Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (9)

7
Неканени гости

Моника Фокс отвори предната врата на къщата си и влезе в малкото фоайе. Беше обляна в пот и косите й бяха разрошени след пътуването със скутера от Марина Гранде.

Без да поглежда, тя пусна ключовете в изрисувания керамичен пепелник на лавицата, окачена на светлозелената стена вдясно. Там слагаше писма, моливи, писалки и други дреболии. Животът в скромната къща я бе принудил да използва пространството рационално. Но колкото и малко да беше жилището, големият заден двор с изглед към морето компенсираше неудобствата.

Вместо да се чуе познатото изтракване на метал върху керамика, ключовете се удариха в дърво.

Озадачена, Моника погледна лавицата.

Пепелникът беше преместен. Не много, само няколко сантиметра, но тя забеляза промяната.

„Странно.“

Откакто живееше там, пепелникът не бе…

Някой бе ровил в листовете с поръчките й. Макар че бяха подредени в купчинка, те също бяха разместени.

Моника изтръпна. Устата й изведнъж пресъхна. Обзе я страх. Някой бе влизал в къщата й.

Но неочаквано гняв измести страха. Кухнята беше до входа. Моника грабна голям нож и огледа малката всекидневна, от която се излизаше в задния двор.

Там нямаше никого.

Отиде в спалнята и надникна в банята, стискайки ножа толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

Нищо.

Върна се във всекидневната и се огледа. Нищо не липсваше, поне на пръв поглед. Изтърканото кожено канапе бе сгушено до стената срещу вратата на спалнята. Изработената от Моника лампа от метал и керамика, наподобяваща райска птица, украсяваше обикновената дървена масичка. Друга, по-голяма маса, отделяше кухнята от всекидневната. Моника се увери, че скиците й са там, където ги бе оставила предишната нощ, когато нахвърля нови идеи чак до ранните часове на деня. Първо рисуваше, а после реализираше скиците, използвайки късове варовик или мека глина, и ги боядисваше, след като се втвърдят.

До листовете беше преносимият компютър — връзката й с външния свят, разбира се, когато телефоните работеха. А в тази отдалечена част на острова това се случваше през ден. Моника използваше компютъра поне веднъж месечно, за да поднови обявата си в „Сан Франциско Кроникъл“, и няколко пъти всяка седмица, за да се осведомява за световните новини.

Погледна нагоре към гредите, крепящи дървената решетка, върху която бяха наредени керемиди. Оттам се спускаха жици, зареждащи с електричество крушките в кухнята, всекидневната, работната й маса и телефона.

Огледа задната част на къщата, провери плъзгащата се остъклена врата и се увери, че е заключена, както и прозорците. Отвън имаше тераса с плочки и шест маси, отрупани с фигурки в различни етапи на изработване. След терасата се простираше морава, която стигаше до скалите, извисяващи се над морето, и до гората — двете граници на двора.

Слънцето бе надвиснало над хоризонта. Гледката беше великолепна и вдъхновяваща.

Но в момента Моника не забелязваше това. Тя продължаваше да стиска ножа и да се пита кой е влизал в дома й.

И се е вмъкнал в живота й.

Хрумна й да се обади на Рико.

„Но какво ще съобщя? Леко преместен пепелник? Разместени листове?“

Нищо не липсваше и по вратите и прозорците нямаше следи от проникване с взлом.

Но все пак някой бе влизал в къщата й.

Моника усещаше чуждо присъствие. Чие обаче?

Хората на баща й? Вероятно им бе наредил да проверят как е, без тя да разбере? Да се уверят, че е добре и не е в опасност или че не се нуждае от пари?

Влезе вътре и заключи вратата, но и така не се почувства в безопасност. Може би трябваше да си купи пистолет. От Рико бе научила, че италианският закон разрешава на гражданите да притежават оръжие за самоотбрана, стига да го държат вкъщи. Сигурно можеше да отиде в магазина на Рико и да си купи пистолет, без да предизвика подозрения. В края на краищата беше жена и живееше сама. Рико щеше да прояви разбиране.

Здрачът се превърна в мрак. Липсата на улични лампи в този затънтен район на острова й даваше възможност да наблюдава звездите. Нощното небе беше приказно красиво. От време на време Моника използваше малкия си телескоп, за да разглежда острова и да търси идеи за скулптурите си в дните, когато не й се катереше по скалите. Къщата беше относително евтина не само заради размерите, но и защото нямаше стълби или лифтове, водещи до брега, като в другите имоти в района, но пък имаше видимост към Марина Гранде и Капри в радиус от пет километра. Оттук с телескопа тя бе забелязала яхтата преди три дни.

„Утре ще си купя оръжие и ще отида при шефа на пристанището“ — реши Моника, питайки се дали не я обзема параноя. Може би случайно бе преместила пепелника и бе разбъркала листовете с поръчките. Вероятно имаше някакво обяснение и за присъствието на „Ил Тропикале“.

Отново провери вратите и прозорците, угаси лампите и си легна, като стискаше ножа.

Тишина.

Чуваше само собственото си дишане и приглушеното бръмчене на бавно въртящия се вентилатор над леглото.

Загледа се в него и заспа.