Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (3)

1
Професионални навици

Облечен в тъмен делови костюм, Брус Тъкър слезе от бронирания лексус седан и затвори вратата. Застана на тясното пространство между черния автомобил и тротоара и огледа тълпата от репортери, фотографи и запалени фенове на високите технологии, събрали се пред Москони Сентър — огромната сграда за конгреси и изложби в Сан Франциско, където предстоеше да бъде открит симпозиум по компютърни технологии.

След миг предната врата на колата се отвори и Тъкър бе последван от един от хората си, които бе наел да му помагат за днешното събитие.

Според уговорката на Тъкър с охраната на центъра — проигравана до обсебване всеки ден в продължение на седмица — четирима мъже, също облечени в делови костюми, се приближиха до него и го обградиха в полукръг. Инструкциите му към охранителите бяха елементарни: не изпускайте от поглед тълпата, където може да възникне заплаха; ръцете ви да са свободни през цялото време; не разговаряйте с никого, дори да ви обиждат, защото това може да е отклоняване на вниманието, провокирано от атентатора; и най-важното — бъдете нащрек, не забравяйте, че на убиеца е нужен късмет само веднъж, а на охраната — непрекъснато.

Късмет.

Тъкър се намръщи. Той бе извоювал късмета си с безпощадно планиране и следване на правилата, които бе научил от Озаки Кабуки, своя наставник от японски произход, по време на годините в тайните служби след шеметна кариера в Централното разузнавателно управление, което го бе изтеглило от морската пехота.

Кабуки го бе научил, че за разлика от класическия телохранител специалистът по безопасността не се характеризира с изпъкнали мускули, гръмогласност, агресивно държане и множество скрити оръжия, а с внимателно планиране, подходящо облекло и маниери, способност да се слива с околната среда, умствени и физически умения да се бие, ако се наложи, и най-вече с лоялност към принципала си. Като истински специалист по безопасността Тъкър съблюдаваше японските традиции от XII век, когато самураите пазели живота и именията на феодалите по времето на шогуната, военното правителство на Япония. Да бъдеш самурай е означавало не само владеене на физически умения, а придържане към строг код на честта, морал и абсолютна преданост към daimyo, господаря. Самураите бранели живота на японските държавни глави така, както членовете на тайните служби на Съединените щати пазят живота на висшите държавни служители.

„Така както аз пазя принципалите си“ — помисли той.

Доволен, че охраната на Москони Сентър изпълнява инструкциите му, Тъкър се увери, че десетината местни ченгета контролират тълпата. Миналата седмица, когато бяха потвърдени часът и датата на речта на шефа му, Тъкър се бе споразумял с полицията на Сан Франциско да му изпратят подкрепления — разбира се, срещу щедро възнаграждение. Но парите не бяха проблем, когато ставаше дума за охраната на живота на една от най-известните фигури в света на съвременните високи технологии.

Утрото беше хладно. Слънцето се бе издигнало високо в небето на Северна Калифорния. Лъчите му се отразяваха в тъмните стъкла на бронирания седан — макар че само професионалист би разбрал, че са заменени с поливъглеродна пластмаса, способна да издържи на всякакъв изстрел. Лексусът бе модифициран по указания на Тъкър и имаше бронирани плоскости под тавана и на вратите, предпазна възглавница под пода, стоманени покрития на акумулатора и двигателя и самонапомпващи се гуми.

— Първи, втори и трети — на улицата — каза Тъкър в микрофона на ревера си.

Трима агенти слязоха от втората кола — също брониран лексус, но кремав и паркиран зад първия. Цветовете, избрани от Тъкър, имаха за цел да не привличат внимание към два еднакви луксозни седана, движещи се в тандем. Агентите бяха средни на ръст, в тъмни костюми и със слушалки с цвета на кожата, чрез които непрекъснато поддържаха връзка с Тъкър, шефа на екипа.

Охраната на Москони Сентър тръгна във ветрилообразен строй към оградената с кордон тълпа, позволявайки на хората на Тъкър да се приближат към задната част на лимузината. Оглеждайки се за потенциална заплаха, агентите се наредиха в ромбовидна формация около Мортимър Фокс, който се появи, облечен в италиански костюм с двуредно закопчаване. Никой от присъстващите агенти не беше с такъв костюм. Истинските специалисти по безопасността винаги се обличаха по-семпло от шефовете си, защото елегантните костюми се носеха закопчани и ограничаваха движенията им, когато се наложеше да посегнат към скритите пистолети.

Тълпата посрещна Фокс с възторжени викове. Камерите на две телевизии започнаха да работят. Тъкър и хората му бяха осветени с фотографски светкавици, които намалиха способността им да наблюдават навалицата. Но въпреки създаваната от представителите на медиите суматоха около известни личности като Фокс Тъкър не ги гонеше и дори работеше с тях, като често ги слагаше най-отпред, където можеха да направят хубави снимки и създаваха буферна зона между принципала му и тълпата. Новинарите не бяха враг. Те просто си вършеха работата.

Тъкър чу, че някой протестира, и очите му веднага откриха източника — трима скинхедс държаха плакат с изображение на американския орел в червено, бяло и синьо, който разкъсва лисица. Надписът заклеймяваше хищническия бизнес на корпорация „Фокском“, която бе оставила без работа много конкуренти и се бе превърнала в един от най-големите монополисти в историята на нацията. Тъкър бе свикнал хората да протестират срещу „Фокском“, чийто основател и изпълнителен директор се бе свързал с него преди шест месеца, когато техническият директор Винъд Малани бе отвлечен, изтезаван и убит от група фанатици, както ги окачествиха репортерите.

Тъкър се намръщи.

„Фанатици друг път!“

Инцидентът намирисваше на професионална работа. Извършителите не само бяха отвлекли Малани, но и се бяха измъкнали, без да оставят следи за полицията. Шофьорът и бодигардът му бяха намерени застреляни в лимузината пред хотел „Феърмонт“, който директорът често посещаваше с млади компаньонки. Някои служители от хотелския персонал си спомниха, че следобеда в деня на изчезването си Малани е пристигнал там, придружен от азиатка, но подробностите бяха оскъдни. Трупът му бе намерен следващата седмица от човек, бягащ за здраве в парка Кендълстик. Липсваха гениталиите, очите, ноктите и езикът. На кожата му имаше стотици повърхностни порезни рани, нанесени с бръснарско ножче и поръсени със сол, за да причинят максимална болка, докато жертвата е още жива. Полицията не разполагаше с улики, за да започне разследване. Фанатиците, които планираха подобни удари, без много да се замислят за бягство след извършването на престъплението, несъмнено биха оставили следи, както беше в случая с атентатите в Световния търговски център и Оклахома Сити. Освен това фанатиците ограничаваха появата си до светкавични удари и избягваха сложни планове за отвличане с осигуряване на скривалище, където да извършат изтезанията, и допълнителен риск от разкриване, докато изхвърлят трупа. И, разбира се, нямаше изявление за медиите — съобщение за света, обясняващо причината за насилието. В онази нощ Малани просто бе изчезнал от хотела и после бе намерен мъртъв — без обяснение, доказателства и мотив.

Според Тъкър Малани бе отвлечен заради информация, пароли или заради нещо друго, чрез което похитителите биха се сдобили с пари. Но от сметките на „Фокском“ не липсваше нищо, а паролите бяха сменени на сутринта след изчезването му. Личните сметки на Малани също бяха непокътнати.

Престъплението беше ужасно и без очевиден мотив, но толкова потресаващо, че накара Мортимър Фокс да освободи бодигардовете си и да потърси услугите на Тъкър.

Оглеждайки възторжените почитатели, Тъкър зае позиция плътно вдясно до принципала си, като държеше лявата си ръка до гърба на Фокс, но без да го докосва. Ако се наложеше, той щеше да го блъсне, да мине пред него, за да го предпази с тялото си, и в същото време да извади колта си четирийсет и пети калибър, едно от предпочитаните оръжия от американските тайни служби.

Това беше поредната разлика между обикновения бодигард, като онзи на Малани, и специалиста по безопасността. Тъкър би застанал на пътя на куршума, предназначен за принципала му, както самураят би се жертвал, за да спаси господаря си. Кабуки го бе научил на това.

Пълна и безусловна лоялност.

Макар че бе обучен да използва огнестрелно оръжие само в краен случай, Тъкър носеше пистолет, затъкнат в колана на панталона. Някои агенти предпочитаха кобури под мишниците, но това не беше практично за защита отблизо, предимно защото оръжието не можеше да бъде извадено достатъчно лесно и бързо.

Друг урок на Кабуки беше мишената да бъде трудна за убиеца. Тъкър постигаше това, като прилагаше принципа на японеца за охрана в концентрични кръгове. Произходът й датираше от XII век в Япония, когато шогунът се е обграждал с няколко концентрични кръга на защита. В средата беше daimyo, господарят, с когото Тъкър бе прекарал много часове, повишавайки нивото му на предпазливост. Следващият кръг беше самият Тъкър, който стоеше до Фокс и беше готов да поеме куршума, предназначен за него, ако се наложи. Агентите, разположени в ромбовидна формация, съставляваха третия защитен кръг. Четвъртият бе образуван от охраната на Москони Сентър. Полицията от кордона беше петият и последен кръг между принципала и неконтролируемата тълпа.

Екипът тръгна. Шофьорите на двата седана заключиха вратите, но оставиха двигателите запалени, в случай че непредвиден инцидент наложи незабавното изтегляне на Мортимър Фокс. Тъкър бе уредил с местната полиция и хотелската администрация да му позволят да остави двете коли паркирани пред входа на „Хауърд стрийт“.

— Господин Фокс! Господин Фокс! Моля ви! — извикаха неколцина почитатели, вероятно студенти, и протегнаха ръце към идола си. Бяха успели да се промъкнат най-отпред до репортерите и полицейския кордон.

Противно на съветите на Тъкър, Фокс спря и се обърна към младежите. Макар че имаше много врагове, Мортимър Фокс беше идеалът за американски предприемач. Той бе създал империя с двете си ръце и от бедняк бе станал баснословно богат. Фокс бе преследвал и постигнал американската мечта и беше вдъхновение за хора като тези хлапета с емблемата на университета в Станфорд, които си бяха пробили път през тълпата, стояха отпред и искаха да стиснат ръката на тази легенда на Силиконовата долина. Тъкър знаеше, че Фокс има слабост към университета, защото бе учил там. Всяка година магнатът даваше луди пари на факултета за модерни технологии.

Фокс се ръкува с един, втори и трети почитател. Той се приготви да продължи към вратите, но последният младеж, едър и с телосложение на футболист, стисна ръката му толкова силно, че Фокс изтръпна от болка. Тъкър бе прегледал медицинския му картон и знаеше, че старецът има слабо сърце и страда от остеопороза.

Необучен наблюдател би видял как Тъкър само се усмихва на студента, казва „Извинете!“ и повежда Фокс към въртящите се врати. Но в онези няколко секунди специалистът по безопасността хвана ръката на младежа и изви палеца му, прилагайки похват от бойната техника айкидо, за да го накара да пусне Фокс, а после настъпи крака му.

— Извинете! — усмихна се Тъкър, а хлапакът се сви от болка и отстъпи назад.

Тъкър използваше лявата си ръка, за да насочва принципала си. Стигнаха до стъклените врати, преди изненаданият студент да реагира, и влязоха вътре.