Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (45)

43
Грешка

Доналд Бейн се опита да предупреди екипа си, че терористите продължават да се движат на север, но клетъчният телефон беше изключен.

Явно собственичката бе забелязала, че са й откраднали телефона, и се бе обадила да го прекъснат.

— Чудесата на съвременната техника — ядоса се той и седна до Рафаела на пейката пред щурвала.

Яхтата минаваше покрай пристанище Фиумичино, близо до летище „Леонардо да Винчи“, на шестнайсет километра от Рим. Хората му нямаше да могат да го намерят — в района имаше твърде много плавателни съдове и пристанища.

— По дяволите.

— Какво има? — попита стройната италианка.

Слънцето трептеше на няколко сантиметра над хоризонта и изпъстряше водата в оранжеви и златисти цветове. Отраженията подчертаваха бронзовата й кожа и контрастираха на черните й коси.

— Телефонът не работи.

— Затова нямам такъв. Не са сигурни.

Бейн погледна към яхтата на терористите. Рафаела бе скъсила разстоянието. За щастие те се насочиха към брега — вероятно търсеха място за нощуване или може би бяха пристигнали до крайната си цел.

— Горивото ни свършва. Дано да спрат, иначе ще ги изпуснем — отбеляза Рафаела, махна слънчевите си очила и го погледна нервно, като сви устни в очевидно безпокойство.

— В момента повече се притеснявам да не ни разкрият.

Бяха толкова близо, че Бейн видя хора да се движат по палубата.

Те продължиха да се движат на дистанция още двайсет минути, приближавайки се на осемстотин метра от Фиумичино. Над главите им прелитаха реактивни самолети, превозващи туристи от и към Вечния град.

Стрелката за горивото започна да клони към нулата. Трябваше скоро да заредят, за да не останат там през нощта.

И тогава неочаквано яхтата на терористите рязко обърна.

Преди Бейн да реагира, Рафаела увеличи оборотите и също обърна.

— Не, не! — извика той. — Не трябваше да го правиш.

— Но нали каза, че те са лоши!

Бейн тихо изруга, ядосан не на нея, а на себе си, защото не бе отделил време да й обясни какво да направи, ако терористите заподозрат нещо и решат да обърнат.

— Вероятно се бяха усъмнили и искаха само да минат покрай нас. Но сега със сигурност ни подозират.

Той се опита да се съсредоточи — горивото им свършваше, беше изключено да избягат, а и заради реакцията на Рафаела след няколко минути двамата вероятно щяха да са мишени. Щом не се бяха поколебали да взривят полицейските катери, терористите едва ли щяха да се замислят дали да ги обстрелват с гранатомети.

— Накъде? — попита Рафаела.

— Карай към брега!

Яхтата ги настигаше, макар че Рафаела бе увеличила тягата докрай.

— Но това ще им позволи да…

— Това е единственият ни избор! Ако се отправим към открито море, ще ни настигнат и ще ни убият! Близо до брега имаме шанс, ако сме заобиколени от други плавателни съдове. Давай!

— Добре, добре.