Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (77)

75
Жаден

Доналд Бейн отново чакаше. Преди час се бяха върнали в базата, след четиридесет и пет минутен полет около демилитаризираната зона и залива Кионги. Тъкър беше на земята от два часа. Той смяташе да измине трите километра до целта за по-малко от три часа, да спаси Моника за час и после за още три часа да се върнат в зоната на приземяване.

Бейн бе излязъл от оперативното помещение преди минута и крачеше по пистата с чаша кафе в ръка.

Той напълни дробовете си с чист въздух и проясни съзнанието си. Студеният вятър го освежи и го накара да се почувства по-добре. Отпи глътка кафе и за пореден път погледна часовника си, сетне отправи поглед към планината и се запита какво ли прави Тъкър.

От съображения за сигурност, особено като се имаше предвид напрежението в момента, в никакъв случай не трябваше да поддържат радиовръзка. Бейн щеше да чака Тъкър да активира предавателя и тогава да реагира на сигнала.

Поне такъв беше планът.

Но Бейн бе прекарал по-голямата част от живота си в света на тайните операции и знаеше, че подобни мисии невинаги протичат по плана.

Въздъхна, докато наблюдаваше как няколко изтребителя „Ф-22“ се придвижват към пистата. Свръхмодерните военни самолети бяха пристигнали преди три седмици по заповед на президента, за да засилят отбраната на Южна Корея, и сега патрулираха на юг от демилитаризираната зона заедно с „Ф-16“ и по-старите „Ф-15“. Светлините на опашките им проблясваха в мрака.

— Тревожите се за приятеля си, нали, сър?

Бейн се обърна и видя младия пилот на хеликоптера, с който бяха влезли в Северна Корея — лейтенантът от латиноамерикански произход на име Рикардо Руис. Зелената пилотска униформа с множество джобове висеше на ниското му слабо тяло.

— Добър вечер, лейтенант.

— Наричайте ме Рики, сър — усмихна се пилотът.

— Толкова ли е очевидно, че се тревожа, Рики?

Руис наклони глава на една страна. Косата му беше подстригана късо и на лицето му още не бе набола брада.

— Трябва да е много смел, за да отиде там сам. Севернокорейците са гадни копелета.

— Така е. Но ще ти кажа една малка тайна.

Руис присви очи.

— Наистина ли? Каква?

— И приятелят ми е гадно копеле.

— Морски пехотинец ли е?

Бейн погледна пилота, който просто се опитваше да завърже разговор. Персоналът в базата знаеше съвсем малко за мисията на Тъкър. Дори командирът не беше наясно защо от Пентагона му бяха заповядали да осигури хеликоптер стелт и пилот на Доналд Бейн за тайно проникване в Северна Корея.

„Майната му!“ — помисли Бейн и реши, че Руис трябва да знае малко повече, защото бе рискувал живота си да ги вкара във вражеска територия.

— Да, беше морски пехотинец.

— Те винаги си остават такива.

Бейн се ухили.

— И… какво ще прави там? — добави Руис и посочи с палец зад гърба си. — Ще пречука някоя важна клечка?

Бейн се усмихна.

— Мога да ти кажа, Рики. Но после трябва да те убия.

Младежът се намръщи.

— Виж какво — продължи Бейн, — ти ни помогна и след като всичко свърши, ще ти разкажа какво сме правили. Съгласен ли си?

Бейн усети, че на Руис това му хареса.

— Страхотно! — каза пилотът и неочаквано отстъпи встрани. — Шефът идва. По-добре да ида да прегледам хеликоптера. Откакто копелетата от север започнаха да правят тъпотии миналия месец, той е станал много сприхав.

Бейн му махна, отпи още една глътка от кафето и се обърна към полковник Гюс Гранит, който се приближи до него. Той беше командир на базата и името му подхождаше напълно, защото беше твърд и непреклонен. Лицето му беше изсечено в заострени, ъгловати черти, косата му беше прошарена. Гранит беше облечен в работни дрехи като повечето мъже в базата. Ръкавите му бяха навити до изпъкналите бицепси. Той беше на петдесет години, но мускулите му бяха като на млад атлет.

— Има ли новини, господин Бейн?

Дори гласът му беше плътен и дрезгав. Бейн беше убеден, че Гранит няма проблеми с войниците и ги държи под контрол. Той сигурно беше непреклонен кучи син, щом ръководеше американска база само на петдесет километра от стотици хиляди въоръжени и опасни севернокорейци, готови да тръгнат на юг.

— Още нищо — отговори Бейн.

— Досажда ли ви Рики?

Бейн се усмихна.

— Просто ми прави компания. Той е добър пилот. Летеше плътно над върховете на дърветата. Севернокорейците не разбраха, че сме там.

Гранит кимна.

— Жаден е.

— Жаден?

Полковникът скръсти едрите си ръце. На лявата бе татуиран щитът на специалните сили.

— В армията има два вида хора, господин Бейн. Едните са самодоволни и безучастни и просто си вършат работата, а другите са жадните, онези, които искат да се отличат и да бъдат… възможно най-добрите.

Бейн едва не се засмя, защото помисли, че полковникът се шегува, но той изглеждаше напълно сериозен.

— Рики е от жадните — продължи Гранит. — Готов е да направи каквото му кажем, при това много по-добре от останалите в класа му. Прекарал е бурен пубертет в Сан Антонио, Тексас, после се записал в армията. Дойде при нас от Форт Худ и отбива дълга си в Южна Корея заедно с много други съвестни американци, помагайки на съюзниците ни срещу комунистическите копелета.

— Притеснявате ли се, че може да нападнат, полковник?

— Нека да опитат, господин Бейн. Ако само един от тях сложи смрадливите си червени ботуши на южнокорейска територия, всичките ще съжаляват за този миг до края на краткия си живот, защото ще ги смажем.

Бейн отново отпи глътка кафе. Радваше се, че полковникът е на негова страна.

— Приятелят ви също е жаден — добави Гранит.

Бейн се вгледа в непроницаемото му лице.

— Почти не го познавате, полковник. Как разбрахте?

— Очите, господин Бейн. Всичко е в очите. Той знае какво иска и е готов да направи каквото трябва, за да го постигне, дори да се спусне сам в проклетата джунгла на Северна Корея. Трябва да си адски смел, за да го сториш. Този човек определено е жаден.

— Жаден — повтори Бейн и помисли: „Брус определено е гадно и жадно копеле.“

— Ще бъда в оперативното — каза Гранит. — Извикайте ме, когато настъпи моментът.

— Благодаря, полковник.

Бейн отново остана сам и се вторачи в ескадрилата „Ф-22“, които по двойки набираха скорост на пистата, излитаха и изчезваха в нощта.

Мислите му се пренесоха към Брус Тъкър, към начина, по който бе обмислил ситуацията и всъщност я бе манипулирал, за да постигне крайната си цел — спасяването на Моника Фокс. Тъкър беше готов да рискува всичко за жената, която очевидно обичаше, макар да продължаваше да твърди, че взаимоотношенията им са строго служебни. В джоба си Бейн имаше адреса на сайта за обяви в Интернет, където трябваше да пусне специално съобщение, за да спре изпращането на досиетата до медиите. Разбира се, нямаше да ги предаде на ЦРУ. Ако се върнеше, Тъкър явно смяташе да ги използва като застраховка за живота си. А ако не се върнеше…

„Ще трябва да рискуваме.“

Тъкър не му бе оставил друг избор.

Бейн затвори очи и се помоли Тъкър да се върне. Ако го отвлекат, без да е погълнал отровата, имаше голяма вероятност „Файъруол“ да бъде пробита, преди учените в АНС да са затворили пиратския таен вход.

Бейн се безпокоеше, че ако това стане, севернокорейските войски мигновено ще преминат демилитаризираната зона и ще нахлуят на юг.

„И тогава ще настъпи ад.“