Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (74)

Седемдесет и четвърта глава
Ловна среща, любовна среща

На другия ден призори всичко предвестяваше хубав ден. Замъглено от лека сивкава мараня, небето бе чисто синьо там, където се виждаше, и щеше съвсем да се изчисти до обяд от северозападния ветрец, който вече помиташе пухкавите облачета.

След като напуснаха замъка, Главният ловец, принц Дьо Лудон и херцог Дьо Реторе, които нямаха дами да покровителствуват и които първи бяха отишли на срещата, видяха комините на замъка и белите му фасади да се открояват през маранята на фона на листата на нормандските дървета, кафявочервени в края на всяка хубава есен.

— Дамите имат късмет — обърна се към принца херцог Дьо Реторе.

— О, въпреки вчерашните им хвалби, мисля, че ще ни оставят да ловуваме без тях — отговори Главният ловец.

— Щяха, ако нямаха обожатели — каза херцогът.

В този миг ревностните ловци — защото принц Дьо Лудон и херцог Дьо Реторе бяха от расата на Нимродите^[1] и минаваха за първи стрелци на предградието Сен-Жермен — чуха кавга и се спуснаха в галоп към мястото на срещата, кръстовище от алеи — една от тях водеше в гората Розанбре, — забележително с пирамидата си от мъх. Ето за какво беше спорът.

Вманиаченият англофил принц Дьо Лудон бе осигурил на Главния ловец изцяло британски ловен екипаж.

И ето че на единия край на площадката стоеше млад англичанин с нисък ръст, рус, блед, с нахален и флегматичен вид, горе-долу говорещ френски, облечен в костюм, чистичък като костюмите на всички англичани дори когато са от низшите класи. Джон Бари носеше аленочервен къс редингот, стегнат в талията, със сребърни копчета с герба на Верньой, бели кожени къси панталони, ботуши с обърнати кончове, раирана жилетка, яка и пелерина от черно кадифе. В ръката си държеше малък ловен камшик, а през лявото си рамо бе преметнал меден рог, окачен на копринена връв.

Този пръв пикьор бе придружен от две големи расови ловни кучета, истински фокс-хаунди, с бяла козина на светлокафяви петна, с високи крака, фин нос, малка глава и малки уши. Бе един от най-прочутите пикьори в графството, от което принцът го бе довел с големи трудности. Англичанинът командуваше екипаж от петнадесет коня и шестдесет кучета английска порода, който струваше луди пари на херцог Дьо Верньой. Последният не се интересуваше особено от лов, но бе снизходителен към кралския вкус, проявяван от сина му към това забавление.

Подчинените, хора и коне, стояха на известно разстояние в пълно мълчание.

Когато обаче пристигна на мястото, Джон видя, че е изпреварен от трима пикьори начело на две кралски дружини, пристигнали с карети. Това бяха тримата най-добри пикьори на принц Дьо Кадинян, които и по характера си, и по френските си костюми бяха в пълен контраст с представителя на нахалния Албион.

Тези любимци на принца носеха плоски и широки триъгълни шапки, под които гримасничеха загорелите им, загрубели и набръчкани лица, озарени от искрящи очи. Бяха забележително сухи, слаби, нервни като хора, разяждани от ловната страст. Всеки от тях се бе снабдил с един от тези големи ловни рогове а ла Дампиер^[2], украсени с ленти от зелена басма, под които се виждаше само медното отверстие. Те задържаха кучетата си и с поглед, и с глас.

Достойните животни образуваха група от поданици, по-верни от онези, с които си имаше работа кралят. Всички биха на петна — бели, кафяви, черни, всяко от тях имаше собствена физиономия като войниците на Наполеон и зениците им започваха да горят при най-малкия шум с огън, който им придаваше диамантен блясък. Някои бяха дошли от Поату и имаха къси крака, широки рамена, ниска задница и дълги уши. Други идваха от Англия и бяха бели, стройни като хрътки, без корем, с малки уши и с ръст, подходящ за бягане. Младите бяха нетърпеливи и готови да вдигат тупурдия. Старите — с много белези, отпуснати, спокойни, положили глава на предните си лапи, прислушваха земята като диваци.

Като видяха да идват англичаните, кучетата и хората на краля се спогледаха, питайки се безмълвно: „Значи, няма да ловуваме сами? Не е ли това обидно за Негово Величество?“

Започнала с шеги, разпрата между господин Жакен Ла Рули, стария шеф на кралските пикьори, и Джон Бари, младия островитянин, постепенно се разгорещи.

Двамата принцове отдалеч отгатнаха повода на кавгата. Главният ловец пришпори коня си и сложи край на разправията, като попита с властен глас:

— Кой огледа гората?

— Аз, ваша светлост — отговори англичанинът.

— Добре — каза принц Дьо Кадинян, като изслуша доклада на Джон Бари.

Хора и кучета бяха обзети от почит към Главния ловец, сякаш всички познаваха висшата му длъжност.

Принцът даде разпорежданията си за деня. Защото ловът е също битка и Главният ловец на Шарл X се превърна в Наполеон на горите. Благодарение на възхитителния ред, който бе въвел в Ловната служба, Главният ловец можеше да се занимава изключително със стратегията на лова и с висшата ловна наука. Той успя да определи на екипажа на принц Дьо Лудон точното място за деня, като му нареди като на кавалерийска единица да подгони елена към езерото, ако кралската дружина успее да го докара според замисъла му до кралската гора срещу замъка.

Главният ловец пощади самолюбието на старите си служители, като им довери най-трудната работа, и самолюбието на англичанина, когото използува според специалността му, давайки му възможност да покаже пъргавите крака на кучетата и конете си.

Така двете системи щяха да направят чудеса и да предизвикат завист една към друга.

— Ваша светлост ще заповяда ли да чакаме още? — почтително попита Ла Рули.

— Разбирам те, старче! — отговори принцът. — Вече става късно, но…

— Дамите явно идват, защото Юпитер вече усеща благовонните миризми — каза вторият пикьор, като забеляза, че любимото му куче души въздуха.

— Благовонни? — повтори принц Дьо Лудон с усмивка.

— Може би иска да каже зловонни — каза херцог Дьо Реторе.

— Именно, защото според думите на господин Ларавин всичко, което не мирише на кучкарник, вони — додаде Главният ловец.

И наистина тримата господа видяха да се задава в далечината ескадрон от шестнадесет коня, начело на които проблясваха зелените воали на четири дами.

Модест, придружена от баща си, Главния интендант и младия Ла Бриер, яздеше отпред до херцогиня Дьо Мофриньоз, съпровождана от виконт Дьо Серизи. След това идваха херцогиня Дьо Шолийо заедно с Каналис, комуто тя се усмихваше, сякаш нищо не е било.

Като пристигнаха на площадката, където ловците, облечени в червено, въоръжени с ловни рогове и заобиколени от кучета и от пикьори, представляваха достойна за четката на Ван дер Мьолен^[3] гледка, херцогиня Дьо Шолийо — възхитителна ездачка въпреки пълнотата си, настигна Модест и сметна за достойно да не се сърди повече на младата дама, на която не бе проговорила предишния ден.

В момента, когато Главният ловец завърши комплимента си за баснословната точност на дамите, Елеонор благоволи да забележи разкошната дръжка на камшика, която блестеше в ръката на Модест, и любезно я помоли да я види.

— Това е най-красивата подобна вещ, която съм виждала — каза тя, като показа шедьовъра на Диан дьо Мофриньоз. — Впрочем тя подхожда и на самата личност — додаде тя, връщайки камшика на Модест.

— Признайте, госпожо херцогиньо — отговори госпожица Дьо Ла Басти, като хвърли на Ла Бриер нежен и хитър поглед, в който влюбеният можеше да прочете признание в любов, — че това е доста особен подарък от бъдещ съпруг…

— Бих го приела като потвърждение на правата си, в памет на Луи XIV — каза госпожа Дьо Мофриньоз.

Ла Бриер се просълзи и отпусна юздата на коня си. Той щеше да падне, но един втори поглед на Модест му възвърна силата, заповядвайки му да не издава щастието им. Тръгнаха.

Херцог Д’Ерувил каза тихо на младия референт:

— Надявам се, господине, че ще направите жена си щастлива. Ако мога да ви бъда полезен с нещо, разполагайте с мен, защото бих искал да допринеса за щастието на две тъй очарователни същества.