Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (68)

66
Сделката си е сделка

Доналд Бейн искаше да вземе Рафаела със себе си, но мястото й наистина не беше там, където отиваха. Той успя да уговори да й бъде оказвана помощ и закрила.

Двамата стояха на пистата на летището в Рим, до стълбата на транспортен реактивен самолет на Американските военновъздушни сили, който щеше да закара Тъкър и Бейн на самолетоносача „Теодор Рузвелт“, в Средиземно море. Оттам военен хеликоптер щеше да вмъкне Тъкър в Либия.

— Най-добре е да останеш — каза Бейн и обхвана с ръце лицето й, спомняйки си прегръдката й от предишната нощ. — Но ти обещавам, че ще се върна.

— Направи го, защото още не съм приключила с теб.

Той извади от куфарчето си кафяв плик и й го даде.

— Какво е това?

— Отвори го.

Тя извади връзка ключове и друг плик.

— За какво са ми тези неща?

— Името на яхтата е „Ил Тропикале“. Дълга е петнайсет метра и в момента е закотвена в пристанището на Неапол. В плика са регистрацията, номерът на мястото в пристанището и чек за Банко ди Рома.

Очите й се напълниха със сълзи и ръцете й се разтрепериха. Тя разкъса малкия плик и извади чека, който сигурно беше достатъчно щедър не само да я върне в бизнеса, но и да изпрати дъщеря й да специализира медицина в Щатите.

Бейн я подхвана, защото коленете й се подгънаха.

Рафаела пусна всичко, уви ръце около врата му и започна да го целува, прегръща и да шепне в ухото му нещо, което звучеше като „Mio amore“.

„Моя любов?“

Бейн я целуна още веднъж, наведе се, взе ключовете и чека и й ги даде.

— Внимавай да не ги изгубиш. На твое място веднага бих осребрил чека и бих се качил на яхтата.

— О, Дон, знаех, че си свестен човек! Знаех си.

— А сега трябва да тръгвам. Не ходи никъде. Скоро ще се върна.

Усмихна се и се качи по стълбичката. Тъкър седеше до прозореца. Той погледна Бейн озадачено и попита:

— Това ли е жената, за която ми разказа?

Бейн се настани до бившия си колега и кимна.

— Брус, отначало не исках да приема мисията. Чувствах се удобно в Лангли, където смятах да прекарам последните си години на служба и после да се оттегля някъде в западна Вирджиния. Но сега… не знам какво да правя. И през ум не ми е минало, че мога отново да се влюбя.

Тъкър погледна през прозореца.

— Не си единственият.

Бейн сложи ръка на рамото му.

— Ще я намерим. Обещавам.

Тъкър продължи да гледа навън.

— Дано… преди да е станало късно.