Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (27)

25
Сенки

Моника Фокс седеше на канапе в големия кабинет на Карпацо на първия етаж.

Тя поднесе чашата с бренди към устните си и отпи, опитвайки да се успокои. Чувствата й бяха объркани. Кой беше този непознат, който твърдеше, че е изпратен от баща й да я охранява? Наистина ли беше такъв, за какъвто се представяше?

За миг Моника изпита омраза към баща си, че се опитва да контролира живота й дори от гроба. Дали обаче и този път няма да се окаже, че е бил прав? Всъщност тя го упрекваше, че се е свързал с мафията, а по необходимост бе постъпила по същия начин. Освен това през последните трийсет и шест часа се ръководеше по неговата логика и бе оцеляла.

„Атакувай, отстъпи, скрий се, наблюдавай и планирай и после пак нанеси удар.“

В момента Моника се криеше. Според философията на баща й трябваше да наблюдава, да планира и внимателно да обмисля възможностите си за избор и следващите си ходове.

Наистина ли Стивън Смит можеше да й осигури по-добра защита от мафията?

— Онзи човек лъже — каза Карпацо, сякаш прочел мислите й. — Не ни казва всичко, но аз знам начини да изтръгвам истината от хората. Ще го разпитам.

Моника отмести поглед встрани.

— Не одобряваш ли?

Тя се облегна назад на мекото кожено канапе.

— Не съм сигурна, Виторио. Намирам се в непознати води.

— Тогава ми позволи да те преведа — каза той и седна до нея. — Това е моя работа. Непрекъснато се оправям с хора като този горе. Съмнявам се във всичко и постоянно търся нещо подозрително. Снощи например хванахме един от моите хора с клетъчен телефон, какъвто не трябва да има. Друг пазач го видял да се отклонява от поста си за не повече от минута-две. В момента е на път за Палермо, където ще го поразтърсят.

— За кого може да е работил?

— Може да е информатор на правителството или да работи за някой друг. Но ние ще разберем и вероятно ще го накараме да съобщава лъжлива информация на другата страна.

— Всичко това ме изумява.

Карпацо хвана ръката й.

— А на мен ми е втора природа. Вярвай ми, Моника, аз ще се погрижа за…

В къщата отекна изстрел.

Карпацо се втурна към бюрото и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Какво става? — извика той.

От слушалката се чу само пращене.

— Виторио? Какво се е случило?

Лицето му се изопна от напрежение. Карпацо отвори шкафа с оръжията, извади лъскав пистолет и го зареди.

— Какво правиш? — попита тя, когато той хукна към вратата.

— Чакай тук. Ей сега ще се върна.

Моника остана в кабинета озадачена. Значи Смит е бил прав, като каза, че тя не е в безопасност? Защо не му се довери?

„Защото си идиотка.“

Тя се втурна към шкафа и огледа отрупаните с оръжия лавици, после грабна пистолет, подобен на малката берета, която бе купила от Рико и по-късно бе загубила по време на гонитбата.

Моника се увери, че в пълнителя има патрони, и зареди оръжието.

Угаси лампите, скри се зад бюрото и стисна в две ръце пистолета.

Секундите се превърнаха в минути. Не се чуваха нито гласове, нито изстрели.

Моника се изправи, когато вратата на кабинета се отвори, изскърца на пантите и се блъсна в стената.

На прага се появи едра фигура с качулка, досущ като сянка, и се втурна към нея.

Нещо накара Моника да вдигне пистолета, както се бе упражнявала в стрелбището на Рико. Тя се прицели в средата на гърдите на приближаващата се фигура и натисна спусъка.

Изстрелът беше оглушителен.

Фигурата залитна назад, но не падна, а продължи да върви към Моника и грабна оръжието й, преди да е успяла да стреля отново.