Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (56)

54
Размяна на ролите

Сърцето на Тъкър биеше до пръсване през последните десет минути, откакто забеляза, че двама души ги следят по оживените улици на Терачина. Тактиката им беше като на агенти на ЦРУ, но можеше и да са от АНС. Това нямаше значение. Ако статутът му не бе променен, по всяка вероятност мъжете имаха заповед да го ликвидират. Единият изглеждаше млад, поне от разстояние. Вторият определено беше по-възрастен, с прошарени коси. На десетина крачки зад тях вървеше трети мъж, но Тъкър не беше сигурен дали е случаен минувач или преследвач, защото темпото му не беше в синхрон с другите двама.

Екипът спазваше прилично разстояние. Това можеше да се дължи на няколко причини. Вероятно не смееха да стрелят по Тъкър, докато Моника вървеше до него. А може би искаха да стигнат до не толкова оживена улица, за да сведат до минимум вторичните щети. Или чакаха подкрепления. Вероятно Моника и Тъкър се приближаваха към капан.

Да бъдеш мишена си е достатъчно сложно. Но да бъдеш мишена и специалист по безопасността беше върховно предизвикателство. Докато вървеше до Моника, която нямаше представа, че ги следят, Брус Тъкър разбра, че положението е безнадеждно. Не можеше да се защити и същевременно да опази Моника срещу най-малко двама въоръжени агенти. Трябваше да промени правилата, да размени ролите, да си осигури възможности за избор и да го направи бързо, преди да попаднат в капана.

Първо трябваше да принуди преследвачите да се разделят и после да намери начин да ги обезвреди един по един.

Той поведе Моника към магазин вдясно, далеч от тълпата, от музиката от един бар на улицата и от разговорите на различни езици около тях.

— Какво има? — попита тя.

— Ще ти кажа след малко. Върви след мен.

— Всичко наред ли е? — На красивото й лице се изписа безпокойство.

— Вярвай ми.

Влязоха вътре. Магазинът беше за кожени изделия. Продавачите бяха заети с други клиенти. Тъкър погледна зад тях, към касата в дъното, и видя врата. Ако бе пресметнал правилно, зад редицата магазини имаше уличка за доставяне на стоки и за изхвърляне на отпадъци.

Без да се колебае, той тръгна към вратата, като дърпаше Моника след себе си и се преструваше, че разглежда кожените изделия, но се движеше бързо. Отвори вратата и измъкна Моника навън с надеждата, че никой не ги е видял.

Но вместо на уличка, те се озоваха в голяма работилница. Парливата миризма на кожа се смесваше със смрад на киселина и на мазнина. Помещението беше пълно с всякакви машини за обработване на кожа и производство на чанти и якета.

— Насам — каза Тъкър и посочи голяма метална врата.

— Какво има? Защо правим това?

— Следят ни.

— Къде са?

— Останаха отпред.

Моника се ококори.

— Колко са?

— Най-малко двама. Може би трима.

Страхът в очите й накара Тъкър да съжали, че й е казал толкова много.

— Но няма да ни хванат — добави той, макар че не беше толкова сигурен.

Хвана я за ръката и я поведе между отрупаните с кожи маси. В средата светеше една-единствена крушка. Останалите лампи бяха угасени, за да се пести електричество, когато работниците почиват.

Тъкър извади беретата си и насочи дулото към гредите на тавана, после натисна дръжката, отвори вратата и надникна към безлюдната уличка. Покрай тухлените стени в тясното пространство между сградите имаше контейнери за смет и празни кашони.

Рижава котка, ровеща в боклука, обърна глава към Тъкър и стоя неподвижно няколко секунди, после скочи грациозно и изчезна в мрака.

— Изглежда чисто — каза Тъкър, оглеждайки се в двете посоки. — Ела.

Двамата стигнаха до края на уличката за трийсет секунди, като непрекъснато се обръщаха назад, надявайки се, че преследвачите им няма скоро да разберат номера.

Скрил пистолета зад гърба си, Тъкър погледна през рамо, не видя никого и надникна зад ъгъла. По улицата се разхождаха туристи. Безгрижните им разговори се смесваха със звуците на джаза откъм бара срещу магазина за кожени изделия.

„Къде са онези типове? Дали са влезли в магазина?“

Правилото изискваше само единият член от екипа да влезе вътре, а другите да наблюдават улиците отпред и отзад. Липсата на агенти по уличките означаваше, че по някаква причина мъжете са влезли в магазина и може да се появят всеки момент.

Вероятно измъкването щеше да е много по-лесно, отколкото Тъкър предполагаше.

Той скри беретата си, продължи да върви до следващата пряка, зави наляво и тръгна по не толкова оживена улица, отдалечавайки се от туристическата част на града. След още две преки двамата завиха надясно и улиците изведнъж станаха мрачни. Тук-там се мяркаха минувачи. Звуците утихнаха, после заглъхнаха.

Тъкър спря, усещайки капан.

— Какво има? — попита Моника.

— Ела.

Той се приближи до дясната страна на безлюдната калдъръмена улица. Паркираните превозни средства блокираха входовете на триетажните тухлени сгради. Единствената лампа на ъгъла хвърляше оскъдна светлина върху цялата улица.

Брус и Моника се вмъкнаха в тясното пространство между камион за доставки и стена на къща.

— Какво…

Тъкър сложи пръст на устните й, наведе се към нея и прошепна:

— Чакаме.

Тя кимна. Лицето й бе обляно в пот.

Бавно, едва доловимо по калдъръма отекнаха стъпки, които нарушиха тишината.

Тъкър посочи по посока на звука.

Преследвачът стигна до ъгъла и спря.

„Пита се накъде сме тръгнали“ — помисли Тъкър, направи знак на Моника да не мърда, коленичи, претърколи се под камиона и погледна към ъгъла на улицата.

Там стоеше мъж, който се оглеждаше. Тъкър не виждаше лицето му, но беше сигурен, че изражението му е напрегнато.

„Сега ще трябва да обясняваш на шефовете си защо си ни изпуснал.“

Агентът тръгна по улицата, като се навеждаше и оглеждаше под паркираните превозни средства.

Тъкър се претърколи обратно, изправи се и бързо обмисли възможностите си за избор. Беше ги принудил да се разделят. Сега трябваше да обезвреди единия и да увеличи шансовете си за бягство.

Заведе Моника между една от големите гуми на камиона и стената, където нямаше опасност да бъде ранена, ако започне престрелка.

Докосна лицето й и отново й направи знак да не мърда.

Тя го погледна нервно и само с устни изрече „Внимавай“.

Той се наведе и се придвижи към предната част на камиона, изчаквайки плячката да стигне до него.

Времето сякаш спря, докато стоеше там приведен. Пистолетът беше затъкнат в колана му, защото без заглушител беше безполезен, освен ако Тъкър не искаше да издаде позицията си. Пък и през ум не му минаваше да убива американски разузнавач, а само да го обезвреди и вероятно да изпрати послание.

„Послание.“

Тъкър се сети за дискетите в джоба на Моника. Там бяха записани част от изобличаващите досиета — достатъчно, за да подготвят сцената за първата стъпка към свободата им.

Агентът стигна до предната броня на камиона. Беше по-младият от двамата, които бе видял да вървят един до друг.

Тъкър се хвърли, протягайки дясната си ръка към мъжа, който вероятно го забеляза с периферното си зрение и обърна лице към заплахата.

Тъкър очакваше това и заби показалеца и средния си пръст към очите му, както го бе учил Кабуки.

Обученият агент вдигна левия си крак, парирайки удара, после го ритна в слънчевия сплит.

Двамата паднаха на земята. Преследвачът изохка и се хвана за лицето, а Тъкър се мъчеше да си поеме въздух. Сетне се изправи и се обърна към агента, който приличаше на гимназист, но беше мускулест и гъвкав, с късо подстригана кестенява коса.

Младежът присви очи, стана и бръкна в сакото си, вероятно за да извади оръжие.

Тъкър се завъртя на лявата си пета, вдигна десния си крак и ритна ръката му, която вече държеше черен полуавтоматичен пистолет преди агентът да успее да стреля.

Оръжието изтрака по калдъръма. Тъкър посегна с юмрук към слепоочието на мъжа.

Рефлексите на агента го изненадаха, особено като се имаше предвид младостта му. Той се дръпна и заби длан в гръдния кош на Тъкър.

Болка прониза гърдите му. Тъкър реагира инстинктивно, удари с лакът противника в лицето и го повали на земята.

Двамата се изправиха и започнаха бавно да обикалят един срещу друг. Агентът извади черен нож и го хвана точно така, както бяха учили Тъкър в ЦРУ — острието се подаваше под юмрука, готов да нанесе осакатяващи и фатални удари с минимално усилие. Младокът си го биваше. Наистина беше много добър.

Тъкър гневно гледаше ножа. Не можеше и той да извади ножа си от ремъка на десния глезен — в момента това би било фатално.

Трябваше да измисли начин да се защити и да обезоръжи мъжа. Но знаеше, че ако се опита, ще понесе най-малко едно нараняване. Тъкър вдигна лявата си ръка и обърна китката към себе си, за да защити всички важни артерии и мускули. Ако нанесе удар, агентът щеше да засегне само костите, причинявайки болезнени, но повърхностни наранявания.

И той нанесе удар.

Тъкър се дръпна назад, като държеше ръката си пред лицето и чакаше удобна възможност.

Някой с много повече опит би се поколебал, но младежът, вероятно чувствайки се уверен заради ножа, се хвана на уловката и заби острието в ръката му.

Без да обръща внимание на болката, Тъкър се възползва от шанса секунда по-късно, когато новобранецът отстъпи назад и се приготви да атакува отново.

Тъкър се завъртя, вдигна крак към лицето му и заби пета в носа и устата му.

Чу се изпукване на хрущял. От ноздрите и разбитата уста на мъжа потече кръв. Зашеметен, той пусна ножа и се строполи на калдъръма.

Тъкър изрита ножа и грабна от земята пистолета — зиг зауер, подобен на онзи, който си бе купил в Рим. После довлече непознатия до предната част на камиона, където случайни минувачи нямаше да ги забележат.

— Кой си ти? — изсъска Тъкър и насочи срещу него пистолета.

— Хайде… копеле… убий ме — отговори агентът с глас, който повече би подхождал на тийнейджър, отколкото на агент на ЦРУ. Беше американец. — Така както уби… Портър.

— От ЦРУ ли си?

— От АНС — отговори младежът, преди да си спомни, че трябва да си държи устата затворена, после добави. — Но и ние те смятаме за враг.

— Слушай. — Тъкър знаеше, че няма много време. Другите агенти можеше да пристигнат всеки момент. — Трябва да търсите Жарко, а не мен. Той уби Портър. Жарко иска да се добере до „Файъруол“ и отклонява вниманието ви да преследвате мен вместо него.

Агентът се вторачи недоверчиво в него.

— Лесно можех да те убия — продължи Брус. — И още мога… Но не съм убиец.

Младият мъж избърса лицето си и се сви от болка. Приличаше на хлапе, което се е било в училище и сега директорът го мъмри.

„Колко млади ги вербуват в АНС напоследък!“ — зачуди се Тъкър. Но трябваше да признае, че младежът си го бива. Умееше да се бие.

— А човекът, когото… застреля в Капри?

— Само го прострелях в крака — отговори Тъкър. — За да му попреча да ме убие.

— А хората, които откриха огън по нас?

— Те бяха от мафията. Моника Фокс бе потърсила убежище при тях, след като хората ви са се опитали да я отвлекат. — Тъкър се обърна към камиона. — Ела, Моника. Всичко е наред.

Тя се появи и зяпна от изненада, като видя кръвта.

Младият агент я погледна така, сякаш виждаше призрак.

— Госпожице Фокс?

— Дай му дискетата с частичното копие — каза Тъкър.

Моника извади дискетата и я даде на озадачения агент.

— Какво е това? — попита той.

— Слушай внимателно, защото нямам много време. Кажи на шефовете си, че Мортимър Фокс ни е оставил парола за таен достъп до „Файъруол“ и много файлове със скандални материали за американски политически, военни и индустриални лидери. На тази дискета са записани част от тях като доказателство, че знаем паролата и искаме подкрепа срещу Жарко.

— Не разбирам какво общо има това с…

— Запомни какво ти казах и го повтори дословно пред шефа си. Жарко иска да научи паролата, която ще му даде достъп до кодовете за изстрелването на американските ракети.

— Кодовете за изстрелване?

— Точно така. Моника и аз сме готови да работим с вас, но само при нашите условия. Ще поддържаме връзка. Разбра ли всичко?

Агентът преглътна и кимна.

— Кой ръководи операцията? — попита Тъкър.

— Доналд Бейн — след кратко колебание отговори младежът.

„Доналд Бейн?!“

Тъкър отмести поглед встрани. Добре познаваше Бейн. Като шефове на станции в Европа те си бяха сътрудничили в много мисии, включително в операцията по премахването на Жарко. Бейн бе проявил състрадание след трагедията в Цюрих. Той беше каубой, готов да направи всичко възможно и да свърши работата си, както бе постъпил в Ирак.

— Добре — рече Тъкър. — Погрижи се Бейн да научи това и му кажи, че Брус Тъкър ще се свърже с него. Ясно ли е?

— Да.

— А сега си събуй обувките.

— Обувките?

— Свали и чорапите, и фланелката. Легни по корем и сложи ръце на тила.

След минута оставиха американския разузнавач зад камиона, след като с единия чорап завързаха китките му, а с другия — краката.

— Дълбока ли е раната? — попита Моника, докато тичаше до Тъкър, който в движение превързваше ръката си с фланелката на младежа.

— Не, но ребрата ми са зле. Едва дишам. Трябва бързо да се махнем оттук, преди да съм загубил сили или някой да ни е забелязал. Не съм сигурен дали ще мога пак да се бия.

В същия миг Тъкър усети нечие присъствие, обърна се и видя фигура в края на уличката. Човекът бягаше към тях. Още един, на трийсетина метра след първия, също тичаше бързо.

„Още двама!“

— По дяволите!

Тъкър хукна в противоположната посока — към туристическата част на града.

Покрай ухото му изсвири куршум.

— Мамка му! Копелето стреля по мен!

Втори куршум проби дупка в пластмасовата броня на паркиран наблизо фиат. Трети рикошира в калдъръма, разпръсквайки парчета камък.

Тъкър и Моника продължиха да бягат и стигнаха до края на следващата пряка, която водеше до широк булевард. Той забеляза, че пред хотела отсреща спира такси. Видя и двама полицаи. Набързо даде указания на Моника. В очите й блесна възхищение от мигновено скроения план — елементарен, но ефикасен начин да заложат капан на преследвачите.

— Помощ! — извика тя и посочи към по-близкия от преследвачите, който бе извадил оръжието си. — Той има пистолет и иска да ни обере!

Тъкър позна по-възрастния агент, който преди ги следваше заедно с младия. Мъжът зад него не беше извадил оръжие и бе забавил крачка.

Полицаите се обърнаха към тях. В същия миг куршум разби предното стъкло на мерцедеса до Тъкър, който се преструваше на случаен минувач, но бързо побягна и се развика за помощ, имитирайки паника.

За разлика от американските си колеги, италианските ченгета носеха автомати. Те се хвърлиха в атака и насочиха оръжията си срещу обвинения, когото взеха за крадец.

— Насам — каза Тъкър на Моника.

До таксито се приближи възрастна двойка туристи. Брус ги избута, настани Моника на задната седалка и седна до нея.

— Съжалявам. Случаят е спешен! — каза той и тресна вратата. — Тръгвай! — извика този път на шофьора и хвърли на коленете му сто долара.

В същия миг в нощта се разнесе стрелба от автоматично оръжие.

Шофьорът грабна банкнотата, превключи на скорост и настъпи педала на газта.

— Мафията — обясни той, махна с ръка и погледна новите си клиенти в огледалото за обратно виждане. — Не се тревожете. Полицията ще се справи.

Макар че изпитваше болки в цялото тяло от раните, Тъкър едва не избухна в смях, но се сдържа, защото щеше да го заболи още повече. Той въздъхна и погледна Моника, която се бе задъхала от бягането.

— Мислиш ли, че го убиха? — попита тя.

— Да, синьора — намеси се шофьорът, преди Тъкър да успее да отговори, — но той беше престъпник, лош човек. По-добре да е мъртъв. По-малко неприятности за туристите като вас.

Брус Тъкър се облегна назад, затвори очи, въздъхна дълбоко и се сви, когато болка прониза ребрата му. Може би беше поостарял за такива битки. Вероятно не му достига издръжливост и енергия. Един-единствен сблъсък с друг професионалист, и си бе тръгнал с рани, които да му попречат да се изправи срещу втори противник. Преди десет години лесно би обезвредил новобранеца и сигурно би го използвал, за да устрои капан на другите двама.

„Все пак успях да измъкна принципала си невредим“ — помисли Тъкър. Кабуки би се гордял с него.

Но тактиката му за бягство бе станала причина за смъртта на агент на АНС от ръцете на италианската полиция.

„Мамка му!“

Моника каза на шофьора да ги закара в Рим и се сгуши до Тъкър.

— Рим? — учуди се мъжът. — Но това е на…

Тъкър му хвърли още една банкнота от сто долара.

— Закарай ни там и може да получиш още.

— Grazie, signor.

— Моля — отговори Тъкър и усети устните на Моника до ухото си.

— Беше… гениално — прошепна тя, за да не чуе шофьорът.

— Но загина агент на АНС. Той беше от добрите. Това не ми се струва гениално.

— Ама той се опитваше да ни убие!

— Изпълняваше заповеди. Сега ще трябва да живея с тази мисъл. По дяволите, смятах, че съм приключил с този начин на живот!

Моника хвана ръцете му.

— Как се чувстваш?

— Бил съм и по-зле — отговори той и почувства утеха от допира й. — Но трябва да се отбием в някоя аптека.

— Какво ти е необходимо?

Тъкър й прошепна и тя зяпна от изумление.

— Сериозно ли говориш?

— За съжаление да.

— Има ли наблизо аптека? — обърна се Моника към шофьора.

— Si, signora. Не се ли чувствате добре?

— Трябва да купим някои неща.

Шофьорът ги закара до малка аптека в покрайнините на града, откъдето купиха необходимото.

— За колко време ще стигнем до Рим? — попита Тъкър, когато отново потеглиха.

— За около час и половина.

— Добре. Ако нямаш нищо против, бихме искали да дръпнеш завесата.

Шофьорът изпълни желанието му.

— Така добре ли е, signore?

— Да. Благодаря. Тук отзад има ли лампа?

— Si, отстрани. За четене.

— Видях я. Благодаря.

— Prego.

Тъкър разгъна на коленете си широка марля.

— Свали ми фланелката, но бавно.

Моника я дръпна леко, но разбра, че е залепнала за раната, и го погледна за напътствия.

— Ще боли — каза той и й даде незалепващ медицински тампон. — Бъди готова да притиснеш това до раната.

Тъкър стисна зъби. Моника дръпна силно, откъсвайки фланелката от плътта му, после притисна тампона до раната.

— По дяволите! — прошепна той.

Мълчаливо понесе болката, както в морската пехота, когато научи и как да се погрижи за себе си по време на мисия. Направи знак на Моника да махне тампона. Раната беше дълга около седем сантиметра и кървеше.

Тъкър посочи дългата крива игла с хирургичен конец в запечатано найлоново пликче.

— Искаш ли да си поиграем на доктори? — попита той, полагайки усилия да се усмихне, за да я успокои.

— Не е смешно, Брус.

Той взе шишенце с кислородна вода. Двамата заедно навлажниха памука и дезинфекцираха раната и кожата около нея.

— Правил ли си го преди? — попита тя.

Тъкър не искаше да си спомня как се наложи да зашие дълбока рана на лявото си бедро. Беше я получил по време на тренировъчно учение в джунглите на Панама.

— Да, когато бях млад и жилав. Искам да държиш двете страни на разреза събрани, докато шия. Ще можеш ли?

Моника кимна и преглътна, очевидно притеснена.

— Дребна работа — добави той и й намигна, макар че нервите му бяха опънати до краен предел.

— Да — съгласи се тя и притисна раната от двете страни, а Тъкър залепи пластир по краищата, за да е стегната.

Поемайки дълбоко въздух, той се опита да успокои ръката си, сетне прободе плътта, стисна зъби, прокара конеца и започна да зашива раната. Моника не откъсваше поглед от него. Тъкър направи шест шева, като контролираше дишането си и внимаваше да не издаде звук, за да не привлече вниманието на шофьора.

Когато приключи, се облегна назад. Ръцете му трепереха. Очите на Моника бяха пълни със сълзи и блестяха на бледата светлина.

— Нали ти казах — промълви той и прокара палец по лицето й, избърсвайки сълзите. — Дребна работа.

Тя му помогна да почисти раната с още кислородна вода и я подсуши с памук. Тъкър се увери, че кървенето е спряло, и изстиска отгоре тубичка с антибиотик. После Моника превърза ръката му и прибра всичко в плика.

— Не беше съвсем зле, а? — попита той. — Благодаря за помощта!

Тя се усмихна, но очите й отново се напълниха със сълзи.

— Ти си най-смелият и добър човек, когото познавам. И на всичко отгоре скромен. — Моника сложи глава на рамото му. — Можеш ли да готвиш?

— Не, но мога да шия.

Двамата се засмяха, но от пронизващата болка Тъкър изохка. Той прегърна Моника и докато се радваше на близостта й, реши да отложи за по-късно сериозния анализ на случилото се.

Протегна ръка и дръпна завесата, защото искаше да гледа пътя, после угаси лампата.

Шофьорът ги погледна в огледалото за обратно виждане и се ухили.

— Ах, amore! Това е страната на любовта!

Тъкър въздъхна, а Моника се изкикоти. Той се вторачи в мрака навън. Близостта до Моника му беше приятна, макар че с това нарушаваше правилата.

„По дяволите правилата!“

„Правилата спасиха живота ти.“

Правила. На тях дължеше живота си, но те не му даваха енергия. А Брус Тъкър не се беше чувствал така зареден с енергия от много години, откакто бе прегръщал Кристина, и едва сдържаше емоциите си. Правилата на професията му бяха нужни, за да измъкне себе си и принципала от тази бъркотия.

Но после…

„Всичко с времето си. Засега само стигни до Рим, почини си и се приготви за следващия рунд“ — помисли той.

Рим с безбройните си улички, алеи и хотели беше подходящо място за криене и почивка, а после щеше да помисли за следващия етап на плана. Пък и вечерта не беше пълен провал. Тъкър бе успял да изпрати послание и доказателство, което да подкрепи твърденията му. Ако в ЦРУ или в АНС бяха останали мислещи хора, имаше шанс да ги вразуми. Но ако всички бяха роботи, сляпо изпълняващи заповедите на шефовете си, които действаха строго по правилата, тогава ще трябва да ги принуди да приемат условията му. В момента Тъкър държеше най-силните козове и щеше да ги използва, за да спаси принципала и себе си, дори ако това означаваше да изнуди правителството на Съединените щати.

„Самураят никога не се предава.“

Специалистът по безопасността би стигнал до крайности, за да опази принципала си, така както бяха направили четиридесет и седемте ронин в Япония по време на шогуната и както го бе учил Кабуки.

Но Брус Тъкър се надяваше, че няма да се наложи и ще успее да сключи сделка с ЦРУ.

„Нужен ми е добър и разумен човек.“