Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (72)

70
Завръщането на боеца

Брус Тъкър седеше в задната част на „Команч RAH-66C“ — удължения нов смъртоносен, щурмови хеликоптер на американската армия. Кабината беше за шестима войници, които се качваха на борда през големи странични врати. На пода бяха завинтени две картечници петдесети калибър.

Въпреки лекото чувство за гадене, предизвикано от резките промени във височината, докато хеликоптерът следваше релефа на планинския терен, Тъкър бе съсредоточил вниманието си върху спасителната операция. Успехът зависеше изцяло от него. Хърш, Мартин и президентът изглежда се бяха срещнали и бяха решили да ограничат участието си, като само го спуснат на мястото и после го вземат. Тъкър нямаше да бъде придружен от сили на специалните части или на морската пехота. Мартин бе нарекъл мисията самоубийствена. Най-големите умове във Вашингтон стигнаха до извода, че не е необходимо да изпращат войски и да рискуват да обявят присъствието си на севернокорейците, ако „Файъруол“ бъде обезопасена за няколко дни. Бяха се споразумели да го подкрепят в замяна на половината от паролата, както и заради досиетата на Фокс, макар че не го признаваха.

Тъкър не пътуваше сам. Доналд Бейн беше с него, откакто бяха напуснали Италия на борда на военния самолет. На самолетоносача „Теодор Рузвелт“ получиха съобщение, че самолетът на терористите се е приземил в околностите на Триполи в Либия, но там бяха слезли само трима мъже. После самолетът бе прелетял до затънтено летище в Северна Корея, преди американските сили да го прихванат.

Бейн и Тъкър се прехвърлиха на друг транспортен самолет, който ги закара до Сеул — в момента вероятно една от най-горещите точки на планетата. Бяха прекарали два часа в стая за инструкции, където представител на военните очерта най-безопасния маршрут за проникване. Тъкър леко се изненада от напрежението в американската база, но това беше разбираемо — на по-малко от трийсет километра бяха струпани стотици хиляди вражески войници.

Той взе екипировка, подходяща за война в джунглата, после с Бейн се качиха на хеликоптера „Команч“, който през нощта проникна над територията на Северна Корея. Бейн нямаше да влезе в джунглата заедно с Тъкър. Застаряващият агент не притежаваше необходимата подготовка и екипировка. Той щеше да лети обратно за Сеул и да подготви връщането на Тъкър и Моника.

Освен маскировъчни дрехи с множество джобове, ботуши, противоударен и водонепроницаем дигитален часовник „Касио“ и камуфлажен крем, военните го снабдиха и с различни видове екипировка за оцеляване и защита, картечен пистолет „Хеклер и Кох“, пистолет „Зиг 220“, късо мачете, ловджийски нож, малък компас, преносимо навигационно устройство, високоенергийни блокчета и медицински комплект за първа помощ — превързочни материали, морфин и хирургични инструменти. За свръзка му дадоха радиопредавател „Моторола“, чийто обхват беше само трийсет километра. Тъкър щеше да го използва едва през финалната фаза на операцията, за да насочи екипажа на хеликоптера към мястото, където се намира.

Върху камуфлажното облекло носеше боен елек, зареден с достатъчно резервни патрони за автомата и пистолета, няколко димни гранати, петстотинмилилитрово пликче с рингеров разтвор, таблетки за пречистване на вода и две сигнални ракети, с които да маркира зоната на приземяване през нощта. Тъкър трябваше да внимава, като използва радиопредавателя, за да не издаде позицията си на врага, в случай че севернокорейците засекат честотата. В голямата раница на гърба си той носеше прибор за нощно виждане, два килограма и половина пластичен експлозив C4, сто и петдесет метра детонационен кабел, два детонатора с дистанционно управление, чувствителни на натиск детонатори, въдичарска корда за спъване, четири противопехотни мини и втори комплект камуфлажно облекло и ботуши за Моника.

Тъкър пое дълбоко въздух и се запита дали още притежава необходимите умения, за да се промъква крадешком през гъста джунгла, да изпълни мисията спасяване на заложник от добре охраняван лагер, да отвлече вниманието на врага с експлозиви, да избяга и накрая да се добере до място, откъдето да го вземат, преди врагът да го е настигнал.

„Скоро ще разбера.“

Доналд Бейн седеше в отсрещната страна на тясната кабина. Двамата имаха слушалки и микрофони, с които поддържаха връзка помежду си и с пилота.

Въпреки че моторът на „Команч“ работеше тихо, вибрациите стряскаха Тъкър и навяваха спомени отпреди две десетилетия, когато врагът беше ясно определен, имаше кой да прикрива тила му, а изпълняването на заповедите беше единственото, което му бе необходимо, за да остане жив.

Хеликоптерът следваше неравния терен и летеше съвсем ниско, за да не бъде засечен от радар. Тъкър щеше да се приземи на три километра южно от целта — достатъчно близо, за да стигне за няколко часа и достатъчно далеч, за да не го усети врагът, който със сигурност не го очакваше. Незабележимото придвижване беше от първостепенно значение, за да не се привлече вниманието на войските в северната част на демилитаризираната зона, намираща се на по-малко от трийсет километра. Но технологиите бяха на негова страна. „Команч“ беше четири пъти по-трудно забележим нощем и шест пъти по-тих от щурмовия хеликоптер „Апачи“.

— Две минути до демилитаризираната зона! — съобщи пилотът по интеркома.

Тъкър сложи на лицето си маска, която да го предпазва от клоните в гъстата джунгла.

— Ще бъдем на един час път — каза Бейн, стана и отключи страничната врата. — Обаждаш се и веднага пристигаме, приятелю. По всяко време и където и да си.

Тъкър също се изправи. Трийсет и петте килограма екипировка изведнъж му натежаха, засилиха болката в ребрата и го накараха за миг да се усъмни в успеха, но веднага си представи лицето на Моника. Бейн отвори вратата и в кабината нахлу вятър. Хеликоптерът спря и увисна на няколко метра над върховете на дърветата.

— Успех! — каза Бейн и го потупа по рамото.

— Връщам се веднага — с пресилена увереност отговори Тъкър и скочи в мрака. Стомахът му се сви от рязкото спускане.

Намали скоростта, преди краката му да стигнат до балдахина от листа. После изчезна сред дърветата, но вече се спускаше по-бавно и контролируемо.

След трийсет секунди краката му стъпиха на твърда земя. Той освободи въжето, активира предавателя, каза „Готово“ и го изключи.

Въжето се стрелна към небето, хеликоптерът се насочи към базата и тихото му бръмчене постепенно заглъхна в нощта. Тъкър чуваше само дишането си, примесено с цвърченето и жуженето на насекомите.

Той махна маската от лицето си и си сложи прибора за нощно виждане, който превърна мрака в палитра от тъмнозелени нюанси. Военният модел беше много по-добър от търговския, който си бе купил в Капри. Както и очакваше, Тъкър нямаше представа къде се намира. Само забеляза, че се е приземил в море от папрати, чийто листа стърчаха във всички посоки.

„Е, сам си го изпроси. Оправяй се.“

Той включи навигационното устройство и след трийсетина секунди видя местоположението си. Целта се намираше на три километра нагоре в планината. Тъкър съзнаваше, че ще подложи тялото си на сериозно напрежение, затова си бе наложил да спи през по-голямата част от десетчасовия полет — с помощта на хапчета — и да изяде няколко енергийни блокчета, за да се зареди със сили.

Целта му беше да стигне до лагера, да спаси Моника и да слезе от планината преди зазоряване. Дотогава имаше осем часа.

„Тръгвай.“

Тъкър огледа още веднъж околността и тръгна към принципала си, като се молеше наум да стигне навреме.