Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (108)

106
Краят

Брус Тъкър седеше, облегнал гръб на скалите. Загубата на кръв отслабваше силите му. Моника коленичи пред него.

— Тази работа не ми харесва — измърмори той, осъзнавайки какво трябва да направи. — Напразно чакаме тук. Бейн няма да дойде, докато не отидем в зоната на приземяване. А врагът идва. Чувствам го. Искам да вземеш предавателите и да тръгнеш към зоната.

— Какво? — попита Моника, озадачена от идеята му.

— Ти имаш шанс. Сама, с предавателя и локатора. Аз ще ги задържа, докато стигнеш, и ще ти спечеля време.

— Скъпи! — Тя допря длани до лицето му. — Сега сме едно цяло. Ти не можа да понесеш мисълта, че съм в ръцете на онези копелета. И аз не мога да те оставя тук, на края на света, да умреш бавно или още по-лошо — да те заловят жив.

— Няма да ме заловят — отговори Тъкър, спомняйки си за капсулата. Отровата беше залепена за един от кътниците му и можеше лесно да я извади и да я погълне, ако се наложи.

— Точно така. Няма да те заловят, защото заедно ще се спасим. Не можем да оставим Джоун. Видя как се отнесоха с нея.

Тъкър се намръщи и си спомни обещанието си. Най-важното беше безопасността на Моника, а не неговата или на Джоун. В момента той застрашаваше живота на Моника. Тя се бе възстановила бързо. Енергийното блокче, захарта и водата я бяха заредили с енергията, която щеше да й бъде необходима по пътя към зоната на приземяване. Но Тъкър не бе планирал, че ще го прострелят. Нито че ще спаси още един човек.

Той въздъхна. Моника нямаше да го изостави, докато е още жив. Тя щеше да се справи сама. Беше го доказала, когато оцеля в Капри.

Тъкър реши да извади отровата.

„Това е краят — помисли той и се загледа към звездите над зеления балдахин на дърветата. — Тук свършва всичко.“