Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (25)

23
Туристи

Златисти лъчи изпъстриха плитчините около остров Капри. Звездите избледняха съвсем. Зората бе огласена от песните на птиците и шума на уличното движение. На живописния остров отново настъпи ден и местните жители се готвеха за фериботите, които скоро щяха да започнат да пристигат.

Но в ранното утро към Капри се приближаваше един-единствен плавателен съд — луксозна яхта, дълга петнайсет метра. Белият й корпус пореше сините води на Средиземно море и отразяваше меката утринна светлина.

Диспечерът на частното пристанище насочи яхтата към един от десетината дока до Марина Гранде. Никой от местните жители не обърна особено внимание на пристигащата яхта. Те бяха свикнали богати и известни хора да посещават с яхтите си острова за един ден, за да разгледат забележителностите. Пък и си имаха работа.

От яхтата слязоха седем мъже и една жена с обикновени дрехи и слънчеви очила. Те се отбиваха в магазините за сувенири по пътя си към пиацата за таксита в отсрещния край на Марина Гранде, купиха някои неща и минаха покрай група полицаи, които пушеха пури и пиеха кафе до служебните катери, леко полюлявани от водата. Въпреки убийствата напоследък местните власти си придаваха вид, че не се е случило нищо, защото не искаха да изгонят туристите — единствения източник на доходи тук.

Точно на това разчиташе Влад Жарко. Докосна козирката на бейзболната си шапка и кимна на полицаите, докато нехайно вървеше към такситата, следван от спътниците си.

— Buon giorno — усмихнаха се ченгетата.

— Buon giorno — отговори Влад.

Двата седана ги чакаха на пиацата за таксита, както беше уговорено. Влад седна на задната седалка на единия, до Мей Сун. Колите се отправиха към тайна квартира в Анакапри, минавайки покрай мишената си за вечерта — вилата на Виторио Карпацо, местния бос на мафията, приютил избягалата Моника Фокс.

— Никога не съм идвала тук — каза Мей Сун.

Тя бе облечена с впити шорти и бяло горнище на бански и зяпаше хълмовете и красивия пейзаж.

Влад я огледа. Тази сутрин корейката изглеждаше поразително. Горнището едва удържаше едрите й гърди.

— Аз пък съм идвал много пъти — каза той и погледна часовника си. — Красив остров. Жалко, че сме тук по работа.

— Да. Наистина е жалко.