Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (74)

72
Човешки протеин

Полковник Сонг Дае Мион се събуди от писъка.

Той седна на дюшека, протегна мършавото си тяло и потърка очи, изумен, че някакъв звук може да го събуди. Огледа квадратната палатка, разпъната наред с десетки други до Центъра за комуникации на планинския връх. Шефовете му бяха заповядали да охранява центъра и съседната резиденция, където предишния ден бе пристигнала Мей Сун Ку, придружена от наемниците си. Там беше и американката, която според Мей Сун знаеше част от парола за дезактивиране на важни системи за комуникации в Южна Корея, а това щеше да даде на родината му предимство по време на агресията.

Мион се прозя. Момичето до него се размърда под завивките. Бялата му кожа отразяваше слабата светлина на свещта в ъгъла на палатката. Това беше една от осемте девойки, които бе отвлякъл от лагера на УНИЦЕФ, защото бяха едно от малкото оръжия, с които контролираше хората си.

„И децата“ — помисли той и стана. Децата бяха необходими, за да допълнят еднообразното им меню от ориз.

Оръжия, курви и храна. Три от основните фактори за контрол върху армията. Правителството му бе осигурило оръжия. Мион трябваше сам да задоволи другите потребности, за да не допусне хората му да избягат на юг. Или по-лошо — да се обърнат срещу него.

Отново чу писък. Пронизителен. Идваше откъм резиденцията. Мей Сун и наемниците разпитваха американката.

След третия писък малката курва седна в леглото. Сънените й очи бавно се фокусираха върху Мион, който стоеше гол пред нея. Меките й като коприна черни коси падаха върху тесните й рамене. Детското й изражение, сериозно от внезапното събуждане, омекна, когато го видя. За разлика от малките деца, откраднати от лагера за бежанци, девойките бяха получили спасителния шанс да задоволяват сексуалните потребности на войниците, вместо да напълнят стомасите им.

Куртизанката протегна ръце към Мион. Сигурно беше уплашена до смърт, защото изпълняваше ролята си много добре. Вероятно й бе повлияло убийството и последвалото разчленяване на нейна приятелка преди три дни заради отказ да съдейства. Държанието на останалите момичета се промени веднага и те започнаха да доставят удоволствие на войниците. Мион беше доволен — сексът беше осигурен, а от лагера за бежанци лесно можеше да набави протеин за менюто. Мион й направи знак да заспива, облече униформата си, провери автоматичния пистолет в кобура, обу лъскави ботуши, грабна пакет евтини цигари и запалка и излезе.

Нощният въздух беше сух и студен. Полковникът запали цигара и всмукна продължително, затвори очи и изпусна дима през ноздрите си. Малката курва си я биваше. Успокои нервите му и го накара да се отпусне. В тези времена на изпитание той трябваше да запази спокойствие, за да покаже на хората си, че контролира положението. Мион бе измислил разумно обяснение за заповедите от Пхенян, колкото и да бяха озадачаващи. Той отговаряше за опасни хора, вероятно по-опасни и от врага, и трябваше да ги държи под контрол. Сексът, оръжията и храната бяха само част от рецептата. Способността да контролира информацията и умението да убеди войниците, че си заслужава да изпълняват заповедите му, допълваха самочувствието му на командир.

Разходи се из лагера покрай овехтелите палатки, които плющяха на вятъра, и спря да поговори с двама войници, охраняващи една от подвижните ракетни системи. От Пхенян им бяха изпратили четири. Мион разполагаше с по шест ракети за всяка система, а това означаваше силна въздушна отбранителна способност. Той изискваше ракетните системи да бъдат проверявани два пъти дневно.

Продължи вечерната си разходка, изпуши цигарата си и запали друга. Настроението му се подобри, когато стигна до палатката, служеща за трапезария, обонянието му долови металния мирис на кръв. Тази вечер готвачите бяха заклали десетгодишно момче, което бе оказало яростна съпротива, ако се съдеше по изпръскания с кръв под на палатката. Готвачите, чийто престилки също бяха изцапани с кръв, усърдно оголваха костите от плътта, за да приготвят яхнията, която утре щяха да добавят към ориза. Добре храненият войник е доволен войник.

Мион продължи обиколката си, запали трета цигара и я изпуши, докато разговаряше с група войници, които седяха в кръг и разиграваха на карти правото да бъдат с тринайсетгодишна курва. Девойката седеше встрани. Беше увита в бял чаршаф, който се развяваше на планинския вятър и разкриваше едрите за възрастта й гърди. За миг Мион изпита желание да се включи в играта. Момичето беше много по-хубаво от онова, което бе оставил в палатката си.

— Чухме писъци откъм резиденцията — каза млад лейтенант от провинция Янхян, до границата с Китай, и се изправи. — Какво става? Това разстройва хората.

— Ще отида да проверя — отговори Мион и се ухили. — Вероятно някоя шумна курва.

Войниците се засмяха.

— Защо спря стрелбата в демилитаризираната зона? — попита друг. — Ще има ли атака?

Мион го погледна снизходително като баща любопитното си дете и дръпна продължително от цигарата.

— Рибарят знае кога да отпуска и кога да дърпа въдицата, за да изпита силата на рибата. Ако рибата се съпротивлява, той отпуска макарата, за да я изтощи и да може лесно да я изтегли на брега. В момента правителството отпуска макарата на предателите от Юга, за да изпита решителността им и да види как ще реагират. Но не се заблуждавайте. Ние сме във война с тях и в подходящия момент, когато най-малко очакват, ще нанесем решителния удар.

— Но… полковник — обади се млад сержант и стана. В лявата си ръка държеше карти, а с дясната посочи към демилитаризираната зона. — Когато войната започне, ние няма да можем да участваме, а ще останем тук да пазим тази сграда.

Мион отново всмукна от цигарата си. Беше му заповядано да пази в тайна мисията колкото е възможно по-дълго, стига това да не компрометира авторитета му.

— В сградата се намира главният център за комуникации между Пхенян и фронтовите линии в източния сектор. Вътре работят двайсет оператори. Оборудването е свързано с тези антени. Възложена ни е много важна задача. Без този център нашето командване няма да може да предава бързо важни заповеди до фронтовите линии. Западната офанзива би се провалила за няколко часа. Всяка добре координирана и продължителна атака изисква комуникации между войските в окопите и командването в тила. Тази сграда осигурява това. Близо е до фронтовите линии и е достатъчно високо в планината, за да установява контакт с Пхенян по всяко време на денонощието.

Останалите войници също се изправиха. Мнозина се спогледаха изненадано.

— Аз… Ние не знаехме — каза сержантът. — Виждаме антените, но не сме подозирали, че сградата е толкова… важна.

Мион вдигна ръка.

— Това е заради собствената ви безопасност. Колкото по-малко знаете, толкова по-добре за вас, ако врагът ви залови. Но след като сте зачислени при мен, нормално е да разберете каква е главната ни задача. Поради естеството на мисията няма да бъдем в пряк контакт с атакуващата сила.

— А заглушаването на сигнала? — попита един от радистите. — В часовете за войната в Персийския залив учихме, че американците заглушават иракските комуникации и ги правят безполезни.

Мион се поколеба за миг, обмисляйки колко информация е разумно да съобщи, за да държи под контрол хората си.

— Мога да ви кажа — започна той, като внимателно подбираше думите си, — че нашето правителство работи върху създаването на специално оръжие, което не само ще отнеме възможността на врага да пречи на комуникациите ни, но и ще смущава неговите. Ако кажа нещо повече, ще бъде смятано за предателство.

— Тогава ще удвоим усилията си — каза младият сержант, тракна токове и отдаде чест. — Ще патрулираме по-често. Особено нощем.

Мион кимна одобрително, дръпна от цигарата и се запита докога ще може да придава достоверност на лъжите си. Хванеха ли го в лъжа, тези хора мигновено щяха да го предадат в ръцете на готвачите.