Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (12)

10
Неспасяем

Директорът на ЦРУ Рандолф Мартин прочете за трети път оперативния доклад, после го остави на голямото си махагоново бюро, взе пластмасово шише с вода и бавно отпи, докато вървеше към прозорците.

Той огледа паркинга на централата на ЦРУ в Лангли. Служителите си отиваха вкъщи след поредния работен ден.

Работен ден, в който бе загубил четирима агенти, включително заместника си. Вестта за убийствата още не бе съобщена на медиите.

„И когато това стане, лайната ще стигнат до вентилатора.“

Белият дом вече го бе подгонил заради няколко твърдения за нарушаване на процедурите в ЦРУ. Според Мартин претенциите бяха неоснователни, но бяха отправени не от кой да е, а от вицепрезидента, определен от президента да следи за злоупотреби с власт в разузнавателната общност. Сондажите имаха за цел да извадят на показ кирливите ризи на всяка агенция и да принудят шефовете им да подадат оставка в полза на кандидати на президента, но да не изглежда така, че новият президент е започнал първата си година на този пост с уволнения.

Първият отстранен беше директорът на Агенцията за национална сигурност. Той бе заменен с Джеф Хърш, млад и неопитен, но с връзки.

„Аз ще бъда следващият — помисли Мартин. — А после — директорът на ФБР.“

Днешният случай щеше само да разпали огъня, подкладен преди месец от президента, който напоследък беше нервен заради кризата в Корея. Всъщност за момента нещата бяха утихнали — двете страни си бяха разменили по един рунд в демилитаризираната зона и после се бяха оттеглили зад своите граници.

Мартин затвори очи, въздъхна и се съсредоточи върху личните си неприятности. Бе посветил целия си живот на ЦРУ, бе пожертвал брака си, бе пренебрегнал децата и внуците си и бе занемарил здравето си — всичко заради славата на управлението. А сега нова и млада администрация, която искаше да бъде различна от предишната, търсеше начин да го изрита. И убийството на Портър от ръката на бивш агент на ЦРУ, чийто психологически портрет го определя като нестабилен, можеше да се окаже камъчето, което щеше да обърне колата и да стане повод за уволнението му. Иронията във всичко това беше, че Белият дом търсеше начин да се отърве и от Портър. А сега щяха да използват смъртта му, за да отстранят Мартин.

Но Рандолф Мартин имаше още козове. Той трябваше да реши дали предоставената му информация определя Брус Тъкър за „неспасяем“ — термин, употребяван за агенти предатели, които не можеха да се променят, бяха стигнали до дъното на провала и трябваше да бъдат ликвидирани веднага щом бъдат забелязани, при това с нулева толерантност.

Но Брус Тъкър беше герой, награден морски пехотинец и легенда в ЦРУ и тайните служби, преди да се оттегли от работата си за правителството. Бе създал собствена фирма за охрана, която беше една от най-добрите в страната и охраняваше известни личности от цял свят, дори сключи договор с Мортимър Фокс.

„Не той е убил четирима агенти на ЦРУ!“

Мартин нямаше избор, никакъв друг ход на действие, освен да издаде мълниеносен сигнал и да превърне Брус Тъкър в един от най-издирваните хора в международната разузнавателна общност. Преди да отпрати помощника си с предупреждението, на вратата подаде глава секретарката му.

— Господин директор?

— Директор Хърш е на линията, сър.

„Хърш?“

— Свържи ме.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Мартин вдигна слушалката след третото позвъняване, за да не изглежда притеснен. Хърш го дразнеше, вероятно защото бе заменил един от близките му приятели, а може би защото липсата на опит в разузнаването в съчетание с арогантността му го правеше опасен.

— Джеф?

— Рандолф, трябва да поговорим.

— Разбира се. За какво?

— „Файъруол“. Опасявам се, че възникна ситуация, която може да доведе до пробив.

Мартин затвори очи. Първо корейската криза, после Брус Тъкър, а сега „Файъруол“. За миг пенсионирането му се стори не толкова лоша идея.