Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (10)

Десета глава
Проблемът остава неразрешен

Един час мина в ужасяващо спокойствие, нарушавано само от йероглифните фрази на играчите на вист. — Пика! — Коз! — Цакай! — У нас ли са оньорите? — Кой дава? — Фрази, от които се състоят днес големите преживявания на европейската аристокрация.

Модест работеше, без да се учудва на мълчанието на майка си. Кърпичката на госпожа Миньон падна изпод полите й на земята и Бюча се втурна да я вдигне. Така той се озова до Модест и изправяйки се, й прошепна на ухото: „Внимавайте!“

Учудена, Модест погледна джуджето и лъчистият й поглед го изпълни с неизразима радост. „В никого не е влюбена!“ — си каза гърбушкото и потри ръце с такава сила, сякаш искаше да си смъкне кожата.

В този момент Екзюпер пресече лехите, втурна се в къщата, влетя в гостната като ураган и каза на ухото на Дюме: „Младият човек идва!“

Дюме стана, грабна пистолетите си и излезе.

— Боже мой! Ами ако го убие! — извика госпожа Дюме и се разрида.

— Но какво става? — попита Модест, като изгледа приятелите си с най-чистосърдечен вид и без никаква уплаха.

— Някакъв млад човек обикаля около Колибата! — извика госпожа Латурнел.

— Е и какво? — подзе Модест. — Защо Дюме трябва да го убива?

— Санкта симплицита! — каза Бюча и изгледа шефа си с гордостта, с която в картината на Льо Брен^[1] Александър съзерцава Вавилон.

— Къде отиваш, Модест? — попита майката.

— Да ви приготвя леглото, мамо — отговори Модест с глас, чист като звука на хармоника.

— Нищо не излезе! — каза джуджето на Дюме, когато той се върна.

— Модест е благонравна като Девата от олтара ни — възкликна госпожа Латурнел.

— О, господи! Такива преживявания ме съсипват, въпреки че иначе съм доста силен — каза касиерът.

— Да загубя двадесет и пет су, ако разбирам нещо — каза Гобенхайм. — Тази вечер всички ми изглеждате полудели.

— То е, защото става дума за съкровище — каза Бюча и се изправи на пръсти, за да стигне ухото на Гобенхайм.

— За съжаление, Дюме, почти съм сигурна в това, което ви казах — повтори майката.

— Госпожо — каза Дюме спокойно, — сега вие трябва да ни докажете, че грешим.

Като разбра, че става дума само за честта на Модест, Гобенхайм си взе шапката, сбогува се и си тръгна, отнасяйки десет су печалба и уверен, че нов робер няма да има.

— Екзюпер, и ти, Бюча, оставете ни сами — каза госпожа Латурнел. — Идете на театър в Хавър, все още има време. Ще ви дам пари.

Когато госпожа Миньон остана сама с четиримата си приятели, госпожа Латурнел погледна Дюме, който, бидейки бретонец, разбираше упорството на майката, погледна и мъжа си, който си играеше с картите, и реши, че е в правото си да вземе думата:

— Кажете, госпожо Миньон, кое ви кара да мислите така?

— Мила приятелко, ако разбирахте от музика, щяхте вече да сте чули езика на Модест, когато говори за любов.

Пианото на двете госпожици Миньон беше от малкото женски мебели, пренесени от градската къща в Колибата. Модест понякога разсейваше скуката си, като се упражняваше да свири без учител. Беше родена музикантка и свиреше, за да развеселява майка си. С лекота пееше немските мелодии, които бе научила от нея.

В резултат на тези упражнения, на тези усилия, се беше случило нещо, доста обикновено у хората с призвание, а именно, че Модест бе започнала несъзнателно да композира, така както е възможно да се композират чисто мелодични кантилени, без да се познава хармонията. За музиката мелодията е това, което са образът и чувството за поезията, цвете, което може да разцъфне от само себе си. Затова народите са имали национални мелодии, преди да бъде измислена хармонията. Ботаниката е дошла след цветята.

Така и Модест, въпреки че не разбираше нищо от художническия занаят, освен това, което бе видяла от сестра си, когато тя нанасяше боите на някой акварел, стоеше очарована и притихнала пред картините на Рафаело, Тициан, Рубенс, Мурильо, Рембранд, Албрехт Дюрер и Холбайн, тоест пред прекрасния идеал на всяка страна. От един месец обаче Модест пееше славееви песни, опитваше се да изпълнява неща, чиито смисъл и поетичност привлякоха вниманието на майката и предизвикаха учудването й — Модест се бе пристрастила към композирането и измисляше мелодии върху непознат текст.

— Ако подозренията ви нямат друга основа — каза Латурнел на госпожа Миньон, — вие сте прекалено мнителна.

— Когато бретонските девойки пеят, любимият е наблизо — каза Дюме, който отново помрачня.

— Ще ви заведа да чуете, когато Модест импровизира, и ще се убедите — каза майката.

— Горкото дете! — каза госпожа Дюме. — Ако знаеше колко се безпокоим, тя щеше много да се разстрои и щеше да ни каже истината, особено пък като разбере в какво положение е Дюме.

— Утре, приятели, ще разпитам дъщеря си — каза госпожа Миньон. — И може би с нежност ще сполуча повече, отколкото с хитрост…

И тук, както навсякъде и както винаги, комедията на „Зле пазената девойка“^[2] се играеше, без тези честни Бартоло^[3], тези предани съгледвачи, тези тъй бдителни пирененски овчарки да могат да надушат, да отгатнат, да забележат любовника, интригата, дима на огъня… Всичко това съвсем не беше следствие от някакво предизвикателство, разменено между пазачи и затворница, между деспотизма на тъмницата и свободата на задържания, а вечната репетиция на първата сцена, с която се вдига завесата на Сътворението — Ева в рая. Кой беше прав в нашия случай — майката или кучето-пазач?

Никой от хората, които заобикаляха Модест, не можеше да разбере сърцето на тази девойка, защото душата и лицето й бяха наистина в пълна хармония! Модест бе пренесла живота си в един свят, толкова отричан днес, колкото бе отричан светът на Христофор Колумб през шестнадесети век. За щастие тя си мълчеше, иначе би изглеждала луда. Да обясним най-напред влиянието на миналото върху Модест.