Оноре дьо Балзак
Модест Миньон ^[0] (65)

Шестдесет и пета глава
Истинската любов

Всички страсти, разпалени от богатството на полковника и красотата на Модест, щяха да си дадат среща по време на лова. Затова съперниците сключиха нещо като примирие.

През няколкото дни на приготовления за горското тържество гостната на вила Миньон бе изпълнена с уюта, който създава всяко сговорно семейство.

Влязъл в ролята си на обиден от Модест, Каналис реши да се държи като възпитан човек. Отказа се от претенциозното си държане, спря да проявява ораторския си талант и стана това, което са умните хора, когато не се преструват — стана очарователен. Разговаряше за финанси с Гобенхайм, за война с полковника, за Германия с госпожа Миньон и за домакинство с госпожа Латурнел, като се опитваше да спечели всички за каузата на Ла Бриер.

Херцог Д’Ерувил често предоставяше свобода на действие на двамата приятели, защото трябваше било да отиде до Розанбре да се посъветва с херцог Дьо Верньой, било да следи за изпълнението на заповедите на Главния ловец на кралството, принц Дьо Кадинян.

Все пак създаваха се доста смешни положения. Модест бе обградена от Каналис, който се мъчеше да омаловажи галантния жест на Главния интендант, и от двете госпожици Д’Ерувил, които идваха всяка вечер и се стараеха да преувеличат неговото значение. Каналис казваше на Модест, че съвсем няма да бъде героинята на лова, а, напротив, едва ли някой ще я забележи. Мадам щяла да бъде придружена от херцогиня Дьо Мофриньоз, снаха на Главния ловец, от херцогиня Дьо Шолийо и още няколко придворни дами, между които една девойка нямало да предизвика никаква сензация. Сигурно щели да бъдат поканени и офицери от руанския гарнизон и т.н.

Елен пък непрекъснато повтаряше на тази, в която вече виждаше своя снаха, че ще бъде представена на Мадам. Херцог Дьо Верньой положително щял да я покани заедно с баща й да останат в Розанбре. Ако полковникът иска да си издействува перство от краля, това щяла да бъде изключителна възможност, защото все още се смяташе, че кралят ще дойде на третия ден от лова. Модест щяла да бъде учудена от очарователния прием, който щели да й окажат най-хубавите придворни дами, херцогините Дьо Шолийо, Дьо Мофриньоз, Дьо Ленонкур-Шолийо и т.н. Предубежденията на Модест към предградието Сен-Жермен щели да се разсеят и т.н. и т.н.

Това беше малка война, извънредно забавна с атаките, с контраатаките и с маневрите си, за радост на семействата Дюме и Латурнел, на Гобенхайм и Бюча — помежду си те страшно одумваха благородниците, чиито подлости бяха изучили старателно и безмилостно.

Приказките на ерувилската партия бяха потвърдени от една ласкателна покана, изпратена от херцог Дьо Верньой и от Главния ловец на Франция до господин граф Дьо Ла Басти и дъщеря му, която ги молеше да присъствуват на голям лов в Розанбре на 7, 8, 9 и 10 ноември.

Изпълнен със злокобни предчувствия, Ла Бриер се наслаждаваше на присъствието на Модест с алчното чувство, чиито стипчиви удоволствия са познати само на влюбените, и то когато са разделени за дълго и безвъзвратно. Проблясъците на самотно щастие, примесени с меланхолични размишления на тема „Тя е загубена за мен!“, придаваха на младежа трогателен вид, още повече че и лицето му, и цялата му личност бяха в хармония с дълбокото му чувство. Няма нищо по-поетично от подобна одушевена елегия, която има очи, която ходи и въздиша без рими.

Най-после херцог Д’Ерувил дойде да се уговори с Модест, която след преминаването на Сена щеше да пътува с каретата на херцога в компанията на госпожици Д’Ерувил. Херцогът прояви възхитително възпитание и покани Каналис и Ла Бриер, като им каза, на тях и на господин Миньон, че се е погрижил да им достави коне за лова.

Полковникът покани тримата съперници на закуска сутринта преди заминаването.

Тогава Каналис реши да изпълни един свой план, узрял през последните дни, а именно отново да покори Модест и да изиграе херцогинята, Главния интендант и Ла Бриер. Един бъдещ дипломат не можеше да остане дълго в неговото положение.

От своя страна Ла Бриер беше решил да каже на Модест сбогом завинаги. Така всеки от кандидатите за женитба смяташе да изрече последната си дума, както прави ищецът преди съдийското решение, като всеки предчувствуваше края на борбата, траяла три седмици.

Предишния ден след вечеря полковникът хвана дъщеря си за ръка и й даде да разбере, че вече трябва да се произнесе.

— Отношенията ни със семейство Д’Ерувил ще бъдат непоносими в Розанбре — й каза той. — Искаш ли да станеш херцогиня?

— Не, татко — отговори тя.

— Да не би да обичаш Каналис?

— Решително не, татко, хиляди пъти не — каза тя с детско нетърпение.

Полковникът погледна Модест зарадван.

— С нищо не съм ти повлиял — възкликна добрият баща. — Сега мога да ти призная, че още в Париж си избрах зет, когато му казах, че нямам състояние и той ми скочи на врата, за да ми заяви, че свалям от сърцето му камък, тежък сто ливри.

— За кого говорите? — попита Модест, изчервявайки се.

— За човека с положителни качества и с надежден морал — каза той подигравателно, като повтори фразата, която един ден след пристигането му бе разбила мечтите на Модест.

— Не мисля за него, татко! Нека сама да откажа на херцога. Познавам го и знам как да го полаская.

— Значи, още не си избрала?

— Още не. Имам да отгатна още няколко срички от шарадата на бъдещето си. Ще ви кажа тайната си в Розанбре, след като надникна в дворцовия живот.

— Ще дойдете на лова, нали? — извика полковникът, като видя Ла Бриер да се задава по алеята, по която се разхождаха с Модест.

— Не, господин полковник — отговори Ернест. — Идвам да се сбогувам с вас и с госпожицата и се връщам в Париж…

— Не сте много любопитен — каза Модест, като прекъсна стеснителния Ернест и го изгледа.

— За да остана, достатъчно е някой да пожелае това, но не смея дори да се надявам — отвърна той.

— Ако е само това, ще ми направите удоволствие, ако останете — каза полковникът, отдалечи се към Каналис и остави за момент сами дъщеря си и бедния Ернест.

— Госпожице — каза той и вдигна очи към нея с дързостта на човек, останал без всякаква надежда, — имам една молба към вас…

— Към мен?

— Да ми простите! Животът ми никога вече няма да е щастлив, укорявам се, че загубих щастието си по своя вина. Но поне…

— Преди да се разделим завинаги — развълнувано каза Модест, като прекъсна Ла Бриер, както правеше Каналис, — искам да науча от вас само едно нещо. И ако веднъж сте се предрешили, не смятам, че в този случай ще имате подлостта да ме излъжете.

При думата подлост Ернест пребледня и извика:

— Вие сте безжалостна!

— Ще бъдете ли откровен?

— Имате право да ми зададете такъв унизителен въпрос — каза той с глас, отслабнал от силното вълнение.

— Кажете тогава, четохте ли писмата ми на господин Дьо Каналис?

— Не, госпожице. Прочетох ги на полковника, за да оправдая привързаността си, като му покажа как се е родила обичта ми и колко искрени са били опитите ми да ви излекувам от фантазиите ви.

— Но откъде дойде идеята за този недостоен маскарад? — нетърпеливо попита тя.

Ла Бриер разказа сцената, предизвикана от първото писмо на Модест, предизвикателството, хвърлено поради доброто му мнение за девойката, привлечена от славата, така както растението се стреми към слънцето.

— Достатъчно — отговори Модест със сдържано вълнение. — Ако нямате сърцето ми, господине, имате цялото ми уважение.

Тази проста фраза направо зашемети Ла Бриер. Усещайки, че губи равновесие, той се подпря на едно дръвче като несвестен. Модест, която си тръгваше вече, обърна глава и бързо се върна.

— Какво ви е? — попита тя, като го хвана за ръката, за да не падне.

Модест почувствува, че ръката му е ледена и видя, че лицето му е бяло като лилия, защото всичката кръв се бе оттеглила в сърцето му.

— Извинете, госпожице. Смятах, че ме презирате…

— Но аз не съм ви казала, че ви обичам — отговори тя с презрителна надменност.

И отново остави Ла Бриер, на когото въпреки жестокостта на тези думи му се струваше, че плува в облаците. Земята омекваше под краката му, дърветата му изглеждаха отрупани с цвят, небето бе розово, а въздухът синкав като в брачните храмове на края на пиесите-феерии с щастлив завършек.

В подобни положения жените са като двуликия Янус, те виждат какво става зад тях, без да се обръщат. И Модест забеляза в поведението на влюбения неопровержимите симптоми на любов а ла Бюча, която е без съмнение nec plus ultra^[1] на желанията на жената. Високата цена, която даваше Ла Бриер на уважението й, донесе на Модест безкрайно сладостно изживяване.

— Госпожице — каза Каналис, като се раздели с полковника и се приближи до Модест, — въпреки че не обръщате особено внимание на чувствата ми, за мен е важно да изтрия от честта си едно петно, което ми причини много страдания. Ето какво ми написа херцогиня Дьо Шолийо пет дни след пристигането ми тук.

И той прочете на Модест първите редове от писмото, в което херцогинята казваше, че е видяла Монжено и иска да ожени Мелхиор за Модест. След това скъса останалата част и подаде листчето.

— Не мога да ви дам другата част — каза той и постави хартията в джоба си, — но ви оставям тези няколко реда, защото знам, че тактично ще сверите почерка. Девойката, която подозря у мен недостойни чувства, може да повярва, че съществува и заговор, и маневри. Това ще ви докаже колко държа да се убедите, че нашето скарване не се основава на долна корист от моя страна. Ах, Модест — каза той със сълзи в гласа, — вашият поет, поетът на госпожа Дьо Шолийо, е поетичен не само в мислите си, но и в сърцето си. Ще се видите с херцогинята, а дотогава не ме съдете.

И той остави Модест озадачена.

„Гледай ти, че те били всички ангели — си каза тя. — Направо не подлежат на женитба. Само херцогът принадлежи към човешкия род.“

— Госпожице Модест, този лов ме безпокои — каза Бюча, който се появи с пакет под мишница. — Сънувах, че конят ви се е подплашил, и ходих в Руан да ви купя испанска юзда. Казаха ми, че конят не може да я захапе. Моля ви да я използувате. Показах я вече на полковника и той ми благодари повече, отколкото заслужавам.

— Миличкият ми Бюча! — извика Модест, до сълзи развълнувана от тези майчински грижи.

Бюча си тръгна, подскачайки като човек, който току-що е научил за смъртта на стария си богат чичо.

— Скъпи татко — каза Модест, като влезе в гостната, — бих взела хубавия камшик… ако го замените с Ла Бриер за картината на Ван Остад^[2].

Модест дяволито гледаше Ернест, докато полковникът му правеше това предложение пред самата картина — единствения му спомен от войната, която бе купил от един ратисбонски буржоа.

Като видя с каква бързина Ла Бриер напусна гостната, тя си каза: „Ще дойде на лова!“

Странно нещо: и тримата поклонници на Модест отидоха в Розанбре с изпълнени с надежда сърца и пленени от очарователните й качества.