Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (4)

2
Принципалът

Стигнаха до стаята, където Мортимър Фокс трябваше да изчака до появата си на симпозиума. Това бе помещение без прозорци, намиращо се вляво от балната зала „Еспланейд“, където той щеше да говори. После щеше да разгледа изложбата на долния етаж. Тъкър бе държал стаята заключена до тази сутрин, когато двама от агентите му бяха донесли закуски и безалкохолни напитки. Това беше единственото безопасно за Фокс място на рисковата територия. Вратата се охраняваше от трима агенти, докато принципалът си почиваше преди появата си пред публиката. Мониторите, инсталирани по настояване на Тъкър, показваха картини от изложбите на компютри в зали A, B и C на долния етаж, както и от балната зала, където организаторите — също по настояване на Тъкър — бяха направили импровизирана сцена със завеси и специално осветление в единия ъгъл на помещението с площ четири хиляди и двеста квадратни метра, където над пет хиляди души очакваха речта на Фокс.

Тъкър погледна принципала си, който седеше на канапето и наблюдаваше мониторите. На коленете му бе разгърнат сутрешният брой на „Сан Франциско Кроникъл“. Фокс отпи глътка минерална вода от малката охладена бутилка „Перие“. Беше събул обувките си и бе съблякъл сакото си, бялата риза и кевларената жилетка, която Тъкър бе настоял да носи по време на публичните си появи. Но самият Тъкър и хората му не си слагаха защитни жилетки, защото бяха обемисти и затрудняваха движенията. Освен това ужасно топлеха и докато возеха принципала, Тъкър поддържаше ниска температура чрез климатичната инсталация в колата, дори това да означаваше някой друг да настине. Той бе уредил с организаторите да сложат на сцената два големи вентилатора по време на речта на Фокс и да намалят осветлението, за да не му е топло, но и за да ограничат видимостта на евентуален снайперист. Протекцията включваше не само предпазването на принципала да не пострада, но и изучаването на всички странности на Мортимър Фокс, който беше много подреден и организиран човек и винаги подготвен за всичко. Тъкър познаваше навиците му — от предпочитанията за кафето сутрин до режима на хранене и сън, любимите телевизионни канали, музика, вина и вестници.

Последното бе заинтригувало Тъкър. По непонятни причини Фокс първо прочиташе обявите в „Сан Франциско Кроникъл“. Отначало очите му блестяха в очакване, а после разочаровано въздишаше и оставяше вестника. След известно време го взимаше отново и прочиташе новините за бизнеса и за събитията по света.

Фокс имаше и друг интересен навик. Всяка вечер той се затваряше в една от стаите в къщата си и прекарваше часове със системата за виртуална реалност. Отначало имаше компания от неколцина абсолвенти от Станфордския университет, а после остана сам, обграден от електронните си играчки за милиони долари.

— Това е терапия — бе обяснил веднъж Фокс.

Тъкър кимна учтиво, свикнал с ексцентричността на клиентите си.

— Как е ръката ви, господин Фокс? — попита той, застанал до единствената врата в помещението.

Ръцете му бяха отпуснати до тялото и свободни, а краката — разкрачени на ширината на раменете, както повеляваше обучението на Кабуки по айкидо. Използваше се равновесието, съчетано с динамиката на движенията и ставите, за да се постигне надмощие над противника. Позата му излъчваше готовност, даваше пример на екипа му, вдъхваше увереност на колегите му и в същото време го подготвяше да предотврати атака или конфронтация.

Фокс сви и отпусна тънките си пръсти и се понамръщи, сетне поклати глава и рече:

— Проклето хлапе!

Тъкър бръкна в джоба си, извади малка опаковка „Мотрин“ и я даде на стареца, който се усмихна, сложи в устата си две капсули и ги преглътна с минералната вода.

— Знаеш ли какво, Брус — каза той, кръстоса крака и остави шишето на масата до себе си, — имал съм много охранители през годините. Някои бяха доста добри, но с никой от тях не съм се чувствал толкова спокоен, колкото с теб. Предполагам, че познатите ми във Вашингтон са знаели кой е най-добрият в бизнеса.

— Благодаря, сър.

— Говоря сериозно. Ти се грижиш за всеки детайл. Бих искал някои от вицепрезидентите ми да умееха да планират добре като теб. Трябва да им вадя душата денонощно, за да контролирам нещата. С теб не правя нищо. Само ти казвам къде трябва да отидем и после се придържам към няколко правила. Всичко друго се нарежда като по чудо.

— Просто си върша работата, сър — отговори Тъкър, доволен от оценката.

И той тормозеше хората си по шестнайсет часа всеки ден, като преглеждаше всяка подробност с мъчителна прецизност, прекарваше безкрайни часове, обмисляйки непредвидени случаи от десетки евентуални сценарии и преговаряше цялата операция. Кабуки го бе научил, че специалистът по безопасността никога не може да е напълно готов. Когато през 1975 година кандидатът за президент Джими Картър посетил Лос Анджелис, агентите от охраната му решили, че са обмислили всеки детайл, но някой забравил да провери разписанието на влаковете. Кортежът на Картър чакал петнайсет минути на един прелез в квартал със съмнителна репутация, изложен на риск от засада и без маршрут за бягство.

Човек никога не може да бъде напълно подготвен.

— Освен това си много скромен и търпелив с мен, своенравния старец — добави Фокс. — Искам да знаеш, че оценявам това, макар да го правиш, защото ти плащам малко състояние.

Тъкър се усмихна сърдечно и кимна. Той харесваше Фокс — човек достатъчно богат, за да купи родната си страна, но в същото време напълно земен по нрав. Беше израснал в многодетно бедно семейство от Южна Калифорния. Повечето предишни клиенти на Тъкър — от заможни изпълнителни директори до чуждестранни висши държавници, особено от Средния Изток и Южна Америка — бяха разглезени и груби. На ранен етап от кариерата си Тъкър бе осъзнал, че добрите обноски не могат да се купят с пари. Но Фокс беше различен, уважаваше охранителите си и винаги бе готов да изпълнява указанията на Тъкър, включително да облича неудобната бронежилетка. Но колкото и да беше дружелюбен Фокс, Тъкър спазваше професионална дистанция, както диктуваха правилата на бизнеса му.

— През последните месеци ти присъства на всичките ми публични прояви — рече Фокс. — Кажи какво мислиш за работата ми?

Силата на Тъкър беше охраната и сигурността, а не деловите въпроси на изпълнителния директор на корпорация за високи технологии. Макар че имаше техническо образование по компютърни науки от Държавния университет в Сан Хосе, за да изпълнява по-добре задълженията си, той не мислеше, че притежава необходимата квалификация да дава професионално мнение. Но подготовката му изискваше да бъде учтив с клиента си. Пък и Тъкър не само харесваше Фокс, но и донякъде го съжаляваше. Първо синът му Престън бе загинал в катастрофа преди десет години. После, преди три години, съпругата му бе загубила битката с рака. А сега единствената му дъщеря Моника очевидно не искаше да има нищо общо с него — според откъслечната информация, която бе научил от персонала в къщата през последните няколко месеца.

Той избра тактика за отвличане на вниманието. Фокс бе провел няколко съвещания, на които се обсъждаше работата по правителствена поръчка за създаване на изкуствен интелект. Макар че разполагаше само с повърхностна информация, защото не го допускаха на съвещанията, Тъкър бе чул достатъчно, за да се изостри любопитството му. Той реши, че може да научи нещо повече по тази интересна тема и същевременно да избегне отговора на зададения въпрос, и каза:

— Едно от нещата, които най-много ме смаяха, беше обсъждането на създаването на изкуствения интелект, сър.

Фокс кимна.

— Това те интересува, а?

— Любопитен съм какви са реалните възможности на съвременните технологии.

— Какво знаеш за изкуствения интелект, Брус?

Тъкър се вторачи в празното пространство, опитвайки да си спомни малкото, което бе прочел по въпроса.

— Представям си го като създаването на машини, които могат да мислят сами и не изискват човешка намеса, за да решават проблеми.

— Не е зле. Но за да класифицираме машините като мислещи, първо трябва да дефинираме интелекта — отбеляза Фокс, отпивайки от минералната вода. Той повдигна вежди и очите му блеснаха разпалено. Очевидно обичаше да говори на тази тема. — Какво е всъщност интелектът, Брус?

Тъкър сви рамене.

— Решаване на проблеми? Способността да разбереш проблема и методично да го решиш?

— Разбира се, но нека да раздробим нещата. Първо машината трябва да проумее проблема, после да предвиди решения и накрая да избере едно от тях. Задачата може да е математическа или по-сложна, като например „Дийп Блу“, системата на Ай Би Ем, която победи гросмайстора по шах Каспаров, или далеч по-комплексна, като системите за навигация и автопилотиране в реактивните самолети или космическите совалки. Всеки от тези примери включва процес на наблюдения и взимане на решения въз основа на наблюденията. Как мислиш, това достатъчно ли е, за да бъде определено като изкуствен интелект?

Тъкър бързо бе въвлечен в по-дълбоки води, отколкото ограничените му познания можеха да издържат.

— Мисля, че изкуственият интелект е нещо повече — предпазливо отговори той.

— Точно така. И ще ти кажа точно какво е, Брус. Британският компютърен специалист Алън Тюринг е измислил най-добрия тест, за да определи дали машина, показваща способност да решава проблеми, може да се нарече интелигентна. Елементарният му метод е известен като теста на Тюринг.

— Тестът на Тюринг? — Тъкър бе чувал това, но не можеше да си спомни какво точно представлява.

— Много е прост. Тюринг е заявил, че компютърът заслужава да бъде наречен интелигентен, ако съумее да заблуди обикновен човек, че е човешко същество.

Тъкър се замисли върху думите му, после рече:

— Това изисква сериозна работа, господин Фокс.

— Повярвай, Брус. Обградени сме от машини, решаващи проблеми — автопилоти, автоматизирани монтажни линии и различни военни играчки, много от които бяха използвани по време на „Пустинна буря“ и по-късно в Босна.

— Като ракетните системи „Пейтриът“?

Фокс кимна.

— Да, и други. Но това е хубав пример за експертна система.

— Експертна система?

— Техническото име на системи, доближаващи се до изкуствен интелект, но не издържали теста на Тюринг. Например „Пейтриът“. Нарича се експертна система, защото наистина е прекрасна машина, способна да засече идващи ракети, да координира изстрелването на прехващачи и после да ги насочи да унищожат ракетите, както стана по време на войната срещу Ирак. Но колкото и авангардна да е за времето си, ракетната система „Пейтриът“ не може да мине за човек. Същото се отнася и за много други експертни системи — монитори, роботи с камери, контролиращи монтажни линии, и насочващи системи. Всички те са предназначени да помагат на човека, но не и да го заместят и със сигурност не могат да го заблудят, че са човешки същества.

— Съществува ли машина, която може да се нарече интелигентна според теста на Тюринг, сър?

— Това е секретна информация, приятелю — усмихна се Фокс. — Може би някой ден ще ти разкажа за тези неща. Но опитът ти беше отличен.

— Моля, сър?

— Да отбегнеш въпроса ми с този разговор за изкуствения интелект. А сега, кажи какво мислиш за начина, по който управлявам.

Фокс определено беше хитра лисица. Но Тъкър не искаше да се ангажира с мнение. Реши да използва хумор като втори опит да избегне да отговори на въпроса.

— Мисля, че изпълнителният ви персонал не прекарва достатъчно време в спортната зала, сър.

Фокс повдигна вежди в недоумение и кимна одобрително.

— Още един добър опит, Брус. Но знам, че можеш повече.

Тъкър се намръщи. Фокс нямаше да се откаже. И не за пръв път принципалът се опитваше да се сближи с него. Това не беше неочаквано. Кабуки многократно му бе казвал, че колкото по-професионално действа във всеки аспект на работата си, толкова повече принципалът ще иска да знае за него, особено ако е обграден — както беше в случая — с безпрекословно подчиняващи му се хора. Тъкър бе забелязал, че всички се съгласяват с Фокс. Застаряващият магнат беше единственият закон за тях, самотният пастир, водещ стадото си към все по-големи печалби, пазарни дялове и цени на акциите.

Колкото и да се бе разраснала през последните двайсет години, проектирайки и произвеждайки всичко — от видеоигри и програмни продукти за охрана до компютри, персонални системи за комуникация, сателити и очевидно дори изкуствен интелект, — „Фокском“ бе режисирана от един-единствен човек. Мортимър Фокс стоеше в центъра, ръководеше дейността, обучаваше всеки вицепрезидент, управляваше като безмилостен тиранин и бдително контролираше корпорацията, поддържайки разходите ниски, а печалбите максимални.

Освен това Фокс държеше най-малко петдесет и един процента от акциите на „Фокском“, но не защото имаше опасност да бъде изритан от ядосани акционери. Четиристотин и петдесетте процента възвръщаемост върху инвестициите през последните пет години побъркаха Уолстрийт заради необикновената способност на Фокс да извършва успешни операции, с които акциите му се съпротивляваха на гравитацията дори когато индексите Дау Джоунс и НАСДАК падаха главоломно. Девизът му беше „Прави много с малко“ и му позволяваше да остави без работа мнозина конкуренти, заливайки пазара с по-качествени стоки на по-ниски цени — и винаги в подходящия момент. „Фокском“ беше Меката в света на високите технологии.

Но за това ниво на успех бе платена жестока лична цена от съсухрения мъж, който се бе прегърбил на канапето и гледаше Тъкър с проницателните си сини очи. Според кухненския персонал госпожа Фокс бе водила самотен живот, докато Мортимър Фокс управляваше глобалната си империя. Преди три години й бяха поставили диагноза рак и тя бе починала няколко месеца по-късно, докато той отново беше далеч по работа. Дъщеря му Моника бе израснала в пансиони, завършила хуманитарни науки в Бъркли и се бе отдала на бохемски живот някъде в Италия. Обслужващият персонал в имението смяташе, че тя ненавижда баща си, защото я пренебрегвал през всичките онези години и не й оказал морална подкрепа след злополуката с Престън. Очевидно Моника бе единствената, която бе утешавала майка си, докато Фокс работеше за придобиване на дялове от пазара. Сега от семейството му бяха останали само снимки, разпръснати из къщата. Съпругата му е била красива жена. Моника бе наследила външността й. Светлокафявите й очи и загорялата от слънцето кожа му напомняха за…

Тъкър полагаше усилия да не мисли за годините, прекарани в служба на ЦРУ, и за времето, когато имаше личен живот и семейство.

Фокс продължаваше да го гледа съсредоточено, очаквайки отговор. Тъкър реши да рискува.

— Мисля, че сте експлоататор, господин Фокс.

Думата явно заинтригува Мортимър Фокс, който се усмихна.

— Продължавай.

— Свикнал сте да изисквате абсолютно подчинение от служителите си, сър. Видях как правите на пух и прах някои от вицепрезидентите. Но заслугата за успеха на компанията е изцяло ваша.

— Винаги съм подозирал, че не се боиш от мен.

— Господин Фокс, вие ме потърсихте, защото съм един от най-добрите специалисти по безопасността. Не мога да допусна да се боя от вас — иначе няма да съм ви от полза.

Фокс се наведе напред и каза:

— Ще ти доверя една малка тайна, Брус.

— Сър?

— Наистина те наех заради професионалната ти биография. Но това не беше всичко.

Тъкър остана озадачен.

— Не съм убеден, че ви разбирам, сър. Щом не е заради професионалната ми биография, тогава за какво?

— Личната ти биография.

— Личната ми биография?

— Аз съм човек с големи възможности, Брус. Знам много неща за много хора. Докато търсех идеалния закрилник, трябваше да се уверя, че окончателният ми избор ще обхване както професионалния, така и персоналния аспект. Исках да знам какво мотивира човека, на когото ще поверя живота си. Да се уверя, че той няма да се поколебае да рискува своя живот, за да ме спаси. Ето защо използвах възможностите, проучих кандидатите и накрая избрах теб.

— Защо мен?

— Преди всичко, защото… нямаш какво да изгубиш.

Тъкър не знаеше какво да каже.

— Знам за семейството ти, за Цюрих и за ужасната ти загуба. И ти поднасям най-искрени съболезнования.

Тъкър остана потресен. Откъде знаеше този човек за съпругата му Кристина, за сина му и за Цюрих?

— Господин Фокс, откъде… Това е секретна информация в ЦРУ.

— Имам много източници, Брус. И надявам се, разбираш, че намерението ми не е било да се ровя в личния ти живот. Трябваше да опозная човека, който ще ме охранява. Знам, че смъртта на близките ти се дължи на грешка на ЦРУ. Не са успели да ги опазят.

На Тъкър му стана топло. Той си наложи да остане съсредоточен и да заключи в съзнанието си болезнените спомени.

— Разбираш ли, Брус, и аз като теб мразя правителството.

— Това не е вярно, сър. Аз обичам страната си. Служил съм й добре в морската пехота, после в ЦРУ и накрая в тайните служби. Гордея се, че съм работил за правителството. Да, ЦРУ можеше да се постарае повече, за да опази семейството ми, но грешката беше изцяло моя. Готвех се да ликвидирам много опасен тип и трябваше да се досетя, че копелето ще отмъсти. Освен това, сър, ако ми позволите да кажа, не мисля, че личният ми живот е ваша работа. Аз уважавам личния ви живот. Моля ви, и вие уважавайте моя.

— Брус, моля те, разбери, че го направих, защото не мога да си позволя да рискувам. Залогът е твърде голям. Трябваше да се уверя, че не само си съвестен, но и няма да се поколебаеш да застанеш срещу куршумите. Човек със семейство не би се пожертвал за мен. А ти, поне доколкото разбирам, би поел куршум, предназначен за мен.

Тъкър кимна, приемайки обяснението, и прикри безпокойството си, че Фокс е успял да надникне в досието му в ЦРУ.

— Що се отнася до правителството — добави Фокс, — бъди много внимателен. Не им вярвай. Те могат да се обърнат срещу теб за секунда, така както направиха с мен, макар че им дадох богатство, каквото не очакваха.

— Благодаря за съвета, сър. Дано не се наложи да го използвам.

Фокс се облегна назад.

— Знаеш ли откога не съм разговарял с човек, който не се страхува от мен?

Тъкър поклати глава. И това бе разбрал, докато охраняваше богаташи. Те наистина бяха самотни. Въпреки всичките си къщи, самолети, яхти, коли и прислуга, Мортимър Фокс беше самотен човек и отчаяно се нуждаеше от откровен разговор.

— Ще ти кажа откога, Брус — продължи той. — Без да броя препирните с дъщеря ми, това беше преди около три години, преди смъртта на Елинор.

Тъкър се чувстваше все по-неловко. За по-малко от три минути Мортимър Фокс се бе разкрил пред него повече от всеки друг принципал. Но сърце не му даваше да го отблъсне твърде рязко, макар че сприхавият стар негодник бе надничал в досието му. В момента Фокс бе само един самотен старец, който искрено се интересуваше от този личен разговор.

— Съжалявам за съпругата ви, сър. Персоналът в къщата си я спомня с много обич — каза той.

— Тя беше невероятна жена, Брус. Подкрепяше ме през всичките онези години, докато тласках напред „Фокском“. Загубата на Престън едва не я уби, но Елинор успя да запази висок дух, докато аз продължавах да въртя бизнеса.

— Струва ми се, че е била изключителна жена, сър.

Фокс отново се вторачи в мониторите.

— Пожертвах личния си живот заради тях. — Той посочи тълпата в изложбената зала. — Знам, че американците оценяват моя принос за успехите на страната в надпреварата в областта на високите технологии, като направих компютрите и телекомуникациите достъпни за всички. Иронията е, че след толкова много усилия и лични жертви правителството иска да ме накаже за моя успех.

Фокс вдигна ръце и добави:

— С тези стари и крехки ръце, Брус, създадох десетки хиляди работни места и богатство за нацията, платих милиарди в данъци и накрая онези шутове във Вашингтон искат главата ми. Шибани политици! Независимо от твърденията в медиите, онези пирати не понасят преуспяващите предприемачи като мен, които рискуват, преодоляват препятствията, завладяват пазара и се оказват сериозен конкурент за стари и утвърдени корпорации. И знаеш ли защо?

Тъкър бе охранявал много важни личности и знаеше колко близки до правителството са някои корпорации.

— Дарения за кампании?

— Това е само една от нишките, които свързват Вашингтон с някои от конкурентите ми. Те квичат като недоклани прасета и принуждават правителството да предприеме мерки срещу корпорацията ми, Брус. Но нямат представа с кого си имат работа.

Тъкър следеше битката между правителството във Вашингтон и „Фокском“ по обвинения в установяване на монопол, както бяха направили „Майкрософт“ в областта на програмните продукти. Интересът му към спора бе нараснал, когато му предложиха да охранява Фокс след отвличането и убийството на Малани. Но правителството не бе стигнало доникъде в опитите да съсипе „Фокском“. Старият магнат бе успял да ги надхитри чрез поредица юридически маневри, предугаждайки намеренията на политиците. Фокс винаги съумяваше да изпревари с една крачка Чичо Сам и здраво държеше юздите на компанията си. Дори се носеше слух, че има връзки с италианската мафия в Щатите и в чужбина и редовно използва услугите й, за да държи Вашингтон натясно.

— Правителството има ли шанс, сър?

— Не и докато съм жив. Разполагам с толкова много мръсотии за онези копелета, че свят ще им се завие. И макар да не мога да го докажа, хората ми са събрали достатъчно косвени доказателства, че някой във Вашингтон е издал заповедта за убийството на Винъд.

Тъкър се стресна. Фокс бе споделил информация, която той не искаше да знае. А информацията означаваше въвличане и докато в ЦРУ тя беше жизненоважна за оцеляването му, в работата като специалист по безопасността представляваше отговорност. Тъкър не желаеше да знае за тайните афери на Фокс, особено с властимащите като американското правителство и мафията. Изведнъж му хрумна нещо. Ако Фокс наистина имаше връзки с мафиотите, тогава защо бе наел него да го охранява? Защо не използваше мафията? Дали защото това би направило контактите му очевидни?

— Сър, не мисля, че трябва…

— Знаеш ли, Брус — прекъсна го Фокс, — онези копелета не успяха да се отърват от мен по законен начин, затова сега действат прикрито. Избрали са други методи, за да ме убедят да се оттегля и да се откажа от контрола над „Фокском“, включително убийството на моя технически директор.

— Сър, правителството на Съединените щати никога не би…

Фокс го спря с ръка.

— За човек, който е служил в ЦРУ и в тайните служби, ти си много наивен, Брус. Или може би се правиш на наивен. Но и в двата случая нищо не се променя — Чичо Сам иска главата ми и ще направи всичко възможно да я вземе. И тук се намесваш ти. Нуждая се от теб и от моя лекар, за да поддържате живота ми достатъчно дълго. Искам да видя как ловът на вещици на това правителство ще бъде смазан публично.

— Аз ще свърша своята работа, сър — каза Тъкър, надявайки се да сложи край на разговора. — А лекарят твърди, че ви предстоят още много години, стига да не се преуморявате. Не трябва да се вълнувате.

Той се осведомяваше веднъж седмично за здравословното състояние на клиента си. Личният лекар на Фокс му даваше лекарства, които Тъкър постоянно носеше у себе си, включително „Мотрин“ за успокояване, на хроничната болка в ставите.

— Да не се вълнувам? Шегуваш ли се? — Фокс поклати глава. — Знаеш, че животът ми е като влакче на ужасите. Вълнението ще спре в деня на смъртта ми.

На вратата се потропа три пъти и след пауза още три пъти и Тъкър отключи. В стаята влезе човек от организационния комитет, придружен от агента, охраняващ стаята.

— Хората чакат, господин Фокс. Трябваше да се появите преди пет минути.

Мъжът беше нисък и мършав. На тесните му рамене висеше морскосин костюм. Тъкър умишлено бе забавил появата на Фокс, за да обърка плана на евентуалния убиец. Освен това Фокс щеше да произнесе планираната четирийсет и пет минутна реч за половината от това време, отново за да се отклони потенциална заплаха.

Фокс махна пренебрежително с ръка. Това беше условен сигнал за Тъкър.

— Господин Фокс ще излезе съвсем скоро — каза Тъкър й направи знак на агента си да изведе мъжа. — Моля ви, извинете се на публиката.

Фокс стана и си сложи бялата бронежилетка, ризата, вратовръзката и сакото, после нахлузи черните си кожени обувки и погледна Тъкър.

— Как изглеждам?

— Тълпата ще ви хареса, господин Фокс.

— Само защото ги правя богати.

— Не забравяйте къде трябва да застанете, когато излезете на сцената, сър.

Фокс се намръщи.

— Как бих могъл да забравя?

Тъкър бе залепил камуфлажен пластир на пода, за да очертае пътя, по който Фокс трябваше да мине от кулисите до микрофона и обратно, след като произнесе речта. Осветлението над пътеката и над мястото, където щеше да застане, беше намалено. Освен това Тъкър бе наклонил някои от прожекторите на сцената към публиката, за да затрудни видимостта към Фокс.

Тъкър провери за последен път по радиопредавателя дали членовете на екипа му са на позициите си и тръгна с Фокс. След минута героят на Силиконовата долина излезе на сцената и зрителите започнаха да ръкопляскат и да викат одобрително.