Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (16)

14
Ронин в Рим

Брус Тъкър беше с джинси, черна фланелка и маратонки и бързо вървеше сред тълпата на международното летище „Леонардо да Бинчи“ в Рим след дълъг полет от Ню Йорк. Черната му коса беше изрусена и съответстваше на снимката в новия му паспорт. Той познаваше един фотограф от минали години, когато агентите, обзети от параноя за изтичане на информация, понякога си правеха фалшиви документи преди мисия, за да си осигурят пълна секретност. Процедурата беше почти същата. Тъкър се свърза с майстора фалшификатор, като остави съобщение и плик с цветна снимка в цветарница на „Медисън Авеню“ и след няколко часа взе документите от магазин за пури на Петдесет и втора улица. Двата паспорта, шофьорските книжки и кредитните карти „Виза“ осигуриха на Тъкър бързо измъкване от Съединените щати. Носеше пари в брой в непромокаем колан. Документите бяха на различни имена. Бе уредил и паспорт за Моника Фокс с друго име, използвайки снимките, които му даде Гибънс. Тя щеше да се нуждае от фалшиви документи, за да пътува, без да привлече вниманието на ЦРУ или на друга американска агенция.

Фалшификаторът, бивш агент на ЦРУ, който се бе прекръстил на Дейвис, отначало не искаше да помогне на стария си колега. Когато Тъкър пристигна в Ню Йорк, вестта за статута му на „неспасяем“ се бе разпространила в разузнавателната общност като опасен щам на грип. Всеки, който установеше контакт с предателя Тъкър, трябваше да се обади на специален номер — 1–800. Но Тъкър знаеше, че Дейвис няма да спази правилата. Преди много години Тъкър бе спасил живота му по време на неуспешна операция в Женева. Дейвис му беше длъжник и предишния ден бе изплатил дълга си. Комплектът с маскировъчни материали, включително и цветни компактни лещи, очевидно беше сполучлив и успя да заблуди властите на двете летища, екипите за наблюдение от ЦРУ или други служби, дори Жарко. Но Тъкър не беше сигурен и не можеше да си позволи да отслаби бдителността си.

Преметнал през рамо спортна раница, той отиде за митническа проверка и се нареди на най-късата опашка. След няколко минути стигна до будката и показа паспорта си.

— Buon giorno, господин Смит — поздрави го униформената служителка зад гишето.

— Buon giorno — отговори Тъкър, Дейвис му бе дал популярното име Стивън Смит.

— Каква е причината за посещението ви? Работа или удоволствие? — със силен акцент попита тя.

— Чисто удоволствие — усмихна се той.

— И ще отседнете в хотел „Каски“?

— Точно така.

Жената удари печат на паспорта и му го върна.

— Приятен престой!

— Благодаря!

След няколко минути Тъкър излезе от сградата на летището. В съзнанието му се въртяха въпроси. „Как е възможно Жарко да е жив? Дали само търси тайния файл, или има нещо друго, много по-голямо? И защо уби Портър? Кои бяха хората, които стреляха по Жарко в Сан Франциско?“

Много въпроси. Нито един отговор.

Чувство за безизходица стегна гърдите му. Той ускори крачка, отправяйки се към гарата на отсрещната страна на улицата. Бе дошъл в Италия, защото мислеше, че като намери Моника, ще се приближи до отговорите на проклетите въпроси.

Изминалите три дни му се струваха цяла вечност.

И ставаше все по-нервен.

„Търпението е добродетел.“

Тъкър си спомни тези думи на Портър от първите дни на подготовка в ЦРУ.

Но търпението беше и съюзник на противника. Кабуки го бе научил на това. За да победи убиеца, Тъкър трябваше да разсъждава като него. А убиецът беше търпелив и преди да атакува, внимателно подбираше най-уязвимата жертва.

Тъкър се огледа, докато пресичаше улицата и следваше знаците за гарата. Някъде там беше старият му враг и може би го наблюдаваше и следеше, така както бе направил по време на срещата му с Портър.

„А може би съм се отървал от него. Измъкнах ли се от преследвачите след престрелката в окръг Колумбия? Или страдам от параноя? Но параноята спасява живота.“

Дишайки дълбоко, Брус Тъкър реши засега да приеме, че не го следят, и се качи на влака за центъра на Рим. Той безгрижно гледаше живописния пейзаж, но обучените му сетива търсеха преследвач, скрил се сред туристите от десетки страни.

Внимателният оглед отново не даде резултат, както бе станало в Ню Йорк и в самолета. Ако някой го следеше, сигурно беше изключително добър, защото Тъкър не можеше да го забележи.

Пространството между летището и столицата на Италия бе осеяно с бели къщи с червени покриви.

Рим.

Тъкър си спомни с обич времето, когато бе довел Кристина в Рим на кратък меден месец през последната година на мисията им в Цюрих — около девет месеца преди смъртта й. Тогава тя беше бременна във втория месец. Той помнеше по-голямата част от пътуването — Ватикана, Колизеума, Римския форум, Фонтана ди Треви и Испанските стълби. И посещението в един много специален магазин на „Виа Кавур“. Като последна услуга Дейвис бе съобщил, че специализираният магазин още работи. Тъкър се бе обадил от самолета, за да потвърди указанията и да направи поръчка. Макар че като специалист по безопасността смяташе огнестрелните оръжия за крайна мярка, той не можеше да си представи как би оцелял в това изпитание без тях. Пък и бе оставил пистолетите от Уест Потомак Парк в шкафче в централната гара в Ню Йорк Сити.

Чувствайки се наблюдаван и ядосан на себе си, че не може да забележи преследвачите, Тъкър пристигна на гарата в Рим. Изкачи стъпалата към улицата и се разходи през площад Република.

После спря такси и помоли шофьора, който говореше по клетъчен телефон, да го закара до площад „Свети Петър“.

Уличното движение беше натоварено и изнервящо. Шофьорът не спираше да бъбри на италиански по телефона, докато управляваше колата, сменяше скорости и от време на време крещеше на колегите си, които явно смяташе за грубияни, макар че Тъкър не виждаше разлика.

Прекосиха река Тибър и продължиха по „Виа Дела Консилиационе“ към площад „Свети Петър“.

Тъкър плати на шофьора, който почти не му обърна внимание и говорейки по телефона, потегли и се вля в задръстването.

Рим.

Тъкър още не можеше да повярва, че пак е тук. Градът изглеждаше същият, какъвто го помнеше отпреди много години, когато с Кристина…

„Не дойде тук заради спомените.“

Той извървя няколко пресечки, като оглеждаше тълпата и търсеше евентуален преследвач. Потъна сред стотиците магазини около Ватикана, преструвайки се, че ги разглежда, докато използваше всеки номер, който знаеше, не само да забележи „опашка“, но и да се отърве от нея. Прекоси Тибър няколко пъти, търсейки резки движения сред хората около него, заобиколи замъка „Свети Анджело“ и площад „Навона“, като се надяваше, че ще принуди преследвачите си да направят грешка.

След четиридесет минути, без да е забелязал нещо подозрително, Тъкър, се качи на второ такси. Осъзнавайки, че животът му може да зависи от пътуването, той предложи на шофьора трийсет и пет хиляди италиански лири, или двайсет американски долара, за да кара бързо. Колата мина през Санта Мария Маджоре, църква край „Виа Кавур“ само на няколко преки от гарата и на седем пресечки от първата му цел във Вечния град.

В Рим се продаваше всичко, дори временната лоялност на шофьора, който си проправяше път по задръстените улици и острите завои под жарките лъчи на слънцето и увеличаваше скоростта по калдъръмените улички. Тъкър се друсаше, опитвайки се да не падне от седалката, и съжаляваше, че го е накарал да бърза.

Таксито го остави пред малко кафене на тротоара на „Виа Кавур“. Група монахини пресякоха улицата. Едната изгледа строго две жени в тесни миниполи. Тъкър се вгледа в тях и видя, че двете са проститутки, които чакат клиенти.

Контрастът предизвика въздишка. Той продължи да върви нагоре към магазина за компютри и на витрината видя един от продуктите на „Фокском“. Преди месец бе придружавал Фокс в Лас Вегас на представянето на тази нова система. Това го накара да се замисли за стареца, който твърдеше, че правителството иска да съсипе не само компанията му, но и лично него. И че не могат да му сторят нищо, докато е жив.

„Защото разполагам с толкова мръсотии за тях, че свят ще им се завие.“

През последните три дни Тъкър често си спомняше тези думи. Каква информация срещу правителството бе събрал Фокс? И къде беше тя?

Моника Фокс.

Той се питаше по какъв начин да се доближи до нея. Мортимър Фокс се бе опитал да контролира живота на дъщеря си и накрая тя бе избягала. Вероятно нямаше да приеме добре човек, изпратен от баща й. Тъкър трябваше да избере не толкова директен подход, за да не я уплаши, преди да е спечелил доверието й.

„Но първо трябва да я намеря.“

Информацията от Гибънс беше оскъдна, но му осигури добър старт. Моника Фокс бе теглила пари от лихвата върху попечителския си фонд, но това бе станало преди няколко месеца. Средствата бяха вложени в Банко ди Рома, където се предполагаше, че тя има сметка. Но дори всемогъщият Мортимър Фокс не бе успял да накара банковите служители да разкрият адреса на притежателя на сметката.

Тъкър влезе в малък магазин за кожени изделия. Ноздрите му потрепнаха от миризмата, докато разглеждаше якетата, панталоните и коланите. Зад тезгяха седеше мъж, който четеше вестник и пушеше цигара. Той вдигна глава и погледна Тъкър над очилата, едва крепящи се в края на носа му. Продавачът и стоките в магазина се бяха сменили от последния път, когато Тъкър бе идвал тук, но според Дейвис тайните услуги бяха същите.

— Чужденец съм, но чух, че хората в Италия са дружелюбни — каза Тъкър.

Мъжът стана, всмукна от цигарата и изпусна дима през ноздрите си.

— Чужденците винаги са добре дошли, стига да носят пари в брой — отговори той със силен акцент, но на добър английски, довършвайки паролата. — Приятелите на Дейвис не са чужденци в магазина ми.

Тъкър кимна.

— Аз съм Базилио — добави мъжът, мина покрай него, заключи вратата и обърна табелката на ЗАТВОРЕНО. — Ела.

Той се върна до тезгяха, постла дебела кърпа, извади шест пистолета и ги нареди върху нея.

Тъкър ги огледа бързо. Всичките бяха нови, но със заличени серийни номера, за да не може да бъдат проследени.

Той избра пистолет „Зиг зауер 220“ четирийсет и пети калибър и автоматичен „Валтер РРХ“ .380 като резервно оръжие. Разглоби двата пистолета, увери се, че са в изправност, и пак ги сглоби.

— Имаш ли заглушител за зиг зауера?

Базилио бръкна под тезгяха и извади два. „Зиг зауер 220“ беше предпочитаното оръжие на американските морски пехотинци и тайните им операции изискваха добавяне на заглушител. Тъкър избра по-компактния, който можеше да носи в джоба си и да завинти заглушителя за дулото за секунди.

— Виждам, че познаваш добре оръжието — отбеляза Базилио.

Тъкър му хвърли бегъл поглед и не реагира.

„Аматьор.“ Нямаше намерение да му казва нищо. Работата на италианеца беше да осигури на Тъкър „чисто“ оръжие, да приеме пари в брой и да си затваря устата.

Тъкър реши, че е най-добре да си тръгва. Той плати в долари за пистолетите и заглушителя и купи по два допълнителни пълнителя за всеки и леки кобури. После сложи в джоба си заглушителя и затъкна зиг зауера с кобура в джинсите си, до левия си бъбрек, както го бяха учили в тайните служби, а резервният валтер прикрепи към левия си глезен. Базилио му даде елек с джобове за пълнителите, който Тъкър можеше да носи под широката черна фланелка.

Десет минути по-късно, въоръжен и опасен, Тъкър мина по няколко странични улици, за да се увери, че никой не го е проследил от магазина. Въпреки професионалните оръжия, които бе показал, Базилио направи грешка, подхвърляйки неуместна забележка. Щом бе допуснал една грешка, италианецът можеше да направи и други и неволно да издаде важна информация на преследвачите на Тъкър.

Той спря такси и се отправи към централния клон на Банко ди Рома, където смяташе да приложи много по-убедителна тактика от онази, която бе използвал Мортимър Фокс, за да разбере къде е дъщеря му.