Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (39)

37
Бягство

Премръзнали и изтощени, Брус и Моника стигнаха до навеса за лодки и дока до скалата. Дървени стъпала, следващи контурите на варовика, водеха от задната част на дока до имението двеста метра по-нагоре. Светлините му се виждаха ясно.

Двамата бяха изчакали във водата още петнайсет минути, за да се уверят, че голямата яхта е напуснала района след атаката срещу двата полицейски катера.

Тъкър се запита кой се е обадил на ченгетата. Терористите бяха използвали оръжия със заглушители и сигурно не бяха събудили хората в близките къщи, освен ако някой не е гледал към тях. Но и това не можеше да стане без очила за нощно виждане.

Странно.

Той се качи на дока. Бризът мигновено го смрази. Без да обръща внимание, Тъкър подаде ръка на Моника и я издърпа от водата.

— Студено ми е — прошепна тя и уви ръце около тялото си.

— Ела.

Той се огледа, за да се увери, че никой не ги вижда, сетне я поведе към големия навес в отсрещния край на дока.

Постройката беше широка около девет и дълга дванайсет метра, бе направена от дърво върху бетонна основа. Имаше шест прозореца с изглед към морето и една-единствена врата, която, разбира се, беше заключена.

Тъкър извади големия нож, който бе взел от един от пазачите на Карпацо, пъхна го между вратата и касата и ключалката щракна.

Двамата влязоха вътре и той затвори и заключи вратата. Във въздуха се носеше миризма на дизелово гориво и моторно масло. На едната стена бяха окачени резервни части, инструменти, няколко чифта водни ски и голям резервоар, свързан с електрическа помпа. Собствениците явно гледаха сериозно на мореплаването и това вдъхна увереност на Тъкър, че лодките ще са в изправност.

— Тук е малко по-топло — каза Моника.

Тя дишаше дълбоко, устните й трепереха, а кожата й бе настръхнала.

Тъкър свали раницата от гърба си и й даде малка кърпа да се изсуши. Преоблякоха се, без да се притесняват един от друг, макар че се обърнаха с гръб. Да погледнеш смъртта в очите няколко пъти е преживяване, което — както никое друго — разчупва леда и превръща странниците в близки приятели.

След няколко минути двамата се разхождаха из десетметрова яхта в лявата страна на навеса. До нея бяха завързани моторница и две лодки, които се поклащаха неспокойно във водата. Под двете преградни врати вълните се плискаха в корпусите от стъклопласт. Звукът се смесваше със свистенето на вятъра.

Тъкър бръкна под таблото и свърза жиците на стартера. Моника седна пред щурвала. Като собственик на яхта тя имаше повече опит в мореплаването от Тъкър.

— Заредена ли е с гориво? — попита той, докато развързваше въжетата.

Моника провери показанията на уредите. Мокрите й коси бяха пригладени назад. Устните й още бяха синкави от студа.

— Единият резервоар е пълен догоре, а другият — две трети. Достатъчно, за да стигнем до континента.

— Добре.

Тъкър се качи на носа, протегна ръце към катинара и отвори големите врати. Пред тях се ширна Средиземно море. Небето беше с цвят на индиго. Скоро щеше да съмне. Трябваше да бързат.

Той се върна и застана до Моника. Тя натисна два големи бутона до щурвала и двата мотора забръмчаха. Шумът се засили, когато Моника бутна напред лостовете за тягата и насочи яхтата към морето.

— Засега не включвай навигационните светлини — каза Тъкър, докато оглеждаше хоризонта.

Искаше му се да има бинокъл. Не забеляза други плавателни съдове.

— Накъде?

Той погледна екрана на навигационната система. Беше подобна на преносимата версия, която бе използвал в тайните служби при разузнавателни проверки на местата преди пристигането на президента. Но този екран беше три пъти по-голям. Тъкър я включи и след малко се появи цветна карта на района. Син ромб отбелязваше позицията им спрямо острова и континента. Увеличи образа и видя голяма част от западното крайбрежие на Италия и главните пристанища. Тъкър избра Терачина — на около деветдесет мили северозападно от Капри, достатъчно далеч от този район и същевременно достатъчно близо, за да им позволи да напуснат яхтата колкото е възможно по-скоро. Трябваше да предположи, че собствениците веднага щяха да съобщят за изчезването й и информацията ще бъде предадена на властите по цялото крайбрежие. Но дотогава смяташе да бъдат далеч от яхтата.

— Ето тук — посочи той. — Ще можем ли да стигнем?

Моника обърна в желаната посока, превключи на автопилот и започна да пресмята.

— С наличното гориво можем да изминем около двеста морски мили. Познавам пристанището. Намира се на деветдесет мили оттук.

— Ходила си там?

— В Терачина има страхотна глина, маслени бои и кожени изделия. Купувала съм материали за скулптурите си от няколко магазина. Ще минем напряко покрай островите между Голфо ди Наполи и Голфо ди Гаета и после ще влезем в залива на Терачина.

Тъкър отново огледа хоризонта. Около три часа яхтата щеше да плава в открито море и всеки можеше да я забележи. Но той не виждаше друга възможност за избор. Не можеха да отидат в Неапол. Градът вероятно гъмжеше от терористи и от агенти на АНС и ЦРУ. Соренто се намираше в противоположната посока от идеалния маршрут. Тъкър искаше да се отправи на север, към границата на Италия с Швейцария и Франция, където щеше да има по-добри възможности да опази Моника, отколкото в южна Италия, където морето ограничаваше придвижването.

— Съжалявам за суматохата — каза той. — Не смятах да те измъкна от острова по този начин.

— Справи се много добре, Брус. Не е необходимо да се извиняваш.

Тъкър започваше да се успокоява. Погледна Моника в очите, сведе поглед към медальона на врата й и го посочи.

— Мисля, че знам къде е скрил баща ти това, което ни трябва, за да разберем какво е било последното му желание. Може ли?

— Да… разбира се. — Тя го погледна озадачено.

Тъкър докосна медальона, доближавайки лице до нейното.

— Какво търсиш?

Той отвори овалния медальон, видя малките снимки вътре и позна майката и брата на Моника.

— Последните думи на баща ти — каза Тъкър и затвори очи, опитвайки се да си спомни точно. — „Намери Моника. Само тя може да им попречи. Микрофиш… Файъруол… медал…“

— Медал? Не си споменал за това.

— Знам. Бях забравил, но преди малко медальонът привлече вниманието ми, докато плувахме, и изведнъж осъзнах логиката във всичко това.

— Медал-ьон — каза Моника, като мигаше, без да разбира, и откопча верижката. — Работех с микрофилми в библиотеката в гимназията. Но когато отидох в колежа, компютърните файлове почти ги бяха изместили. Защо татко би използвал такъв стар метод за съхраняване на информация?

Тъкър се опита да си спомни кога за последен път бе използвал микрофиш. Вероятно в първите години в ЦРУ. Когато се премести в тайните служби, всичко беше компютризирано.

— Може би просто е бил от старата школа.

Преди да слязат долу в каютата, за да разгледат медальона, те се увериха, че са в открито море и няма риск да се приближат до някакъв бряг.

Отидоха в главната каюта, където можеха да си позволят да запалят няколко лампи. Там имаше тесен коридор между камбуза и трапезарията за четирима, канапе, цветен телевизор и видео. Друга врата водеше към предната каюта и спално помещение. В дъното, зад стълбите към горната палуба, се намираше задната каюта и още едно спално помещение. Интериорът бе украсен с подбрани в една гама светлокремави килими, уреди и кожени мебели. Добрата изолация на стените и на корпуса заглушаваше шума на моторите.

— Някой е похарчил сериозна сума за тази яхта — отбеляза Моника и дръпна завесите на прозорците от страната на щирборда.

Двамата седнаха на канапето. Светлината на лампите се отразяваше в сребърния медальон.

Тъкър извади малките снимки и забеляза миниатюрно черно квадратче, не по-голямо от глава на карфица, залепено с обикновено тиксо към вътрешната страна на медальона.

— Това ли е? — попита Моника.

— Така изглежда.

— Той е много по-малък от онези, които използвах в гимназията.

— Но сигурно достатъчно голям, за да побере инструкциите на баща ти.

— Къде можем да намерим читателски апарат?

— Убедена съм, че в някоя библиотека в Италия все още има. Иначе трябва да купим микроскоп. Дали ще намерим в Терачина?

— Вероятно.

— Тогава това ще бъде първата ни работа.

— А засега не ни остава нищо друго, освен да чакаме. Разполагаме с около три часа.

— Благодаря, че ми спаси живота — каза Моника.

— Това ми е работата.

— Караш ме да се чувствам… много специална. Не само ме защити с тялото си, но и се погрижи за всичко друго. Оценявам това. Благодаря ти!

Брус Тъкър се прокашля и хвана ръката й.

— Заклел съм се в абсолютна лоялност към принципала си, към теб, докато се откажеш от услугите ми. В тайните служби ме обучаваше човек на име Озаки Кабуки, бивш японски самурай и световноизвестен специалист в изкуството на охраната, чийто традиции датират от времето на шогуните. Самураите са се заклевали да пазят живота на господарите си с цената на своя. Традицията се е запазила през вековете и бе възприета от американските тайни служби, за да пазят живота на президента. Както вече си разбрала, аз осигурявам охрана и спокойствие и съм готов на всичко, за да си в безопасност.

— И успя — усмихна се тя. — Колко време си бил в тайните служби?

Тъкър продължаваше да държи ръката й. Неизвестно защо, вече нямаше нищо против физическия контакт, всъщност дори му се радваше, макар че това беше в разрез с правилата на професията.

— Почти шест години.

— Защо напусна?

— Уморих се да работя за Чичо Сам. Реших да се възползвам от уменията си, докато още мога. Познавам много хора, които живеят с правителствени пенсии, и този живот не ми хареса.

Моника се усмихна и кимна.

— А защо се отказа от кариерата си след толкова много години в ЦРУ? Омръзна ти да бъдеш шпионин?

Тъкър отмести поглед встрани, спомняйки си лицето на Кристина.

— Спомняш ли си какво ти казах за Сив Жарко? Той уби съпругата ми и новородения ми син.

Моника закри с длан устата си. Очите й се напълниха със сълзи.

— Господи, Брус… Съжалявам. Нямах представа.

Той искаше да каже нещо, но от пресъхналото му гърло не излезе звук. Отново изпита познатата болка по изгубената си любов. Бе споделял това с малко хора, сред които беше Джон Портър.

Стомахът му се сви. Тъкър потрепери, като си спомни месеците, прекарани в пълен хаос, когато не беше в състояние да преодолее болката, и накрая реши да напусне. Беше много ядосан и на себе си, защото бе доверил на други работата, с която трябваше да се справи сам.

— Няма нищо — отговори той, дишайки дълбоко. Професионализмът надделя над чувствата. — Беше отдавна.

Моника го прегърна и го потупа по гърба.

— Никой не заслужава да преживее такова нещо. Искрено съжалявам.

Тъкър затвори очи, усещайки ръцете й около себе си. Топлата й прегръдка приглуши силата на болезнените спомени.

— Благодаря за съчувствието — каза той. — Никой не го е правил, освен шефа ми в ЦРУ и неколцина колеги.

— Шефът ти… Джон Портър?

— Наистина внимаваш — усмихна се Тъкър. — Това е умение, което спасява живота.

— Уча се бързо. Имам добър учител.

— И баща ти беше такъв.

Тя скръсти ръце и отмести поглед встрани.

— Нещо лошо ли казах?

Моника бавно поклати глава.

— През целия си живот го ненавиждах, защото се опитваше да ме контролира и да взима решения вместо мен. Но в края на краищата винаги се оказваше прав. Татко се оттегляше след всичките ни спорове, но никога не си отиваше напълно, винаги намираше начин да ми помага от разстояние и се тревожеше за състоянието ми. Разбих сърцето му, когато избягах, но нямах избор. Трябваше да се махна, да започна отначало без неговата помощ и да докажа пред себе си, че мога да се справя сама и да живея по собствени правила, както правеше той. Но сега нещата се объркаха, започнаха убийствата и се оказах преследвана от толкова много непознати. И тогава гласът на неговия здрав разум ме избави от опасността, накара ме да се съсредоточа върху проблемите, помогна ми да определя приоритетите и да намеря решения, когато светът сякаш се срутваше върху мен. Дори те изпрати да ме закриляш. Не, Брус, не си казал нищо лошо, само истината. А понякога тя боли най-много. Татко е мъртъв и не мога да ти опиша колко много го обичам и ми липсва… И колко съжалявам за начина, по който се държах с него.

— Ако това ще те утеши донякъде, в момента той иска да отмъстиш за смъртта му и да си разчистиш сметките с онези, които нападнаха и двама ви.

— Точно това смятам да направя, Брус Тъкър — заяви Моника и избърса единствената сълза по лицето си.

Той взе микрофиша на върха на пръста си.

— И отговорите са тук.

Тя дръпна завесата на единия прозорец. През кръглото стъкло нахлу слаба светлина.

— Добро утро! — каза Тъкър. — Колко е часът?

— Минава шест.

— Защо не поспиш няколко часа? Аз ще стоя на пост.

— Не аз, а ти се нуждаеш от почивка. Едва ли ще ми бъдеш полезен, ако си капнал от умора. В наръчника ти по специалността сигурно има раздел за ценността на почивката, за да служиш по-добре на принципала си.

Той се замисли за миг и осъзна, че няма да е зле да поспи в удобното легло в предната каюта.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш сама два-три часа?

Моника се намръщи, насочи заканително пръст срещу лицето му и докосна върха на носа му.

— След всичко, което преживях през последните два дни, мисля, че ще съумея да насочвам тази малка яхта в правилната посока в познати води.

Тъкър се засмя и се поклони в знак на шеговито извинение.

— Добре. Отивам да спя. Но ако смяташ да стоиш на щурвала, предлагам да си облечеш черния бански. Горе на палубата е. Искам да изглеждаш поразително.

Моника скръсти ръце. На лицето й се изписа сарказъм.

— Така ли? И защо?

— Защото вече няма да сме невидими. Има голяма вероятност да бъдем забелязани от италианските власти и от други плавателни съдове в този слънчев ден по крайбрежието на Амалфи. Съзрат ли яхтата с биноклите си, сигурно ще ни подминат, ако видят красива жена по бикини, която се пече на слънце.

— Нима? — иронично попита тя. — Искаш да бъда… статуята на носа?

— Виж какво, въпросът е делови. Трябва да намалим до минимум риска да…

— Добре — прекъсна го Моника и тръгна нагоре. — Щом искаш да позирам за шайка надървени италиански моряци, за да избегнеш подозрение, тогава ще си сложа само част от банския костюм, както правех по плажовете на Капри. Така ще изглежда по-естествено, тъй като нямам бяла ивица по тялото и бюстът ми е… атрактивен.

Тъкър усети, че се изчервява.

Тя му намигна.

— Извикай, щом се събудиш от дрямката… освен ако също не търсиш развлечения.

Той не можа да измисли какво да отговори, само се втренчи в нея. Моника изкачи стъпалата, като нарочно се кривеше и поклащаше бедра. След миг дрехите й паднаха на стълбите.

— Приятни сънища, Брус! — извика тя.

— Страхотно! — измърмори Тъкър, съблече ризата си и тръгна към леглото в предната каюта.