Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (20)

Двадесета глава
Играта продължава

Когато Ернест дьо Ла Бриер получи това писмо, той отиде да се разходи из града. Развълнуваната му душа се мяташе като крехка лодка по време на буря, когато вятърът непрекъснато мени посоката си.

Някой от тези често срещани млади хора, някой истински парижанин би изчерпал всичко със следните думи: „Малка измамница!“ Но за едно момче с благородна и красива душа тази почтително поднесена клетва, този зов за Истина има способността да събуди тримата съдници, скрити в дъното на всяко съзнание. Честта, Истината, Справедливостта се възправиха в цял ръст и се развикаха силно.

— Е, драги Ернест — казваше Истината, — ти положително не би се заел да поучаваш една богата наследница! Би заминал за Хавър, момчето ми, и то веднага, за да видиш дали девойката е хубава, и би се чувствувал много нещастен от предпочитанието й към гениите. А ако можеше и да подхлъзнеш приятеля си и да му заемеш мястото, госпожица Д’Ест би била наистина великолепна!

— Как — казваше Справедливостта, — вие се оплаквате, вие, умните и способни, но безпарични мъже, че богати девойки се омъжват за същества, които не бихте наели дори за портиер, вие злословите по адрес на здравия разум на века, който бърза да съедини парите с пари и никога не съединява някой хубав млад човек, талантлив и беден, с някоя красива, благородна и богата девойка. И ето една най-после, която се бунтува срещу духа на века… и какво прави поетът? Нанася й удар право в сърцето…

— Богата или бедна, красива или грозна, тази девойка е права, тя е умна, тя натиква поета право в блатото на личния интерес — извика Честта, — тя заслужава искрен, благороден и чистосърдечен отговор, който да изразява точно мисълта ти! Вгледай се в себе си! Проникни в сърцето си и го очисти от подлостта! Какво би казал Молиеровият Алцест^[1]?

И Ла Бриер, тръгнал по булевард Поасониер, вървеше толкова бавно, че след един час бе стигнал едва до булевард Капюсин.

Пое по крайбрежната улица, за да стигне да Сметната палата, която тогава се намираше близо до черквата Сент-Шапел. Но вместо да проверява сметките, той дълго стоя в недоумение.

„Ясно е, че тя няма шест милиона — си казваше той. — Но не е там въпросът…“

След шест дни Модест получи следното писмо.

IV

До госпожица О. д’Ест-М.

 

„Госпожице,

Вие не се казвате Д’Ест. Измислили сте това име, за да скриете собственото си. Длъжен ли съм да се доверявам на някого, който не казва истината за себе си?

Слушайте — ще отговоря на въпроса Ви с друг въпрос. Какъв е Вашият произход? Знатен, благороднически, буржоазен?

Вярно е, че моралът не се променя, той е един за всички. Но задълженията му се менят според сферата, в която действува. Така както слънцето различно осветява пейзажа и ние се възхищаваме на това разнообразие, така и моралът съобразява обществения дълг с ранга, с положението в обществото. Дребните прегрешения на войника са престъпление у генерала и обратно. Благоприличието не е едно и също у селянката, която жъне, у работничката, която получава петнадесет су на ден, у дъщерята на дребния търговец, у младата буржоазка, у дъщерята на богатия собственик на търговска къща, у младата наследничка на благородно семейство, у девойката от рода Д’Ест.

Кралят не бива да се навежда, за да вдигне дори златна монета, докато орачът трябва да се върне, за да намери изгубеното си су, въпреки че и единият, и другият са длъжни да се подчиняват на законите на Икономиката.

Една Д’Ест, която притежава шест милиона, може да си сложи шапка с перо и с широка периферия, да размаха камшика си, да смуши арабския си кон, да отиде при поета като амазонка в златоткани дрехи, следвана от лакея си, и да му каже: «Обичам поезията и искам да изкупя грешката на Леонора пред Тасо!» Докато търговската дъщеря би станала за посмешище, ако направи нещо подобно.

На коя класа принадлежите Вие? Отговорете ми искрено и аз ще Ви отговоря на въпроса, който ми поставихте.

Тъй като нямам честта да Ви познавам, пък и вече съм свързан с Вас с нещо като поетично общуване, не бих искал да Ви окажа дължимата почит с баналните думи, с които си служат обикновено. И без това с хитростта си спечелихте победа, като смутихте човек, който издава книги.“

На референта не му липсваше ловкостта, която може да си позволи един човек на честта. Той получи отговор със следващата поща.

V

До господин Дьо Каналис

 

„Драги ми поете, Вие ставате все по-разумен. Баща ми е граф. Най-голямата знаменитост в рода ни е един кардинал, живял по времето, когато кардиналите са били почти равни на кралете. Нашият, кажи-речи, изгаснал род свършва с мен. Но имам достатъчно благородна кръв, за да бъда приета във всеки двор и да бъда вписана въз всички регистри. Не стоим по-ниско от рода Каналис. Не се сърдете, че не Ви изпращам герба ни.

Опитайте се да ми отговорите толкова искрено, колкото и аз. Очаквам Вашия отговор, за да знам дали мога да се наричам както сега

Ваша

О. д’Ест-М.“