Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (70)

68
Проблемът Северна Корея

Рандолф Мартин седеше на масата срещу Джеф Хърш в залата за конференции в Националния център за дешифриране на сателитни изображения във Вашингтон.

Уморен и ядосан, Мартин полагаше усилия да следи логиката на анализатора от центъра, който им показваше снимки от наблюдения. Тъкър и Бейн бяха на борда на самолетоносача „Теодор Рузвелт“ в Средиземно море и чакаха потвърждение от центъра за мястото, за да извършат тайно проникване.

— Това е проследеният самолет — каза анализаторът, млад мъж на двайсет и няколко години с обръсната глава и козя брадичка, облечен в широк панталон и ръчно плетен пуловер. Той посочи с лазерната показалка тъмно петно на сателитна снимка на северна Либия. — Влязъл е в либийското въздушно пространство преди около двайсет часа и се е приземил край Триполи.

— Това изглежда е мястото от бележката — отбеляза Мартин. Беше махнал сакото и вратовръзката си и бе навил ръкавите на ризата си.

— И какво ще стане сега? — попита Хърш, който беше облечен безупречно.

Анализаторът натисна бутон на дистанционното и на екрана се появи друго изображение — снимка в едър план на летище.

— Ето го същия самолет. — Следващият фотос беше на трима мъже, които слизаха от самолета. — Другите са останали на борда, докато зареждат с гориво.

По-нататък серия от снимки показа как самолетът се движи по пистата и излита.

— Моника не е слязла от самолета? — попита Хърш.

— Точно така — отговори анализаторът. — Само тримата мъже.

— Онези, които ще заложат капан на Тъкър — отбеляза Мартин, протегна ръка към каната с вода, напълни чаша и отпи. — Къде е отишъл самолетът?

През следващите пет минути анализаторът им показа снимки, проследяващи полета на самолета в Азия, където бе спрял още два пъти, за да зареди с гориво, после през Северна Корея до приземяването на малко летище в крайбрежния град Хеджу, на стотина километра южно от столицата Пхенян. Сетне терористите бяха отишли в нещо като военен лагер на изток от Хеджу, в планината Молак, където бяха останали. Мястото се намираше на около двайсет и пет километра от демилитаризираната зона.

Мартин и Хърш изучаваха половин час снимките на лагера и на голямата сграда до него — вероятно резиденция на високопоставен държавен служител.

— Северна Корея. Господи! — каза Хърш.

Мартин помоли анализатора да ги остави сами. Фактът, че Северна Корея може да стои в дъното на тази история, добави ново измерение на сложност в съществуващия проблем.

— И ти ли мислиш същото като мен? — попита Хърш.

— Едно е сигурно. Този инцидент, престрелката в демилитаризираната зона преди месец и разполагането на войски са знаци, че Северна Корея рухва.

Хърш кимна.

— Така изглежда.

След нахлуването в демилитаризираната зона преди месец разузнавателната общност работеше денонощно, за да обясни действията на севернокорейците. Накрая всички анализи доведоха до един извод — президентът Ким Чен Ир реагираше на вътрешното напрежение, създадено от безсилното правителство. Съединените щати вече знаеха, че милиони севернокорейци са умрели от глад заради резкия спад в селскостопанското производство — резултат от години на лошо земеделско планиране и бедствия от наводнения и суши. Хранителните запаси бяха толкова оскъдни, че дори за военните, които консумираха значителна част от производството на страната, вече не достигаше храна.

Мартин стана и скръсти ръце.

— Мисля, че Ким Чен Ир е финансирал терористите в усилие да спечели надмощие над враговете си. „Файъруол“ би била съкрушително оръжие в ръцете му, макар и за няколко дни. Нужно му е само това, за да нападне полуострова.

— Смяташ, че Северна Корея ще атакува, ако има контрол над „Файъруол“? Мислех, че ще я използват само за да разкрият агентите, които сме инфилтрирали в страната, и вероятно да проследяват операциите ни. Ким Чен Ир не е толкова луд, че да направи нещо по-сериозно, нали?

— Но беше достатъчно отчаян, за да заповяда на войските си да навлязат в демилитаризираната зона.

— Това беше детска игра. Нищо друго, освен закачка. Съмнявам се дали сериозно планира мащабна инвазия.

— Не знам, Джеф. Много зависи от това как тълкува положението в страната си. Но едно нещо е сигурно — той ще направи всичко възможно да контролира армията си от милион и двеста хиляди души, голяма част от които вече е разположил по границата. Армията е всичко, което му е останало, единственото оръжие срещу народа му и света. Мисля, че е достатъчно луд, за да нанесе удар на Южна Корея, ако блокира „Файъруол“ и ни отнеме възможността да координираме съответна контраатака.

— Чакай малко. И без сателитите за комуникации ние си оставаме силен враг. Наистина ли Чен Ир има шанс срещу обединените ни сили? Имам чувството, че ще го смажем и този удар ще му коства поста.

— Така говореха и за Саддам Хюсеин. А той не само че оцеля след войната в Залива, но и остана начело на страната си, за разлика от всичките си стари противници, включително президентите Буш и Клинтън. Севернокорейците са изучили внимателно войната в Персийския залив. Страховитите им артилерийски части и огромната войска ще постигнат повсеместно унищожение на Корейския полуостров, преди да успеем да ги спрем, особено ако „Файъруол“ е изключена през критичните първи дни на атаката. Убеден съм, че по-късно ще го принудим да отстъпи на север, както стана със Саддам Хюсеин, но дотогава злото ще бъде сторено. Не забравяй, че Сеул е на по-малко от петдесет километра от границата. Но още по-страшното е, че Чен Ир може да реши да изстреля някои от собствените ни ракети, за да отвлече вниманието, докато нахлува в Южна Корея.

— Да изстреля нашите… Не би посмял…

Мартин повдигна вежди.

— Зависи колко е отчаян.

— Но това би предизвикало…

— Армагедон? Разбира се. Какво има да губи? Страната му тъне в разруха. В болното си съзнание той дори може да види това като начин да изравни силите и да вземе надмощие над враговете си.

— Мисля, че е време да уведомим президента.

— А Тъкър? — попита Мартин.

— Какво за Тъкър?

— Трябва да го пренасочим към Корея.

Хърш поклати глава.

— Проблемът се разрасна отвъд него и… приятелката му.

— Напротив, Джеф. Целият проблем е свързан с Тъкър и Моника Фокс. Те знаят паролата, която е същината на проблема. Пък и сега той има невероятно предимство.

— Какво?

— Терористите няма да го очакват.

Хърш имаше още много да учи в тази професия.

— Разбирам. Елементът на изненадата.

— Да. Ако успее да проникне там и да я спаси, проблемите ни ще свършат.

— А ако го заловят?

— Тогава ще глътне капсулата с цианид и нещата няма да са по-зле, отколкото сега.

Двамата погледнаха сателитните снимки на лагера.

— Какво знаем за това място? — попита Мартин.

Хърш сви рамене, натисна копче на вътрешния телефон и повика анализатора.

Младият мъж с козята брадичка се появи веднага.

— Господа, мога ли да помогна с нещо?

— Какво представлява лагерът? — попита Хърш.

— Не съм сигурен, сър, но ще доведа човек, който може би знае.

Анализаторът излезе и минута по-късно се върна с Джеръм Хол, стар служител в центъра. Мартин го познаваше от ЦРУ, когато и двамата работеха при Уилям Уебстър. Хол беше едър чернокож мъж с прошарени коси и очила с дебели стъкла — вероятно от безбройните часове взиране в сателитни снимки. Преди месец Мартин и Хърш бяха работили с Хол по време на нахлуването в демилитаризираната зона, изучавайки информацията от сателитите, преди да докладват на президента.

— Хей, Ранди, Джеф. Как сте, момчета?

— Били сме и по-добре — отговори Мартин и посочи снимката на екрана. — Знаеш ли какво е това място?

Хол намести очилата си, приближи се до екрана и присви очи.

— Някакъв военен лагер… Чакайте малко, сетих се. Това е един от комуникационните им центрове между столицата и войската на границата. Посочихме го на Пентагона като потенциална мишена за пръв удар, за да блокираме комуникациите им.

Мартин въздъхна тежко.

— Да, има логика.

— В кое? — попита Хол.

Мартин отново помоли анализатора да излезе от стаята, после накратко обясни на Хол какво е положението с Тъкър и Фокс.

Хол разгледа сателитните снимки, като увеличи фрагменти от тях.

— Изглежда Моника Фокс не е отведена в самия бункер за комуникации. — Хол използва лазерната показалка и освети бетонна сграда в края на оградената площ, сетне плъзна червената точка към къщата в другия край. — А ето тук. Това прилича на къща за гости. Поляната с антени и сателитни чинии я отделя от бункера.

— Мястото изглежда добре охранявано — отбеляза Хърш.

— Бункерът със сигурност — потвърди Хол и премести там червената точка. Бързото преброяване показа, че в лагера има най-малко четиридесет души и още няколко до къщата.

— Какво е онова там? — попита Мартин и посочи друга поляна на шест километра южно от мишената.

— Лагер за бежанци — усмихна се Хол. — Мисля, че е на УНИЦЕФ.

— Защо е толкова близо до демилитаризираната зона? — попита Хърш.

— Не знам, но се появи там скоро, всъщност точно преди да започнат проблемите миналия месец.

— Какви са бежанците?

— Предимно деца и доброволците, които се грижат за тях. Както вече ви казах, бункерът е обозначен като първостепенна мишена. Но Белият дом го понижи в МКС.

— МКС?

— Мишена в краен случай. Корейците научиха важен урок от войната в Персийския залив — стойността на човешкия щит. Явно войниците отвличат деца от лагера на УНИЦЕФ и ги използват като човешки щит, като ги оковават във вериги пред бункера за комуникации. Затова от Белия дом решиха да не го унищожават с ракета „Томахоук“.

— Време е да уведомим президента — повтори Хърш.

Мартин кимна, докато разглеждаше сателитните снимки и се питаше защо УНИЦЕФ са финансирали лагер за бежанци толкова близо до границата.