Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (95)

93
Залп

Влад Жарко се приготви да стреля трети път, когато бе погълнат от експлозия. Усети милиони удари с чук.

Той се опита да изкрещи, но силният взрив го повдигна във въздуха и го отхвърли през поляната.

Влад падна по гръб на студената трева. Болката беше непоносима.

„Копеле! Звяр! Ще си платиш за това!“ — помисли той и затвори очи, защото не можеше да понесе вида на кашата от стърчащи от разкъсаната плът ребра, сиви сачми и димящи вътрешности.

„Копеле! Кучи син!“

Агонията беше неописуема. Стори му се, че лежи там цяла вечност, без да може да извика и да потърси помощ.

Двама от хората му се приближиха до него, накуцвайки, и изведнъж спряха, когато забелязаха това, което бе останало от Влад.

Той помръдна и успя да вдигне ръка, опита да докосне лицето си, но се вцепени, когато пръстите му не можаха да намерят челюстта, устата, зъбите и езика.

Окървавените мъже се вторачиха в него. След малко дойде и Мей Сун. Тя не изглеждаше ранена, а само втрещена от гледката.

„Какво чакате? Помогнете ми!“ — помисли Влад, борейки се със силната болка, но без да е в състояние да издаде звук. Експлозията бе разкъсала лицето му, но по силата на някакъв абсурд той още дишаше и виждаше как го хората му го гледат с отвращение и погнуса, сякаш е прокажен.

„Умирам, кретени! Идиоти! Направете нещо! Доведете помощ! Намерете Тъкър! Кастрирайте го! Изнасилете курвата му!“

Тогава Мей Сун попита един от терористите къде е Влад.

Той потрепери от мисълта, че дори тя не може да го познае. Тримата стояха вцепенени и не искаха да му помогнат. Вероятно просто го чакаха да умре.

— Избави го от агонията — нареди корейката на един от войниците. — Отивам да търся Влад и Мион. Ще сформираме издирвателен екип. Няма да им позволя да се измъкнат.

Изпитвайки нечовешки болки, Влад Жарко лежеше неподвижно и чакаше куршума, който щеше да сложи край на всичко.