Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (96)

94
Облян в кръв

Мощният взрив го накара да забави ритъма. Брус Тъкър се шмугна в храстите, после се втурна навътре в джунглата и си сложи прибора за нощно виждане.

Мракът стана зелен. Тъкър видя препятствията пред себе си и се заслуша в далечните викове откъм военния лагер.

Той се приближи до телената ограда, забеляза най-близкия сектор, разкъсан от експлозия, и мина през отвора, после извади навигационното устройство и го включи.

— Брус?

— Да, аз съм — отговори Тъкър, дишайки тежко. Пронизващата болка в дясното му рамо се засилваше. Без да й обръща внимание, той се възползва от наклона и хукна бързо надолу. — Стой мирно още малко.

Той зави надясно, насочван от устройството, което му показваше пътя към зоната на приземяване. Вече никой не ги преследваше. Мините явно бяха заблудили терористите, че имат работа с многочислена ударна сила.

Тъкър се бе изплъзнал — поне за известно време. Но той беше убеден, че в момента оцелелите терористи и севернокорейските войници организират мащабно претърсване на района. Брус и Моника трябваше да стигнат до зоната на приземяване за два часа и да напуснат територията на Северна Корея преди зазоряване.

Болката в гърба му се усили. Стигна до дълга и тясна поляна, обрасла с ниска трева, и си спомни, че на идване бе минал оттук. Мястото се намираше на около осемстотин метра от лагера.

И далеч от зоната на приземяване.

Но все пак той бе успял да измине голямо разстояние за кратко време, при това с тежък товар.

Тъкър се огледа, после се втурна напред, прекоси поляната и отново навлезе в джунглата, махна от главата си прибора и внимателно пусна Моника върху листата.

Тя седна. Лицето й беше бледо, а устните — посинели. Но очите й бяха ясни и се фокусираха върху него.

— Дошъл си… за мен.

— Обещах да се грижа за теб — отговори Тъкър.

Моника уви ръце около него и го притисна до себе си.

— Копелета… Какви неща правиха с мен… Дано горят в ада!

Той също я прегърна. Галеше косите й, докато тя му разказваше за малтретирането, униженията и изтезанията, на които я бяха подложили терористите. Слушаше, без да я прекъсва.

— Зверове — подсмърчайки завърши Моника.

— Знам. Намерих те завързана за онази маса. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано.

— Пъхнаха в мен онова нещо.

Той овладя гнева си и се постара да запази спокойствие и да бъде силен, за да й вдъхне увереност.

— Никога повече няма да ти причинят болка.

— Не можаха да ме пречупят.

Тъкър учудено се вторачи в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Паролата… Не им я казах.

— Господи! Устояла си?

В очите й блеснаха гняв и гордост.

Той я погледна с възхищение. Моника бе издържала цели два дни на мъченията, каквито и някои от най-добрите агенти на ЦРУ не биха понесли.

— Ти си най-храбрата жена, която съм срещал. Смелостта ти е изумителна, както и красотата ти.

Тя се намръщи.

— В момента никак не се чувствам красива.

Тъкър я държеше в обятията си. Гърбът му се вцепеняваше. Нараняването явно беше сериозно.

Моника го целуна по бузата и го пусна.

— Благодаря, Брус! Аз… О, Боже!

Той погледна ръцете й, които бяха изцапани с кръв, и сърцето му се сви.

— Откъде е тази кръв?

Тя се огледа, но не видя рани по тялото си.

— Не е от мен.

— По дяволите! — каза Тъкър и се обърна. — Какво виждаш?

— Господи, ризата ти… цялата е в кръв.

— Нищо чудно, че ме боли толкова много. Простреляха ме.

Тревога разтърси Моника.

— Какво?

Той коленичи, извади ловджийския нож и й го даде.

— Срежи ризата и кажи какво виждаш.

— Има малка дупка над лопатката. Изглежда куршумът още е вътре.

Тъкър извади от раницата комплекта за първа помощ и й даде марля и пластир.

— Опитай се да спреш кръвоизлива.

Той се постара да остане спокоен, макар че започна да му се вие свят и почувства немощ. Куршумът явно не бе засегнал жизненоважен орган, но от загубата на кръв можеше да припадне. А при дадените обстоятелства това би било равно на смъртна присъда.

Моника дезинфекцира и превърза раната.

— Нужна ти е медицинска помощ, Брус.

— Трябва да тръгваме — каза Тъкър и стана, измъчван от пулсиращата болка. — Облечи това.

Той й даде втория комплект камуфлажно облекло.

— Винаги мислиш за всичко.

— Би трябвало да ти е по мярка.

Тъкър й помогна да се облече, завърза връзките на ботушите й, промуши пончото през главата й и накрая й даде две пакетчета захар и манерката.

— Сложи захарта в устата си и я преглътни бавно.

После извади високоенергийно блокче.

— Изяж го бавно, за да не претовариш стомаха си.

Тя отхапа едно парче и започна да дъвче.

— Чувстваш ли се достатъчно силна, за да вървиш? — попита Тъкър и включи радиопредавателя. Трябваше да го активира чак в зоната на приземяване, но положението се бе променило. Беше прострелян и може би нямаше да е в състояние да върви още дълго.

— Мисля, че да.

Той сложи раницата на гърба си и изтръпна от болка.

„Дръж се.“

Помогна на Моника да стане, хвана я през кръста и тръгнаха.

— Брус? — обади се тя, след като повървяха малко.

— Да?

— Как ме намери, по дяволите?

Той се усмихна въпреки болката.

— Изнудих правителството на Съединените щати.