Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (33)

Тридесет и трета глава
Портрет в цял ръст на господин Дьо Ла Бриер

Има ли в живота на човек по-сладостен час от часа на първата среща? Възраждат ли се някога скритите в дъното на сърцето усещания, които тогава разцъфват? Изпитва ли човек отново безименните удоволствия, от които е вкусил, докато си е търсил като Ернест дьо Ла Бриер най-острия бръснач, най-хубавата риза, най-безупречната яка, най-изисканите дрехи? Мъжът обожествява нещата, свързани с този върховен час. Съчинява си тайни стихове, не по-лоши от тези, които си съчинява жената. В деня, когато те станат явни, всичко вече е отлетяло! Защото тези неща са като дивите плодове с техния стипчив и сладък аромат, загубени в дън горите и цъфтящи единствено за радост на слънцето. Или, както казва Каналис в „Песента на девойката“, за радост на самото растение, на което ангелът на цветята е позволил да се огледа.

Всичко това ни напомня, че като много други бедни същества, за които животът започва с труд и безпаричие, скромният Ла Бриер още никому не бе вдъхвал любов.

Пристигнал предишната вечер, той си бе легнал веднага, като някоя кокетка, за да изтрие умората от пътя. На сутринта се бе изкъпал и се бе облякъл така, че да подчертае качествата си. Може би тук му е мястото да го обрисуваме в цял ръст ако не за друго, то поне за да оправдаем последното писмо, което щеше да напише Модест.

Ернест произхожда от добро тулузко семейство в далечна родствена връзка с министъра, който го бе взел под свое покровителство. Видът му е напълно_ ком ил фо_ и говори за възпитание, получено още в люлката. Навикът да работи го е направил сериозен човек, но не и важен педант. Има среден ръст, фино и нежно лице с топъл, макар и безцветен тен, подчертан от малки мустачки, засукани а ла Мазарини. Без това удостоверение за мъжественост той прекалено би приличал на предрешена девойка, толкова миловидни са устните му и овалът на лицето му, толкова женствени са прозрачнобелите му и прекалено добре подредени зъби. Прибавете и говора му, приятен като чертите на лицето, като сините очи с големи ориенталски клепачи, и ще разберете отлично защо министърът бе нарекъл младия си личен секретар госпожица Ла Бриер, Широкото чисто чело, обградено от буйни черни коси, изглежда мечтателно и подхожда на меланхоличния израз на лицето. Въпреки елегантната си линия изпъкналите надочни дъги засенчват погледа и засилват впечатлението за меланхоличност чрез тази, така да се каже, физическа тъга, която лъха от очи с ниско спуснати клепачи. Вътрешната несигурност, която предаваме с думата скромност, е присъща и на чертите на лицето му, и на самия човек.

Може би цялостният му образ ще стане по-ясен, ако кажем, че логиката на рисунъка би изисквала по-удължен овал, по-голямо разстояние между рязко свършващата брадичка и твърде ниското чело. В сегашния си вид лицето изглежда малко сплескано. Трудът бе вече издълбал една бразда между веждите — твърде дебели и сближени като у ревнивците. При все че тогава Ла Бриер беше слаб, по темперамент той е от тези хора, които се оформят късно и към тридесетгодишна възраст внезапно напълняват.

Хората, които познават френската история, биха оприличили този млад човек на странния крал Луи XIII, неизвестно защо меланхоличен и скромен, блед под короната си, влюбен в умората на лова и ненавиждащ труда, стеснителен, дори почтителен с любовницата си и така безразличен към приятеля си, че позволи да му отсекат главата. Единствено угризението, че е отмъстил на майка си за баща си, може да обясни всичко това: кралят беше или католически вариант на Хамлет, или неизлечимо болен. Но червеят гризач, който караше Луи XIII да побледнява и изсмукваше силите му, бе у Ернест обикновена неувереност в себе си, стеснителността на мъжа, комуто никоя жена не е казала: „Колко те обичам!“, и главно безполезната преданост.

След като в падането на едно министерство бе чул погребалния звън на една монархия, бедният момък намери в лицето на Каналис скала, прикрита под изящен мъх. Той си търсеше повелител, когото да обича. И именно това безпокойство на пудел, загубил стопанина си, му придаваше израза на краля, който намери каквото търсеше. Това прибулено изражение, тези чувства, страдалческият вид правеха лицето му много по-хубаво, отколкото си мислеше референтът, доста раздразнен от това, че жените го причисляват към типа на Печалните красавци — тип, излязъл от мода в епоха, когато всеки искаше тръбите да свирят само в негова чест.

Така че мнителният Ернест разчиташе в случая на блясъка на модните си дрехи. За тази среща, при която всичко зависеше от първото впечатление, той си сложи черен панталон и грижливо лъснати обувки, жилетка с бледожълтия цвят на сярата, под която се виждаше извънредно изискана риза с опалови копчета, черна връзка, къс син редингот, плътно прилепнал към гърба и талията и украсен с розетката на Почетния легион. Носеше хубави ръкавици от шевро с цвят на флорентински бронз и държеше в лявата си ръка — с маниер, напомнящ доста маниерите на Луи XIV — бастунче и шапка, което му позволяваше да покаже, както впрочем го изискваше и мястото, изкусно подредената си фризура с кадифени отблясъци.

Застанал в преддверието от самото начало на службата, той огледа черквата, като спираше погледа си на всеки християнин и по-специално на всяка християнка, която потапяше пръстите си в светената вода.

Когато Модест пристигна, един вътрешен глас й каза: „Ето го!“ Рединготът и стойката бяха подчертано парижки; розетката, ръкавиците, бастунчето, уханието на косите, всичко това не беше хавърско. Така че, когато Ернест се обърна, за да разгледа високата и горда жена на нотариуса, дребния нотариус и Модест, която, според израза, употребяван от жените, бе заприличала на дунда, въпреки че бе подготвена, бедната девойка се почувствува зашеметена при вида на това поетично лице, озарено от проникващата през вратата светлина. Не можеше да се е излъгала: малка бяла роза скриваше розетката.

Дали Ернест нямаше да познае своята непозната, накипрена със стара шапка под двойна воалетка? Модест толкова се уплаши от шестото чувство на любовта, че започна да ходи като стара баба.

— Жено — каза дребният Латурнел, отивайки към мястото си, — този господин не е от Хавър.

— Толкова чужденци идват — отговори жена му.

— Само че чужденците — каза нотариусът — никога не идват да гледат черквата ни, която няма и два века.