Петдесет и пета глава
Модест навлиза в ролята си
Баронът и херцогът седнаха един срещу друг, а Гобенхайм щеше да играе с Латурнел. Модест се настани до поета, за голямо отчаяние на клетия Ернест, който четеше по лицето на капризната девойка засилващото се обаяние на Каналис.
Ла Бриер не знаеше, че Мелхиор притежава дарба на прелъстител, която природата често отказва на непресторените и обикновено стеснителни хора. Тази дарба изисква дързост, бързина на действието, които човек би могъл да нарече акробатика на ума. Тя включва също и малко мимически упражнения. Но пък не е ли вярно, че от нравствена гледна точка поетът винаги е и малко комедиант. Има голяма разлика между това да изразяваш чувства, които не изпитваш, но които разбираш във всичките им нюанси, и това да се преструваш, че ги изпитваш, когато имаш нужда от тях, за да постигнеш успех на сцената на личния живот. Така или иначе, дори ако лицемерието, необходимо на светския човек, е разяло нашия поет, той все пак е способен да предаде чрез таланта си нужното му чувство, така както обреченият на самота гений съумява в края на краищата да прелее сърцето си в ума си.
— Той се старае заради милионите й — си казваше с мъка Ла Бриер — и ще изиграе страстта толкова добре, че Модест ще му повярва!
И вместо да се покаже по-мил и по-остроумен от съперника си, Ла Бриер последва примера на херцог Д’Ерувил — остана си мрачен, неспокоен, напрегнат. Но докато придворният само изучаваше лудориите на младата наследница, Ернест бе обзет от мъките на черна и силна ревност — нито веднъж идолът му не го бе погледнал. Той излезе за малко с Бюча.
— Всичко е свършено — каза той. — Тя е луда по него, аз съм й повече от неприятен и впрочем тя е права! Каналис е очарователен, в мълчанието му има интелигентност, в очите му страст, в словоохотливостта му поезия…
— Честен човек ли е той? — попита Бюча.
— О, да! — отговори Ла Бриер. — Той е почтен, великодушен и способен да се освободи под влиянието на Модест от малките недостатъци, които е изградила у него госпожа Дьо Шолийо…
— Вие сте добро момче — каза гърбушкото. — Но способен ли е той да обича, ще я обикне ли?
— Не зная — отговори Ла Бриер. — Тя говорила ли е за мен? — попита той след малка пауза.
— Да — каза Бюча и предаде на Ла Бриер думите на Модест за маскарада.
Референтът се хвърли на една пейка и закри лицето си с ръце. Не можеше да сдържи сълзите си, а не искаше Бюча да ги види. Но джуджето умееше да отгатва.
— Какво ви е, господине? — попита Бюча.
— Тя е права! — каза Ла Бриер и рязко се изправи. — Аз съм подлец…
Той разказа за измамата, към която го бе тласнал Каналис, но обясни на Бюча, че е искал да разкрие истината на Модест още преди тя да свали маската си, като през цялото време сам се прекъсваше, за да се оплаква по детски от нещастната си съдба. Бюча със съчувствие разпозна любовта с нейната силна и сочна наивност, с истинските й дълбоки тревоги.
— Но защо не се проявите някак пред госпожица Модест — каза той на референта, — а оставяте съперника ви да се перчи…
— Ах! — каза Ла Бриер. — Не сте ли усещали, че гърлото ви се стяга, щом трябва да я заговорите? Нищо ли не чувствувате в корена на косите си, по повърхността на кожата си, когато тя ви погледне, та дори и разсеяно…
— Но вие имахте достатъчно ум, за да се натъжите, когато тя каза на достойния си баща нещо като „вие сте хапльо“.
— Господине, прекалено съм влюбен, за да не почувствувам сърцето си като прободено с нож, когато я чух да опровергава с тези думи съвършенството, което й приписвам.
— А Каналис я оправда — отговори Бюча.
— Ако в сърцето й имаше повече самолюбие, отколкото доброта, нямаше да съжалявам за нея — каза Ла Бриер.
В този момент, последвана от Каналис, който бе загубил играта, Модест излезе с баща си и с госпожа Дюме, за да подиша въздуха на звездната нощ. Докато дъщеря му се разхождаше с поета, Шарл Миньон се приближи до Ла Бриер.
— Господине, приятелят ви би трябвало да стане адвокат — усмихна се той и внимателно погледна младежа.
— Не бързайте да осъждате един поет със строгостта, която бихте проявили към някой обикновен човек, към мен например, господин графе — отговори Ла Бриер. — Поетът има своята мисия. По силата на собствената си природа той е предопределен да вижда поезията във всички въпроси, така както и да изразява поезията на всички неща. Така че, когато ви се струва, че си противоречи, той всъщност е верен на призванието си. Той е като художника, който еднакво добре може да ви нарисува една мадона и една куртизанка. Молиер успешно е създал и образи на старци, и образи на младежи, а Молиер имаше здрав поглед върху нещата. Тези интелектуални упражнения извращават второстепенните умове, но нямат никакво влияние върху истински великите хора.
Шарл Миньон стисна ръката на Ла Бриер и му каза!
— Лекотата в съжденията би могла обаче да му послужи и за да оправдае пред себе си точно обратните действия, особено в политиката.
— Ах, госпожице — отговаряше в този момент Каналис с лъстив глас на една лукава забележка на Модест, — не мислете, че големият брой усещания отнема силата на чувствата. Повече от другите хора поетите трябва да обичат с постоянство и вяра. Преди всичко не бива да ревнувате от това, което наричат Муза. Щастлива е жената на заетия мъж! Ако само чуете оплакванията на жените, понасящи товара на бездействието на мъже, които не са заети с работа или разполагат с много свободно време поради богатството си, ще разберете, че основното щастие на една парижанка е свободата, властвуването в собствения й дом. Ние, поетите, оставяме на жените си кралския скиптър, защото не можем да се принизим до тиранията, упражнявана от дребните души. Ние имаме по-важни неща да правим. Ако изобщо някога се оженя, нещо, което, кълна ви се, смятам за катастрофа, която няма скоро да ме сполети, бих искал жена ми да има моралната свобода на любовница и именно от нея да черпи като от извор целия си чар.
Каналис разгърна красноречието си и маниерите си, говорейки за любовта, за брака, за обожаването на жените и препирайки се с Модест, докато дойде господин Миньон. Достойният воин използува един миг на мълчание, за да хване за ръка дъщеря си и да я заведе при Ернест, когото бе посъветвал да опита да се обясни.
— Госпожице — каза Ернест с променен глас, — невъзможно ми е да остана повече под бремето на вашето презрение. Не се защищавам, не се опитвам да се оправдая, искам само да ви кажа, че преди да прочета ласкателното ви писмо, изпратено до човека, а не вече до поета, имам предвид последното ви писмо, аз исках — и ви го казах в бележката, която изпратих от Хавър — да ви извадя от заблудата ви. Всички чувства, които имах щастието да ви изразя, са искрени. Видях да проблясва надежда за мен, когато в Париж баща ви ми каза, че е беден. Но ако сега всичко е загубено, ако не ми остава друго освен вечни съжаления, защо да стоя тук, където всичко за мен е мъчение? Нека само да отнеса една ваша усмивка, тя ще остане завинаги запечатана в сърцето ми.
— Господине — отговори Модест, която изглеждаше студена и разсеяна, — аз не съм господарката тук. Но, разбира се, би ми било крайно неприятно да задържам тези, които не намират в този дом нито удоволствие, нито щастие.
Тя остави референта и хвана под ръка господин Дюме, за да се прибере вкъщи.
След малко, когато действуващите лица на тази домашна сцена се събраха отново в гостната, те с голямо учудване видяха Модест да седи до херцог Д’Ерувил и да кокетира с него като най-лукава парижанка. Тя проявяваше интерес към картите му, даваше му съветите, които той искаше от нея, и намери случай да му каже ласкателни неща, като издигна благородния произход до ранга на таланта и красотата.
Каналис знаеше или мислеше, че знае каква е причината на тази промяна. Той бе искал да засегне Модест, като сравни брака с катастрофа, която нямало скоро да го сполети. Но като всички, които си играят с огъня, той пръв се изгори на него.
Гордостта на Модест, презрението й обезпокоиха поета и той изигра ново представление — на ревността, която, разбира се, всички забелязаха.
Невъзмутима като ангел, Модест вкуси от удоволствието, което изпитваме, когато упражняваме силата си, и естествено прекали. Херцог Д’Ерувил никога не бе изживявал подобен празник: една жена му се усмихваше!
В единадесет часа вечерта — час, необичаен за Колибата, тримата ухажори си тръгнаха. Херцогът намираше Модест очарователна, на Каналис тя се струваше крайно кокетна, а Ла Бриер беше съкрушен от коравосърдечието й.
