Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (33)

31
Тънкостите на занаята

Тъкър прикрепи малка метална кутия с фосфор към навитата около дървото част от въжето. Активирано с дистанционно управление, устройството разпалваше силен пламък за минута — достатъчно, за да прегори въжето. Тъкър смяташе да го активира от брега и да издърпа въжето. Така нямаше да оставят следи, че са напуснали острова.

След миг двамата бяха завързани за въжето и вървяха с гръб към морето. Щом стигнаха до ръба, Тъкър пусна Моника пред себе си. Гърбът й бе притиснат до гърдите му. От мястото, където стояха, скалата се извиваше навътре и правеше спускането трудно, защото не можеха просто да се плъзнат надолу, а трябваше да скочат.

Тъкър си припомни как се прави това, защото беше ученик, а по-късно и инструктор по спускане.

— Това е най-трудният етап — каза той, — затова ще го направим заедно. Трябва да скочим с гръб към морето и да отпуснем малко въжето. После ще вдигнем лоста нагоре и ще го затегнем. Така ще се спуснем няколко метра и ще увиснем под издадения ръб.

— Изглежда лесно.

— Да, но трябва да отскочим достатъчно далеч от ръба на скалата. После ще оставим гравитацията и тези удобни малки лебедки да си свършат работата. — Тъкър уви едната си ръка около нея, прегръщайки я отзад, докато с другата държеше лоста на лебедката си. — Сега искам да освободиш докрай въжето. Ще скочим и когато ти кажа, ще го затегнеш.

— Добре.

— Инстинктивно ще се опиташ да се хванеш за въжето с две ръце. Не го прави. Ще израниш дланите си. Дръж ръцете си на лебедката. Това е единственият начин да регулиращ скоростта. Разбираш ли?

— Да.

Моника отпусна въжето и Тъкър я притисна до себе си.

— Добре. Скачаме на три. Едно… две… три!

Скочиха. Тъкър също отпусна въжето, което изсвистя. Звукът се смеси с ахването на Моника, докато няколко секунди падаха в мрака.

— Сега! — каза Тъкър и заключи своята макара.

След част от секундата Моника също спря падането си.

— Добре ли си? — попита той.

Тя не отговори.

— Моника?

Тя сграбчи ръката му и промълви:

— Моля те… не ме пускай.

Той затвори очи и се упрекна, че не я бе предупредил за повече неща, преди да скочат. Но нямаше време. Трябваше бързо да се спуснат на плажа, защото някой от разузнавачите на Жарко можеше да ги открие. В морската пехота Тъкър бе виждал мъжете да уринират спонтанно по време на първия им скок с парашут и при първото им спускане от висока скала или от хеликоптер.

Моника не се изпусна, но беше стъписана.

— Държа те, Моника. В безопасност си.

— Това е… много…

— Не е лесно първия път. Но ти се представи далеч по-добре от мнозина пехотинци при първия им скок от високо.

— Аз… просто… не обичам краката ми да не са на земята.

— Скоро ще стъпим на земята. А сега искам да пуснеш своя лост. Аз ще направлявам и двата.

— Добре.

Започнаха да се спускат. Тъкър поддържаше равномерна скорост, избягвайки резки спирания и потегляния. Макар че не се бе спускал от години, той си спомни всичко и маневрираше успешно. Двамата се люлееха леко на хладния морски бриз, но не се приближаваха до скалата.

Безпрепятствено стигнаха до брега. Тъкър пръв стъпи на земята, спусна Моника и махна въжето и ремъците.

— Сега по-добре ли се чувстваш?

Моника се усмихна.

— Да, благодаря.

Той я заведе до скалния перваз, под който бе оставил шнорхелите и плавниците.

— Кажи ми, че можеш да плуваш.

Тя кимна.

— Добре. Това е екипировката ти. Плюс бански костюм. Надявам се, че харесваш черното. Слива се с нощта.

— Обичам черното — каза Моника, разглеждайки банския. — И ми е по мярка. Отлично.

Тъкър сви рамене.

— Облечи го, а аз ще прибера въжето.

Той се отдалечи от скалния перваз и дистанционно активира металната кутия с фосфор. Сетне преброи до трийсет и дръпна силно няколко пъти въжето, което изплющя по скалите и тупна на земята.

Моника бе облякла банския и изглеждаше поразително въпреки драскотините и охлузванията по ръцете и краката й. Тъкър реши, че точно както и Кристина, Моника изглежда страхотно във всичко, което облече.

— Медальонът — каза той. — Може да го изгубиш във водата.

— Никога не го махам. Пък и верижката е яка и къса и не може да се изхлузи през главата ми.

— Сигурно ти е много скъп.

— Това беше последното нещо, което мама ми даде, преди да умре.

Тъкър кимна умислен.

— Персоналът в къщата я помни с обич.

— Тя беше изключителна жена.

— Откъде са ти тези драскотини?

Моника му разказа какво се е случило, потвърждавайки откъслечната информация, която предишната нощ Тъкър бе научил, подслушвайки екипа на АНС — тя наистина сама бе успяла да избяга от група оперативни агенти.

— Не исках да стрелям по онзи мъж — добави тя.

— Понякога това не може да се избегне.

— Радвам се, че не го убих, особено след като разбрах, че са американци.

Тъкър прибра всичко в раницата, защото не искаше да оставя следи, после й показа как да си сложи маската и шнорхела и как да диша с тях.

— Имаме малко време до пристигането на лодката — каза той. — Да поговорим делово.

Моника се вторачи в него. Лицето й стана сериозно.

— Добре.

— Баща ти страдаше от манията, че правителството преследва не само компанията му, но и самия него — започна Тъкър и през следващите двайсет минути й разказа подробно за последните месеци и дни от живота на баща й до момента, в който го бе помолил да се грижи за дъщеря му и бе умрял в ръцете му.

Моника не можа да сдържи сълзите си. В разрез с принципите и убежденията си Тъкър я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му и уви ръце около него.

След минута Моника се откъсна.

— Съжалявам — каза тя. — Продължавай.

Той разказа за срещата си с Уилям Гибънс и как я бе открил. После й обясни, че я преследват най-малко две групировки — АНС и екипът на Жарко.

— Какво искат? — попита Моника.

— Баща ти е притежавал нещо, за което според тях си заслужава да убиват. Трябва да разберем какво е. Гибънс ми каза половината парола и че ти знаеш останалата част.

— Да. Преди да замина, татко ме накара да я науча наизуст. Каза, че ще ми трябва, ако с него се случи нещо. Но не знам за какво е паролата. Мисля, че Гибънс знаеше.

— Не знаеше. Но смяташе, че ти знаеш.

Тя се намръщи.

— Мисля, че имаме проблем.

Тъкър потърка брадичка.

— Говорят ли ти нещо последните думи на баща ти?

— Не. Татко не е споменавал за микрофиш, а думата „Файъруол“ е често употребяван термин за програмен продукт за защита от хакери. На теб говори ли ти нещо?

— „Фокском“ разработва системи за работа в мрежа. Стигнах до извода, че „Файъруол“ може да е името на някоя от тези мрежи или на специален софтуер за защита на система.

— Нещо като кодово име на проект? — предположи Моника.

— Може би. Много фирми за високи технологии използват кодови имена за разработките си.

Моника леко сви рамене.

— Значи това е един от вариантите.

— Как можем да проверим?

— Няма да е лесно… освен ако не намерим начин да влезем в мрежата на „Фокском“.

Тъкър усети, че напредват в предположенията си.

— Възможно ли е паролата да е за мрежата на „Фокском“ и да ни осигури достъп до онова, което търсят тези хора?

— Сигурно.

— Баща ти твърдеше, че правителството не може да му стори нищо, докато е жив, защото знаел толкова мръсотии за тях, че свят да им се завие. Освен това имал основание да мисли, че Чичо Сам го иска мъртъв, и затова ме нае, особено след като Малани беше убит.

— И къде държеше татко… мръсотиите?

— Смятам, че отговорът е свързан с паролата за файла.

— Какви ли са били тия мръсотии?

— Вероятно досиета, материали, които биха довели до политически скандал, или по-лошо — до затвор. Каквото и да е, очевидно е важно, защото онази нощ АНС преобърнаха наопаки къщата ти, опитвайки се да открият нещо. Достатъчно важно, за да отвлекат, изтезават и убият Малани.

— Но ако досиетата са били у татко, защо са го преследвали? Не са ли се страхували, че ако се почувства заплашен, той ще се свърже с медиите?

— Уместен въпрос. Тогава играта е загрубяла. Моята теория е, че АНС не извършва отвличанията и убийствата. Мисля, че те само наблюдават. Дори смятам, че до известна степен всъщност охраняваха баща ти.

— Охранявали са го?

— До известна степен. Нали разбра какво се случи в Москони Сентър?

— Група мъже преследвали татко, а други хора започнали да стрелят по тях.

— Точно така. И аз използвах суматохата, за да избягаме. Мисля, че похитителите бяха водени от Сив Жарко, мой стар враг. АНС създадоха суматохата. Разбира се, не всичките им намерения са почтени. Те също отчаяно искат секретния файл. Онази нощ ги чух да говорят за това. Но смятам, че са по-малката от двете злини.

Моника изглеждаше озадачена.

— Щом файлът на баща ми може да предизвика скандал за хора във властта, тогава разбирам мотива на АНС да го открият. Но какъв е мотивът на Жарко? Изнудване?

— Може би. Но вероятно има и нещо повече.

— Какво?

— Не съм сигурен… Може би целта му е „Файъруол“, каквото и да представлява това.

— Кой е Жарко?

Тъкър отмести поглед встрани, да не би очите да издадат чувствата му.

— Сив Жарко беше голям шпионин в ЩАЗИ, държавната сигурност на Източна Германия по време на студената война. ЩАЗИ беше безмилостна и извършваше жестокости срещу народа. След падането на Берлинската стена Жарко остана без работа. Правителството на обединена Германия го преследваше заради престъпленията му. Около година по-късно той мина в нелегалност и стана наемен убиец. По това време работех за ЦРУ в Цюрих. Открихме го и го елиминирахме.

Моника се наведе напред. Беше заинтригувана и красивите й вежди се свъсиха, когато присви светлокафявите си очи.

— Елиминирали сте го? Тогава как е възможно да е жив?

Той й разказа как е загинал Жарко.

— Но се оказва, че някак е оцелял. И сега търси не само файла, но и мен.

— Теб?

Тъкър реши да бъде откровен с нея. Справедливостта изискваше Моника Фокс да знае за рисковете да бъде принципал на Брус Тъкър.

— Трябва да знаеш нещо за мен, Моника.

— Да?

— Те не преследват само теб.

— И ти ли си загазил?

— Може да се каже — накриво се усмихна той.

— Защо?

Тъкър й разказа за срещата си с хората от ЦРУ.

— И сега цялата американска разузнавателна общност ме преследва, вероятно със заповед да ме убият. Мислят, че съм застрелял бившия си шеф и неколцина агенти. А инцидентът в къщата ти е налял масло в огъня, защото се наложи да прострелям агент на АНС.

— Но не си го убил.

— Да. Ето защо, докато си с мен, рискът за теб е по-голям.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да направиш избор.

— Какви са възможностите?

— Две. Първата е да те заведа на континента и да те кача на самолет за Съединените щати, където ще се прибереш вкъщи, ще вземеш наследството си и ще си намериш охрана. Дори мога да уредя някой да те посрещне на летището.

— А другата възможност?

— Да останеш с мен и да се опитаме заедно да разнищим загадката. В края на краищата, преследват ни едни и същи хора. Разбира се, и двете възможности за избор включват риск.

— Какво би избрал, ако беше на мое място?

— Не съм на твое място и отказвам да повлияя на избора ти. Сама трябва да вземеш решение.

— А ти ще го подкрепиш ли?

— Безусловно.

Моника стоеше със скръстени ръце и намръщено гледаше вълните, разбиващи се в скалите.

— Преди да реша, може ли да задам… един глупав въпрос?

— Да.

— Всяко решение означава пътуване. Как ще стане това? Паспортът ми остана вкъщи, но дори да беше у мен, американското правителство сигурно е записало името ми в международните бази данни. Вероятно ще ме задържат, ако се опитам да премина границата. Не мога да напусна Италия.

— Грешиш. — Тъкър бръкна в раницата и извади чантичката с документите за самоличност.

— Какво е това?

Той й даде паспорта, който бе направил Дейвис.

Тя го разтвори и учудено го разгледа, сетне погледна Тъкър.

— Как, по дяволите…

— Приятно ми е да се запознаем, Мери Смит. Ти си туристка от Ню Йорк, дошла тук на почивка — каза Тъкър и й даде шофьорска книжка и кредитна карта „Виза“. — Нарочно избрах често срещано фамилно име. Привлича най-малко внимание.

— Защо фамилията ни е една и съща?

— За да не буди подозрения, ако пътуваме заедно.

— Съпрузи?

— Стандартна оперативна практика.

Моника продължи да гледа документа в ръцете си и прокара пръсти по страниците, където имаше печати от различни страни, тъй като паспортът „бе издаден“ преди четири години.

— Изумително… Последният печат показва, че съм пристигнала в Рим преди три седмици. А снимката ми е от…

— Преди четири години, когато си преподавала в Бъркли. Взех я от Гибънс.

— Настръхвам. Всичко това е… сюрреалистично.

— Такъв ми е занаятът. Не можеш да пътуваш с истинското си име, когато те преследват. Нито пък аз.

Очите й се ококориха рязко.

— Но, Брус… фалшивият ти паспорт на името на Стивън Смит остана в къщата на Виторио.

Тъкър се ухили.

— В моя занаят се научаваш да се готвиш за непредвидени случаи. — Той извади втория комплект с документи за самоличност. — Мери Смит, запознай се с Джон Смит.

Тя седна и поклати глава.

— Всички тези фалшиви самоличности, преследвачи, невероятни бягства… Имам чувството, че участвам в шпионски филм.

Тъкър й даде време да се приспособи. Моника бе въвлечена в този свят едва преди два дни, а той беше там от две десетилетия.

— Добре дошла в моя свят, Моника.

Тъкър сложи документите в чантичката, дръпна ципа и я прибра в раницата.

— Оставам с теб — заяви Моника. Очите й го гледаха със смесица от възхищение и нещо друго, което професионалната му съвест потисна.

Този избор беше най-логичният, но не защото Тъкър искаше да бъде с нея. Професионализмът му подсказваше, че Моника не само е в по-голяма безопасност с него, но и че двамата имат далеч по-голям шанс да разкрият загадката заедно. Той обаче искаше да бъде сигурен, че тя знае в какво се забърква.

— Убедена ли си в решението си?

— Никога през живота си не съм била по-сигурна в нещо.

— Няма да е лесно, Моника. Теб те преследват АНС и Жарко, а подир мен са те, плюс ЦРУ, ФБР, Интерпол и всяко друго разузнаване и полиция, които имат приятелски връзки със Съединените щати.

— Нуждая се от закрилата ти, Брус. Италианската мафия не можа да ме защити, но ти го направи, точно както твърдеше. И не само това, но явно си помислил и за всичко друго. Не искам да ми препоръчваш никого. Искам теб, и не само защото знам, че ще ме закриляш, но и защото възможностите ми за избор са ограничени. Мога или да се крия, или да се боря. Избирам второто и заедно може да победим. Единственият ми шанс да се върна към нормален живот е да разоблича преследвачите.

Тъкър не каза нищо. Обмисляше убедителните й аргументи.

— Приеми фактите, Брус — продължи тя. — И ти се нуждаеш от мен, за да оправим тази бъркотия. Може и да се мислиш за мой специалист по безопасността, а мен — за твой принципал, но в края на краищата, независимо дали ти харесва или не, ние сме… партньори.

— Партньори?

— Татко ти се е доверил и аз разбирам защо. За съвсем краткото време, през което те познавам, ти спечели и моето доверие.

— Добре. Ще работим заедно. Но моля те, не забравяй, че трябва да изпълняваш указанията ми, инак ще изложиш на опасност и двама ни. Готова ли си да го направиш?

Моника го погледна сериозно и отговори:

— Да.

— Хубаво. До зазоряване би трябвало да стигнем до континента. Щом отидем в Неапол, ще се опитаме да намерим мрежата, която ще приеме паролата ни.

— Искаш ли да ти кажа моята половина?

— Засега е най-добре само ти да я знаеш.

— Защо?

— Ако ме заловят, няма да могат да изтръгнат от мен цялата парола, защото няма да я знам.

Моника отмести поглед встрани.

— Ами ако хванат мен?

— Ще се погрижа това да не стане, дори ако се наложи да се пожертвам.

Тя го изгледа изпитателно.

— Добре. Какво ще правим сега?

— Ето първата ми заповед. Опитай се да поспиш. Сънят ще ти е необходим.

— А ти?

— Забрави ли, че бях в безсъзнание почти двайсет и четири часа? Починах си добре. — Тъкър сгъна малка кърпа. — Може да я използваш за възглавница.

— Добре — съгласи се Моника, взе я и се настани между два големи камъка.

— Приятни сънища — рече Тъкър, стана и взе пушката.

— Какво ще правиш?

— Ще те пазя — усмихна се той.