Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (22)

20
Съюзник по необходимост

Тя се движеше бързо и безшумно под прикритието на мрака, проправяйки си път към покрайнините на Капри.

Очите й огледаха криволичещата пътека и осветените от луната треви и храсти, търсейки признаци на опасност. Не долови нищо и продължи да върви. По склона на хълма отекваха далечни гласове на туристи, които се забавляваха на Пиацета.

Но в тази хладна и ветровита нощ не препълненият с хора площад беше целта на Моника. Тя се бе отправила към голямото имение в западния край на острова.

Беше ходила там преди четири месеца, макар сега да й се струваше, че е изминала цяла вечност. Имението бе опасано с ограда от всички страни, с изключение на пропастта, и не принадлежеше на актьор, рокзвезда или богат изпълнителен директор, каквито често купуваха такива скъпи къщи, за да избягат от света. Собственик беше Виторио Карпацо, местният бос на мафията.

Мафията.

Моника въздъхна дълбоко, но не от усилията да върви по стръмната пътека, нито заради спомена — точно във вилата на Карпацо бе хванала Паоло да чука една от проститутките на Рико. Просто не можеше да повярва, че наистина се готви да поиска помощ от мафията и да уговаря съюз по необходимост срещу по-силен враг.

Също като баща си.

Тя се намръщи и избърса потта от челото си. Боляха я слепоочията — вероятно резултат от напрежението и от липсата на храна през последните дванайсет часа. Поне бе предотвратила дехидратация на организма си, като пи от хладната и чиста вода, капеща от тавана на пещерата. Но сега се нуждаеше от нещо солидно, което да я зареди с енергия.

Моника стигна до чакълест път — алея за коли, водеща към едно от множеството луксозни имения на острова. Но не беше тази, която търсеше. Уморена да върви през шубраците, тя реши да тръгне по пътеката, докато стигне до асфалтирания път, който беше неосветен и по това време на нощта почти безлюден.

Движеше се в края на шосето, близо до гората, която стигаше чак до скалите над Средиземно море. Извървя около осемстотин метра и постепенно нормализира дишането си. Морският бриз охлади зачервеното й лице. По пътя минаха няколко коли, но тя ги чу, преди да се появят от острите завои, и се скри.

Стигна до добре осветената алея за коли към вилата на Карпацо и спря, опитвайки се да потисне спомена за сцената, която бе направила тогава…

Когато видя Паоло да чука курвата, подпряна на стената, се вбеси. Хората на Карпацо се втурнаха по стълбите и я хванаха, за да не се нахвърли върху Паоло. Беше й необходим цял час, за да се успокои, и накрая реши да забрави случката и да не прави нищо, което би изложило на риск споразуменията й с властите на острова. Прие извиненията на Паоло и реши да останат приятели.

Моника се надяваше, че Карпацо си е вкъщи.

„Никога не съм изглеждала по-добре“ — помисли тя с насмешка, оглеждайки мократа си фланелка, късите панталони и изранените си, охлузени ръце и крака. Приглади косите си, събра кураж, напомни си, че е една от най-богатите жени в света, и реши да се държи като такава. Трябваше да сключи сделка, после да се свърже с Гибънс за достъп до тайния файл и да започнат да планират отмъщение срещу враговете на баща й.

Моника тръгна към имението. Покривът на къщата се виждаше над дърветата зад завоя на алеята.

Двама мъже охраняваха портата от ковано желязо, отвъд която се извисяваше разкошната триетажна вила. Повечето прозорци светеха, хвърляйки отблясъци върху големите коринтски колони, крепящи балконите.

Пазачите се обърнаха към Моника. Те бяха млади, вероятно на около двайсет и пет години, с едва наболи бради. На раменете им висяха ловджийски пушки.

— Buona sera! — поздрави тя и уверено се приближи към тях, макар че сърцето й биеше като лудо. — Трябва да говоря с Виторио. Кажете му, че го търси Моника Фокс.

Пазачите се спогледаха.

— Той не живее тук — отговори единият на добър английски.

— Знам, че живее тук. Приятели сме и случаят е спешен.

Моника показа изцапаните си дрехи и изранените си ръце.

Вторият й направи знак да се маха.

Тя реши да не отстъпва. По време на едногодишния си престой тук беше научила, че италианците уважават онези, които не се предават.

— По дяволите, очевидно нямате представа коя съм, но Виторио знае. Ако разбере, че не сте ме пуснали, след като едва не загинах при инцидент, ще ви изяде топките на закуска.

Двамата отново се спогледаха. Единият въздъхна дълбоко и отпусна ръце до тялото си.

— Uno momento, signora — каза другият, взе радиопредавателя, закачен на колана му, обърна се с гръб към нея и тихо заговори.

Моника скръсти ръце. Надяваше се, че Виторио я помни.

След минута пазачът отново закачи предавателя на колана си и й направи знак да влезе. Другият отвори желязната порта.

Моника се приближи до него и той я накара да се обърне, да вдигне ръце и да се разкрачи. Подчини се, осъзнавайки, че няма да я пуснат да мине, без да я претърсят.

Те се забавиха повече, отколкото е необходимо. Моника затвори очи, позволявайки им да я опипат.

„Това беше смисълът на деня ви“ — помисли тя, след като приключиха.

— Добре — каза единият. — Иди до къщата. Там ще те чака човек, който ще те заведе при дон Карпацо.

Зад желязната порта се простираше дълга калдъръмена алея, водеща към вилата. В средата на двора се извисяваше красив и добре осветен фонтан с големи каменни риби, от чийто усти извираше вода и падаше в овалния басейн. Към дългата веранда водеха каменни стъпала. До една от колоните стоеше тъмна фигура. Лицето беше скрито в сянката. Моника мина покрай два мерцедеса, паркирани встрани, изкачи стъпалата и се приближи до човека.

Очакваше да види друг пазач, но пред нея стоеше стройният и загорял от слънцето Виторио Карпацо. Черните му очи бяха вторачени в неочакваната гостенка. Беше облечен в тъмночервен халат, в лявата ръка държеше пура, а в дясната — чаша с бренди.

— Здравей!

— Много хора те търсят — каза Карпацо на перфектен английски, тъй като бе получил образованието си в най-добрите учебни заведения в Съединените щати, и остави питието си на масичката до двата плетени стола. — Какво се случи там горе, за Бога? Къде е Рико?

— Убиха го — отговори тя, изненадана, че новината за престрелката още не се е разчула.

Карпацо замълча за миг и отмести поглед встрани.

— Когато са отишли на мястото, полицаите не са намерили трупове, а само катастрофирал камион и колата на Рико. Но имало кръв.

Хората му в местната полиция явно го бяха информирали за случилото се. Екипът, който бе атакувал Моника и Рико, бе успял навреме да „почисти“, преди да пристигнат ченгетата.

— Нужна ми е закрила. Хората, които убиха Рико и Нунцио, ме преследват — каза Моника.

Карпацо отпи от брендито.

— Загинали са двама души. Това е лошо. Защо да рискувам живота на още хора и бизнеса си заради теб?

Пари. Баща й имаше право. Всичко се свеждаше до пари и бизнес. На Карпацо не му пукаше за живота на Нунцио и на Рико, нито за нейния. Интересуваше го само как подобни събития биха се отразили на печалбите му.

— Знаеш ли кой е баща ми? — попита тя.

Той дръпна от пурата, издуха дима нагоре към бавно въртящия се вентилатор на тавана и пак отпи от брендито.

— Мортимър Фокс, милиардерът.

— Починал е след опит за отвличане.

— Да, знам. Моите съболезнования.

— Благодаря. Както и да е. Оставил ми е всичко. Парите. Бизнеса. Всичко.

Карпацо лапна пурата, вторачи се в Моника през виещия се дим и присви очи заинтригуван.

— Продължавай.

— Мисля, че точно хората, които са се опитали да отвлекат баща ми, убиха Рико и Нунцио и се опитаха да отвлекат и мен тази сутрин. Но Рико застреля единия, отклони вниманието им и аз успях да избягам. — Тя реши да не споменава, че е простреляла другия нападател.

— И кои може да са тези хора?

— Смятам, че са същите, с които баща ми години наред води съдебни битки. Правителството на Съединените щати.

Карпацо изсумтя продължително, после отново всмукна от пурата.

— Искаш да кажеш, че те преследва… Чичо Сам?

— Във всеки случай някой от правителството.

— Но защо?

Моника се намръщи.

— Така и не ми стана ясно защо компанията на баща ми дразни правителството, освен онова, което съобщаваха по новините. Само знам, че той е мъртъв. И те ме искат толкова много, че са готови да убиват, за да ме имат.

— Още не си ми казала защо трябва да те пазя. Тази битка не е моя. Защо да рискувам живота на хората си и моя, като се изправя срещу такъв мощен и подсигурен противник?

— Защото бих платила скъпо за подобна услуга — не само с пари, но и с връзки. Баща ми имаше вземане-даване с италианската мафия в Америка. Ще те вкарам в бизнеса им и може би ще ти помогна да увеличиш територията и влиянието си.

Карпацо отмести поглед встрани и потърка брадичка.

— Мисли за това като за инвестиция — добави тя. — И ако не се набиваш на очи, никой няма да разбере, че си ми помогнал.

Той я погледна отново.

— Никой не ме видя, че идвам тук, освен твоите хора на портата. Ако си сигурен в тях, никой няма да знае къде се крия. След няколко дни хората, които ме следят, ще решат, че съм се измъкнала, и ще идат да ме търсят на континента или в Щатите.

Карпацо бавно кимна.

— И в замяна ще имам благодарността на една от най-богатите жени в света. Не е зле. Поне ще си осигуря легло и закуска. Е, добре — след кратко мълчание добави той. — Може да останеш тук, докато обмисля по-задълбочено предложението ти. На горния етаж има два апартамента за гости. Ще изпратя прислужница да те настани, а утре ще я пратя в града да ти купи дрехи.

Моника изпита облекчение.

— Ще изпратя няколко души да огледат околността. Може би наблюдават къщата ти. Както вече ти казах, не мога да позволя някой да убива хора на острова. Лошо е за бизнеса.

Все пак за Моника може би имаше шанс. Вероятно инстинктите правилно й бяха подсказали да дойде при Карпацо.

— Благодаря, Виторио. Няма да съжаляваш.

— Повтарям, че оставаш тук, докато събера повече информация, за да реша дали да ти помогна.

— Вече ми помагаш и аз съм ти благодарна.

— И не забравяй, Моника… Когато това свърши, ще ми дължиш услуга.

 

 

Карпацо придружи гостенката си в къщата. Един от мъжете до портата тръгна към гората, преструвайки се, че прави редовната си обиколка, но отиде по-далеч от обикновено, докато се увери, че никой няма да го чуе.

Бръкна в джоба си, извади клетъчен телефон и набра местен номер. След включването на телефонния секретар предаде кратко съобщение, часа, датата и мястото на информацията. Обаждането продължи по-малко от трийсет секунди.

Мъжът небрежно излезе от гората и се върна на поста си. До сутринта банковата му сметка в Неапол щеше да се увеличи с хиляда американски долара.