблагодарен, не Ви ли стига това? О, говорете, кажете една дума, и ще Ви обичам вярно, докато се затворят очите ми, както маркиз Пескер обичаше жена си, както Ромео обичаше своята Жулиета. Поне за мен животът ни ще бъде онова непомрачено блаженство, което Данте счита присъщо на Рая, поема, написана по-добре от Ада.

Странно, не в мен, във Вас се съмнявам по време на дългите си размишления, когато може би като Вас се оставям да ме носи въображаемото течение на един живот-мечта. Да, скъпа моя, усещам в себе си сили да обичам така, да се отправя към гроба бавно и сладостно, с усмивка на уста, хванал под ръка обичаната от мен жена, без нито веднъж да разваля хубавото време на душата. Да, имам смелостта да мисля за двойната ни старост, да ни видя побелели като достопочтения историк на Италия, все още изпълнени със същата обич, но преобразени според сезоните на възрастта.

Виждате ли, вече не мога да Ви бъда само приятел. Въпреки че, както казвате, Кризал, Оронт^[5] и Аргант живеят и тримата в мен, аз все още не съм толкова стар, че да пия от чаша, подадена ми от очарователните ръце на забулена жена, без да изпитам необузданото желание да разкъсам доминото, маската и да видя лицето.

Или не ми пишете повече, или ми дайте надежда. Или ще Ви видя, или излизам от играта. Нима трябва да Ви кажа сбогом? Ще ми позволите ли да се подпиша като

 

Вашия приятел?“