Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (114)

112
Последна схватка

— Измъкни ни оттук, Рики! — извика Доналд Бейн, който бе стиснал картечницата петдесети калибър, завинтена на пода на „Команч“, и стреляше по севернокорейските хеликоптери.

Те се бяха приближили до поляната и бяха открили огън без предупреждение. Бейн мигновено отвърна на стрелбата и ги принуди да се отдалечат, но беше сигурен, че ще дойдат отново.

Поуп застана до другата картечница и заоглежда нощното небе. Моника се грижеше за Тъкър, който бе изпаднал в безсъзнание от загубата на кръв и сега в тялото му се вливаше разтвор от три интравенозни системи. Джоун лежеше до него. Тя също беше в безсъзнание, но състоянието й беше стабилно.

Руис издигна хеликоптера, бързо набра скорост и се извиси над джунглата.

— Не ги виждам — обади се Бейн.

— Угасили са навигационните светлини.

Руис също бе угасил светлините, след като „Команч“ напусна зоната на приземяване, но не достатъчно бързо, за да избегне изстрели от автомат, които за щастие не повредиха нищо важно.

Бейн въртеше картечницата във всички посоки и претърсваше небето. Мракът постепенно избледня.

Зазоряваше се.

Трябваше да напуснат въздушното пространство на Северна Корея, преди да се развидели.

— Засичам два вражески хеликоптера — каза Руис, който пилотираше с помощта на мощен прибор за нощно виждане. — Един на три часа, другият — на седем.

Като имаше предвид, че носът на хеликоптера винаги сочи дванайсет часа по часовниковата схема за ориентиране, той ги улесни максимално.

— Виждам единия — съобщи Поуп.

Бейн присви очи, търсейки втория хеликоптер.

„Ето го!“ — помисли той, когато забеляза тъмна сянка, обляна отзад от сапфирената светлина на хоризонта, пронизана от слаби жълтеникави лъчи, известяващи изгрева на слънцето. За разлика от „Команч“, севернокорейските хеликоптери летяха на стотина метра над джунглата. Старомодното оборудване не им позволяваше да се движат над короните на дърветата нощем.

— Открих другия! — извика Бейн.

— Не стреляйте — предупреди ги Руис. — Близо са, но не съм сигурен дали ни виждат.

Бейн насочи картечницата, но не стреля. Руис имаше право. Бяха постигнали целта си и сега трябваше да останат невидими.

В същия миг прокънтя мощна експлозия откъм военния лагер.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Бейн.

— Нямам представа — отговори Руис. — Но изглежда хеликоптерите се отправиха натам.

„Команч“ прелетя ниско над висок хълм и Бейн се уплаши, че ще се разбият. Но шейната само докосна горните клони на дърветата и той се успокои. После хеликоптерът рязко се сниши над склона и стомахът на Бейн се сви. Накрая мина над тясна долина, зави наляво, стигна до дъното на пролом, свърна надясно, пак наляво и се издигна.

— Да. Изплъзнахме се — каза Руис, поглеждайки радара. — Насочиха се към взрива. Каквото и да е станало, моментът беше изключително подходящ.

Бейн успокои дишането си и погледна Поуп, който бе оставил картечницата и бе коленичил до Тъкър.

След минута стигнаха до океана и се спуснаха на няколко метра над вълните. Още беше достатъчно тъмно, за да избегнат визуално засичане.

Пурпурното слънце се появи на хоризонта десет минути след като полетяха над териториалните води на Южна Корея. Мисията бе продължила трийсет минути, откакто Бейн бе взел решение да влязат в Северна Корея.

— Господин Бейн? — попита Руис.

— Да?

— На линията е Вашингтон, сър. Изглежда президентът току-що е отказал разрешение да влезем и да ги спасим. В момента районът бил твърде горещ.

— Отговори, че мисията е изпълнена. Повтарям, мисията е изпълнена. Обади се на полковник Гранит да подготви медицински екип.

— Прието, сър.

Златистите лъчи на слънцето обляха кобалтовосиньото небе и изпъстриха плитчините на залива.

Доналд Бейн поклати глава и мълчаливо се загледа във водата.