Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (15)

Петнадесета глава
Един поет от Ангелската школа

Каналис се отличава от Ламартин — основателя на Ангелската школа, по своята престореност на болногледач, по измамната мекота и сладостното съвършенство. Ако със своя възвишен зов Ламартин може да бъде оприличен на орел, бяло-розовият Каналис е като фламинго. В него жените виждат приятеля, който им липсва, дискретния довереник, съществото, което може да ги разбере, да ги разтълкува, да ги обясни на самите тях. Големите полета, оставени от Дориа в последното издание, бяха препълнени с признания, написани с молива на Модест, която изпитваше симпатия към тази мечтателна и нежна душа.

Каналис не притежава дарбата да съживява, да вдъхва душа на своите създания, но умее да успокоява неопределените страдания от рода на тези, които изпитваше Модест. Той говори на девойките с техния собствен език, приспива болката и на най-кървящите рани, уталожва стенанията и дори сълзите. Талантът му не се състои в това да държи красиви речи на болните, да им предписва лекарството на силните чувства. Той се задоволява да им каже с благозвучен глас, на който те вярват:

— И аз съм нещастен като вас и добре ви разбирам; елате с мен, да плачем заедно до поточето под върбите.

И те отиват. И те слушат поезията му, празна и звучна като песничките, с които дойките приспиват децата.

Каналис, както и Нодие, ви омагьосва с наивността, която у писателя е естествена, а у поета преднамерена, с изтънчеността, с усмивката, с обезлистените си цветя, с детската си философия. Той доста добре възпроизвежда езика на детството, за да ви върне в света на илюзиите. Хората са безмилостни с орлите, искат от тях да притежават ненакърненото съвършенство на диаманта. При Каналис човек се задоволява с малко, като сирачето с петаче, на него всичко му е простено. Той изглежда добродушен и главно човечен. Гримасите на ангелски поет му подхождат, както подхожда на жената да се прави на наивна, на изненадана, на млада, на жертва, на оскърбена добродетел. Припомняйки си своите впечатления, Модест затвърди доверието си в тази душа, в този пленителен образ, който й напомняше Бернарден дьо Сен-Пиер^[1]. Не се вслуша в думите на издателя. В началото на месец август написа следното писмо на този псевдо-Дора^[2], който все още минава за една от звездите на съвременната Плеяда.

До господин дьо Каналис

 

„Много пъти вече се каня да Ви пиша и знаете ли защо? Отгатнахте — за да Ви кажа колко харесвам таланта Ви. Да, изпитвам нужда да Ви изразя възхищението на една клета девойка, съвсем самотна в своята провинция, чието единствено щастие са стиховете Ви, Започнах от Рене^[3] и стигнах до Вас. Меланхолията води до мечтанието. Колко ли жени са Ви отдали почит, споделяйки с Вас тайните си мисли? Има ли някаква вероятност да ме различите в тази тълпа? Дали този лист хартия, върху който съм изляла душата си, ще съдържа нещо повече от парфюмираните писма, с които Ви засипват? Имам по-големи намеквания от всяка друга — желая да остана неизвестна и да ми се доверите напълно, все едно че ме познавате отдавна.

Бъдете така добър да ми отговорите. Не Ви обещавам, че някой ден ще се запознаем, но и не казвам категорично е. Какво още мога да добавя? Вярвайте, господине, че това писмо ми струваше голямо усилие, и ми позволете да Ви подам ръката си, приятелската ръка на

Вашата

О. д’Ест-М.

 

Ако благоволите да ми отговорите, моля, изпратете писмото си до госпожица Франсоаз Коше, Хавър, до поискване."

Романтична или не, всяка девойка може да си представи нетърпението, в което живя Модест в продължение на няколко дни!

Въздухът бе наситен с огнени езици. Дърветата й изглеждаха ефирни като перушина. Не усещаше тялото си, рееше се из природата! Земята се огъваше под краката й. Възхитена от пощенската институция, тя проследи в пространството малкото листче хартия, чувствувайки се щастлива, както се чувствуват двадесетгодишните, когато за първи път упражнят волята си. Бе умислена, приличаше на обладана от дявола, като в средновековието. Представи си апартамента, кабинета на поета, видя го как разпечатва писмото й и направи безброй предположения. След като дадохме представа за поезията, не е зле да очертаем и профила на поета.

Каналис е дребен, сух човек, с аристократична осанка, кестеняв; в лицето му има нещо телешко, малката му глава издава повече суета, отколкото гордост. Обича разкоша, блясъка, великолепието. Нуждае се от богатство повече от всеки друг. Гордее се с благородния си произход толкова, колкото и с таланта си, но не споменава много дедите си, тъй като претенциите му са твърде големи. В края на краищата родът Каналис не може да се сравнява с родовете Наварен, Кадинян, Гранлийо или Негрпелис.^[4] Все пак природата добре е задоволила желанията му. Очите му имат ориенталския блясък, който очакваме от очи на поет, маниерите му са доста изискани, гласът му е вибриращ. Но у него има и нещо шарлатанско, което почти унищожава тези качества. Всъщност той е искрен комедиант. Ако обувките, които носи, са толкова елегантни, то е, защото така е свикнал. Ако думите, с които си служи, са толкова високопарни, то е, защото сам си ги е измислил. Ако позите, които заема, са толкова драматични, то е, защото ги е превърнал в своя втора природа. Тези полунедостатъци са съчетани с великодушие, което може да се нарече кавалерство за разлика от рицарството.

У Каналис няма достатъчно вяра, за да бъде Дон Кихот, но той е достатъчно издигнат, за да види и благородната страна на нещата. Поетичният му дар, който като копривна треска избива с повод и без повод, вреди много на този поет, който всъщност не е лишен от интелигентност, но не може да я разгърне поради таланта си. Той е във властта на своята репутация и същевременно иска да бъде по-велик от нея.

Така че, както често се случва, човекът напълно се разминава с творенията на мисълта си. Тези глезени, наивни, пълни с нежност творби, тези спокойни стихове, чисти като езерен лед, тази галеща женствена поезия е написана от един амбициозничък автор, стегнат във фрака си с вид на дипломат и с претенции на аристократ, мечтаещ за политическо влияние, предвзет, придирчив, жаден за богатство, което да му донесе нужната за амбициите му рента, разглезен от успеха в двойната му форма — лавровия и миртения венец.^[5]

Заплата осем хиляди франка, три хиляди франка държавна пенсия, две хиляди франка от Академията и хиляда екю приход от бащиното имение, накърнени от необходимата сума за обработване на земята му, общо петнадесет хиляди франка твърд доход, плюс десетте хиляди, които, така или иначе, му носеше поезията — всичко двадесет и пет хиляди ливри. За героя на Модест тази сума представляваше несигурно богатство, още повече че той харчеше около пет-шест хиляди повече, отколкото получаваше. Но кралската касичка и тайните фондове на министерството дотогава бяха покривали дефицитите му. Бе написал по случай коронясването един химн, за който получи сребърен сервиз. Отказа да вземе пари, казвайки, че родът Каналис е длъжен да отдаде почит на краля на Франция. Кралят Рицар се усмихна и поръча на Одио скъпо издание на „Заир“.

Нима ги мислиш, о, поете,

че по̀ си щедър от Шарл Десети?^[6]

Още тогава, според живописния израз на журналистите, Каналис бе изстрелял патроните си. Чувствуваше се неспособен да измисли нова поетична форма. Лирата му нямаше седем струни, а само една и тъй като вече я бе използувал, не му оставаше друга алтернатива, освен да се обеси на нея или да замлъкне.

Дьо Марсе, който не обичаше Каналис, си беше позволил една шега, чието отровно острие бе проболо поета право в самолюбието му.

— Каналис — бе казал той веднъж — ми прилича на онзи човек, когото Фридрих Велики отличил след битката като най-смелия от всички, онзи тръбач, който през цялото време свирил със свирката си един и същи сигнал!

Каналис пожела да се занимава с политика и като начало използува пътуването, което направи до Мадрид — когато там посланик беше херцог Дьо Шолийо — в качеството си на аташе, но аташе на херцогинята, както се приказваше тогава из салоните.

Колко често една само дума решава съдбата на човека! На четиридесетгодишна възраст бившият президент на Предалпийската република, най-големият пиемонтски адвокат Кола, бива обвинен от един свой приятел, че нищо не разбира от ботаника. Засегнат, той става истински Жюсийо^[7], отглежда цветя, създава нови и след десетгодишен труд публикува на латински съчинението си „Пиемонтската флора“.

— В края на краищата Канинг^[8] и Шатобриан също са политици — си каза изчерпаният поет, — така че Дьо Марсе ще има да взема!

Каналис много искаше да напише голям политически труд, но се боеше да не се изложи с френската проза, чиито изисквания са направо жестоки за свикналите да изразяват една мисъл с четири александрини. От всички поети на нашето време трима само си създадоха двойната слава на поети и прозаици — Юго, Теофил Готие и Дьо Вини, както някога Расин и Волтер, Молиер и Рабле, а това е едно от най-редките качества във френската литература, качество, с което се отличава великият поет.

Тъй че сенжерменският поет правеше много умно, като се опитваше да подслони каляската си под закрилническия покрив на Администрацията.