Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (24)

22
Последният скаут

Доналд Бейн, шефът на отдела за борба срещу тероризма в оперативния щаб на ЦРУ, седеше срещу Джеф Хърш, директора на Агенцията за национална сигурност, и Рандолф Мартин, директора на Централното разузнавателно управление, в частна стая в „Смит и Воленски“, първокласен ресторант във Вашингтон.

Бейн погледна относително младия и достолепен директор на АНС и по-възрастния му колега, когато сервитьорът донесе бутилка „Силвър Оук“. Хърш оправи копринената си вратовръзка, оглеждайки със задоволство скъпото вино. Мартин изглеждаше твърде замислен, за да му обърне внимание. Върлинестото му тяло, сбръчканото лице и хлътналите сини очи бяха добър пример за онова, което може да се случи с човек след трийсет и пет години служба в разузнаването.

— Одобрявате ли, господин Хърш? — с дразнещ носов глас попита сервитьорът.

Хърш, който бе получил този висок пост като награда за организирането на грандиозна кандидатпрезидентска кампания, леко кимна и сервитьорът отвори бутилката.

Бейн мразеше скъпи ресторанти като този, където се хранеха „красивите хора“. Той беше на петдесет и две години, плешив, с петнайсет килограма наднормено тегло и не беше красив, особено с изпъкналия белег от лявата вежда през слепоочието. Преди много години, когато го бяха хванали да шпионира, група иракски войници го бяха ритали, докато изпадна в безсъзнание. Копелетата разбиха и носа му, който зарасна малко накриво. Паричната помощ от ЦРУ му позволи да си направи пластична операция, но Бейн гледаше на белега и на изкривения си нос като на медали, спечелени в служба на родината, и се гордееше с тях.

Не че това вече имаше някакво значение. Нова вълна от млади и напористи хищници превземаха разузнавателната общност. Както и Хърш, те бяха на около четиридесет години, наперени и относително неопитни, но много богати и свързани с паралелна вълна от млади политици, мнозина от които сами финансираха кампаниите, след като им омръзнеше да печелят милиарди от успешния си бизнес в областта на компютърните технологии. Рекламните им плакати обещаваха да направят американците богати, така както бяха сторили със служителите си.

„Ти направи достатъчно за страната си — гласеше афиш от успешната кампания, организирана от Хърш за президента. — Сега е време страната ти да направи нещо за теб.“

Бейн потрепери от тази мисъл. Дж. Ф. Кенеди вероятно се обръщаше в гроба. Доскоро героите като Бейн бяха уважавани за онова, което бяха сторили за родината си, за саможертвата им и защото бяха оставили на заден план личните си потребности в името на нацията.

Но вече не беше така.

Себичните хора от това поколение се вихреха с пълна сила и искаха не само нещо срещу нищо, но и всичко срещу нищо и не желаеха да страдат, да се жертват или поне да уважават онези, които се бяха пожертвали преди тях. Вероятно дълбоко в себе си ненавиждаха патриоти като Бейн, защото им напомняха за една епоха на чест, достойнство и всеотдайност, която искаха да забравят и да заменят със свят на опортюнизъм, бърза печалба и всемогъщия долар, изместили приятелството и лоялността.

Това може би обясняваше защо през последните месеци Бейн, Портър, Мартин и неколцина други старовремци бяха под обстрела на всеки от Белия дом до Конгреса. Предишната седмица вицепрезидентът, друг относително млад бивш основател и изпълнителен директор на преуспяваща фирма за биотехнологии, бе намекнал, че вероятно е време легендарният Мартин да се оттегли и да прекара остатъка от живота си в писане на мемоари и изнасяне на лекции.

Сервитьорът наля малко вино в чашата на Хърш, който елегантно я разклати и вдъхна аромата, преди да отпие. Бейн въздъхна дълбоко и едва прикри любопитството и нарастващото си презрение. Беше му неприятно, че го викаха, без да го предупредят и да му обяснят защо. Мразеше да се храни в скъпи ресторанти, когато обядът или вечерята се финансираше с парите на данъкоплатците. Но очевидно Хърш бе настоял да се съберат в луксозното заведение, Мартин се бе съгласил и бе убедил Бейн да се срещнат тук, но без да разкрива темата на разговора. Мъжът, оглавяващ могъщата АНС, бе свикнал да се храни в най-хубавите ресторанти в града. За разлика от Мартин и Бейн, Хърш бе роден в богато семейство, бе учил в елитни училища и бе прекарал четири години във военноморската база в Анаполис, а после бе служил като офицер на ракетоносач. Баща му бе направил услуга, за да назначат сина му за помощник-секретар в отдела за снабдяване във военното разузнаване — версия на ЦРУ в Пентагона. Хърш се оттегли от поста преди три години, стана преуспяващ бизнесмен и взе магистърска степен по бизнесадминистрация от Харвард, сетне защити докторат по средства за комуникации и се уреди за организатор на предизборната кампания на президента, откъдето скочи на още по-висока длъжност. Кариерата му наистина беше внушителна. Проблемът беше там, че Бейн не съзираше в биографията на Хърш никаква квалификация да ръководи АНС.

Той пое дълбоко въздух и се запита какво събитие изискваше подобна среща на шефовете на АНС и ЦРУ. В края на краищата, АНС, съвместно с военното разузнаване, докладваше на министъра на отбраната. Разузнавателните данни, събрани от тези две военни агенции, се равняваха на информацията, с която разполагаше ЦРУ. На Хърш не би трябвало да му липсват разузнавателни източници. Може би се опитваше да направи кръстосана проверка на нова информация. От време на време АНС работеше заедно с ЦРУ, обикновено в критична ситуация, като кризата в Персийския залив. В такива случаи президентът настояваше военните и цивилните разузнавателни агенции да обменят информация и ги принуждаваше да си сътрудничат. По принцип те се конкурираха ожесточено и се надпреварваха да увеличат финансирането си от Конгреса.

Хърш отново кимна на сервитьора, който напълни чашите на всички и най-после ги остави сами.

Всъщност едва ли бяха сами. Заради поста на Мартин и огромното количество свръхсекретна информация, съхранена в паметта му, четирима мъже го следваха на всяка крачка, дори в тоалетната, макар че оставаха пред кабинката, докато шефът им си вършеше работата.

„Да си показваш лайната пред публика!“ — помисли Бейн.

Той се подсмихна, доволен, че относително ниският му пост в йерархията на ЦРУ не изисква да има телохранители. Под спортното си сако носеше цялата защита, която му бе необходима — деветмилиметров пистолет „Берета“ и малко резервно оръжие в кобур на глезена.

Хърш също имаше охрана. Те седяха на две отделни маси, близо до охраната на Мартин.

Директорът на АНС отпи от виното и погледна Мартин, после Бейн.

— Няма да намерите по-хубаво вино — убедено заяви той и остави чашата си на масата.

Бейн сложи ръце на колосаната покривка и сключи пръсти. Не обичаше разговори за незначителни неща и виното изобщо не го вълнуваше.

— Бихте ли ми казали каква е причината за срещата, господа? — попита той.

— Да си побъбрим за Брус Тъкър — отговори Мартин.

Бейн примига учудено и отмести поглед встрани. Нямаше представа защо човек на такъв висок пост като Хърш изведнъж проявява интерес към Тъкър. От инцидента в Уест Потомак Парк бяха изминали три дни и никой от АНС, военното разузнаване или от Министерството на отбраната не се бе свързал с ЦРУ, за да поиска допълнителна информация, освен кратките съобщения до оперативните агенти, в които Рандолф Мартин поставяше Тъкър в статут „неспасяем“.

— Причината да обсъдим този случай е информацията, която Тъкър може да е изтръгнал от Мортимър Фокс преди смъртта му — добави Хърш, като понижи тон, сложи лакти на масата и се наведе към Бейн.

— Каква информация? — попита Бейн.

— Информация, която може да се отрази негативно на националната сигурност — каза Мартин.

Отговорът беше неочакван, макар че Бейн не показа това. Той знаеше, че Тъкър е специалист по безопасността на Фокс. Портър бе осведомил неколцина висши служители, включително Бейн, за случая Брус Тъкър, когато бившият агент на ЦРУ се бе свързал със стария си шеф, за да уреди среща. Но Бейн не знаеше, че АНС подозира Фокс в притежание на нещо, което вече е у Тъкър. В края на краищата ЦРУ нямаше право да шпионира американци. Това беше работа на ФБР. Но след неочакваните убийства Бейн се бе запитал какво е накарало Тъкър да премине границата. Според единствения оцелял агент на ЦРУ в Уест Потомак Парк, Тъкър бе настоял, че е невинен и е натопен и че ще го докаже. Но не беше лесно да се пренебрегнат доказателствата, събрани от местната полиция и от ФБР. Балистичната експертиза бе установила, че Тъкър е използвал регистрирания си колт четиридесет и пети калибър, за да убие хората на Портър и да простреля оцелелия агент. Имаше дори очевидец, жена, която идентифицира Тъкър като човека, държал пистолет на сцената на престъплението. От друга страна, Тъкър не бе убил последния агент, а нарочно го бе прострелял в крака и му бе поръчал да предаде, че е невинен. Освен това Бейн не виждаше мотив, причина за убийствата. Тъкър не би спечелил нищо, освен да настрои срещу себе си правителството на Съединените щати.

Бейн се вторачи в празното пространство, като продължаваше да се пита дали Мартин бе постъпил правилно, обявявайки Тъкър за „неспасяем“.

Брус Тъкър.

Помнеше го добре. Бейн беше шеф на станцията в Киев, когато Тъкър бе назначен в Цюрих. Двамата си бяха сътрудничили по време на няколко мисии, включително онази, при която Тъкър намери и уби Сив Жарко. Бейн му съчувстваше, когато убиха съпругата и сина му, особено защото това стана поради грешка на охраната от ЦРУ. И Бейн бе загубил любимата си на далечно летище в Ирак по същото време, когато получи белега си. Тя се казваше Даян Тауърс и беше полковник, пилот от Военноморския флот. От смъртта й бе изминало много време, но болката остана и загубата на Даян още го измъчваше.

Бейн не упрекна Тъкър, когато подаде молба да го преместят в тайните служби. Човекът се нуждаеше от промяна. В тайните служби Тъкър се бе представил много добре и бързо се бе издигнал в служебната йерархия до помощник-шеф в охраната на президента. После се бе насочил към частния сектор, където никой не можеше да се сравнява с него.

„Защо би зарязал всичко това?“

Бейн бе съставил психологическата характеристика на Тъкър, преработена от психолозите на ЦРУ в деня, след като Портър бе застрелян. В доклада се твърдеше, че Тъкър внезапно е превъртял и е започнал да се държи безразсъдно. Специалистите предполагаха, че гневът и болката са се трупали у него през всичките тези години, накрая са го подчинили и са го накарали да убива. Този доклад плюс неопровержимите доказателства, събрани от полицията, бяха убедили директора на ЦРУ да го обяви за „неспасяем“.

Бейн не беше сто процента сигурен, че това е било най-доброто решение. Психолозите бяха грешили и преди. Те твърдяха, че Бейн няма да отговаря на стандартите след инцидента в Ирак, но се оказа, че доста са се объркали.

„А щом сгрешиха за мен, може да грешат и за него“ — помисли той.

Лекарите в Лангли бяха на мнение, че Тъкър е полудял — той твърдеше, че убийствата са извършени не от друг, а от Сив Жарко. Психиатрите смятаха, че това е доказателство за умопомрачението му.

Бейн бе прегледал старите архиви от Цюрих. Заключението на съдебния лекар беше, че обгорелият труп е на Сив Жарко. В доклада бе включена експертиза на зъбите, които идеално съвпадаха, представена от германското разузнаване, където през годините на студената война бе работил Жарко — роден в югославско семейство, но израснал в Източна Германия.

Бейн бе обучен да обмисля нещата от всички възможни аспекти. Той трябваше да признае, че теорията за невменяемост пасва доста добре на фактите.

Прекалено добре.

И това го караше да се съмнява. Ако изключеше доклада на психолозите, Бейн не можеше да обясни крайно неприсъщите действия на Тъкър, липсата на мотив и странното твърдение за Жарко.

— Смятаме, че сме по следите на Тъкър — каза Хърш.

— Къде е? — заинтригувано попита Бейн.

Хърш се усмихна гордо.

— Моите хора май са го забелязали в южна Италия, на остров Капри.

Това вече беше изненада, особено поради факта че ЦРУ разполагаше с много повече ресурси извън Съединените щати, отколкото АНС и военното разузнаване, взети заедно. Бейн си спомни, че американски посланик в Рим е Ландън Куин, бивш шеф на станция в Европа.

— Може да се е включил в терористична група — добави Мартин.

Бейн наостри уши като доберман. Борбата с тероризма беше любимата му тема. Но не можеше да приеме идеята, че Брус Тъкър се е свързал с терористи.

— Терористи? — най-после продума той, без да сдържа нарастващия си скептицизъм. — Господа, моите уважения, но аз съм работил с този човек няколко години. Бях с него, когато загуби съпругата си в Цюрих. Той не е терорист. Не вярвам на доклада на психиатрите, че е полудял.

— Знам, че ви е трудно да възприемете фактите, Дон — с бащинска загриженост каза Мартин. — Но доказателствата срещу него са неопровержими, включително убийствата в Уест Потомак Парк.

— Добре — рече Бейн, решавайки да отложи този спор засега. — Да оставим настрана обвиненията в тероризъм. Споменахте нещо за важна информация, която Фокс е предал на Тъкър.

Сервитьорът дойде отново, за да вземе поръчката.

Джеф Хърш се облегна назад, погледна менюто и си поръча средно препечено филе и още две блюда, Мартин — котлет, а Бейн — пържола.

Щом останаха сами, Хърш пак се наведе напред и зашепна:

— Онова, което ще ви кажа, е строго поверително по заповед на президента. Първо, малко предистория. Както знаете, освен че доминира на рекламните и индустриалните пазари за високи технологии, „Фокском“ е един от най-големите изпълнители на правителствени поръчки, наред с „Локхийд“ и „Дженерал Дайнамикс“. Но докато последните две са съсредоточени повече върху класическите оръжия като изтребители и ракети, „Фокском“ ни снабдяваше с компютърни системи и мрежи за комуникации, които използваме за събиране на данни и предаване на заповеди. — Хърш замълча, сетне попита. — Кой е най-важният аспект на комуникациите, господин Бейн?

Бейн отмести поглед встрани и се намръщи.

— Сигурността.

Хърш вдигна чаша.

— Както вероятно знаете, компанията на Мортимър Фокс разработи за нас кодиращи алгоритми, с които шифровахме всичките си комуникации. В света на информацията, където е пълно с хакери, старите ни методи на кодиране ставаха все по-лесни за пробиване. В края на краищата днес почти всеки магистър по компютърни науки има достъп до суперкомпютър. Ето защо се обърнахме към Фокс да направи съвършената кодираща програма.

Бейн погледна първо Хърш, сетне Мартин и измърмори:

— „Файъруол“?

Хърш се ухили.

— Най-сложната система от сателити в света. Създаването й е известно само на някои членове на американската разузнавателна общност и на шепа високопоставени служители във Вашингтон и Пентагона.

— Изкуственият интелект, изведен в геосинхронна орбита от НАСА за период от четири години — свърза нещата Бейн. — Миналата година, когато сателитите се активираха, техническият отдел почти шест месеца конвертира програмите ни за кодиране към съвместимост с „Файъруол“.

— Това беше предизвикателство не само за ЦРУ, но и за Пентагона, Белия дом, АВР, АНС, ФБР — продължи Хърш. — Сега цялата разузнавателна общност използва „Файъруол“, най-сигурната и надеждна система за комуникации в историята. Петдесет милиарда струва този изкуствен интелект, способен да парира неправомерни потребители. Паролите се променят непрекъснато, дори по време на емисия, и проверяват автентичността на потребителя.

— Всичко, което казвате, е чудесно. Кога са се объркали нещата? — попита Бейн, отпивайки от виното. Трябваше да признае, че е дяволски добро.

Мартин забарабани с пръсти по масата.

— Не сме сигурни кога точно са се объркали, Дон, но през последните шест месеца Мортимър Фокс е смятал, че правителството го иска мъртъв.

— Мъртъв ли?

— Не е тайна, че правителството преследваше „Фокском“, така както е правило с предишни монополисти като „Майкрософт“ — отговори Хърш. — Но целта беше компанията да не използва незаконни методи на бизнес и да не пречи на другите да участват в доходни рекламни и индустриални пазари. Мишената не беше самият Фокс. Но той решил, че го искаме мъртъв, особено след като техническият му директор Винъд Малани беше отвлечен, изтезаван и убит. Фокс бе обзет от толкова силна параноя, че нае Тъкър за охрана.

— Да, страдал е от параноя, но се оказа, че е имал основания — каза Бейн. — Едва не го отвлякоха. Въпросът е кой е преследвал Фокс?

— Това е единият въпрос — рече Хърш, — който може да ни помогне да отговорим на друг, още по-важен.

— Какъв?

— Как се е застраховал Фокс, в случай че тръгнем срещу него и Тъкър не успее да го опази? Човек с такива умения би трябвало да е измислил начин да ни отмъсти, ако се опитаме да го елиминираме.

Бейн се вторачи в събеседниците си.

— Имаме основание да смятаме… — Хърш млъкна и погледна Мартин за последно потвърждение, че трябва да кажат на Бейн. Директорът на ЦРУ кимна и Хърш продължи. — Мислим, че Фокс си е направил задна вратичка във „Файъруол“, начин да получава достъп до нея, да избира и да съхранява информация за враговете си. И ако нещо се случи с него, информацията ще стигне до пресата.

— Каква информация?

— Мръсна, господин Бейн. Материали, които ще предизвикат скандал в медиите. Разполагаме с достатъчно доказателства и смятаме, че използвайки достъпа, за да прехваща комуникациите ни, Фокс е събрал материали, които може да предизвикат подобни на Уотъргейт скандали за видни политически фигури. Но всичко това би било незначително в сравнение с опасността враговете ни да научат паролата…

— Откъде знаете всичко това? — прекъсна го Бейн.

— От негови бивши партньори за програмни продукти.

— Партньори?

— Да. „Файъруол“ вероятно е най-сложната софтуерна система, която съществува, и се състои от милиарди програмни редове. Подобен изкуствен интелект не може да бъде създаден от един човек, нито дори от един екип. Това изисква обединените усилия на стотици подизпълнители. Но „Фокском“ го е направила при пълна секретност. Сега обаче, въпреки неимоверните усилия ние сме почти сигурни, че някои от тези корпорации знаят повече за цялостния проект.

— С изключение на „Фокском“, която всъщност го е сглобила — отбеляза Бейн.

— Точно така — рече Хърш. — Ние обаче накарахме техническите ни специалисти да наблюдават процеса, за да се уверим, че сигурността на „Файъруол“ ще остане ненарушена.

— Но не сте могли да наблюдавате всеки програмист и инженер всяка секунда всеки ден — добави Бейн, като се уплаши от картината, която съзнанието му бавно рисуваше.

— Очевидно. Макар да нямаме солидно доказателство за съществуването на тайна вратичка, някои от изпълнителите ни казаха, че на финалния етап от активирането на „Файъруол“ във „Фокском“ е бил разработван таен проект за създаване на универсален ключ за достъп до системата. Работили са двама души, които сега са мъртви.

— Малани и Фокс — позна Бейн и почувства, че слепоочията му започват да пулсират от главоболие.

— Да, Дон — каза Мартин. — Но смятаме, че дори Малани не е знаел всичко, защото след отвличането и убийството му те погнаха Фокс, за да научат паролата.

— Кои са „те“? — попита Бейн, поглеждайки Хърш.

— Уместен въпрос. Не сме сигурни. Може да са иракчаните или либийците, или някоя военна групировка. Знаем само, че се опитват да се доберат до паролата, която отваря пиратската задна врата. Следяхме Фокс, в случай че решат да го отвлекат, и те наистина се опитаха да го направят в Конгресния център в Сан Франциско. Опитахме се да им попречим и създадохме суматоха, която Тъкър използва, за да изведе Фокс от сградата. Навън похитителите направиха втори опит и едва не успяха, но благодарение на навременната помощ на полицията Тъкър измъкна Фокс, който по-късно почина. Същите терористи още се опитват да научат паролата. Трябва да сторим всичко възможно, за да им попречим. Представете си какво ще стане с операциите ни, ако някой престъпен режим в Средния изток, Африка или Южна Америка може да разшифрова поверителните ни разговори.

Бейн изтръпна. Имаше чувството, че стомахът му се изпълва с разтопено олово, което предизвика усещане за гадене. Сервитьорът пристигна с поръчките. Бейн се вторачи в пържолата, която изглеждаше страхотно, но за съжаление Хърш бе успял да смаже апетита му. Ако всичко това беше истина, за американското разузнаване съществуваше сериозна опасност. През последната година за всички секретни комуникации беше използвана кодиращата програма на „Файъруол“. ЦРУ разчиташе на „Файъруол“ за докладите, съдържащи информация от агентите в различни страни. Всички тези съобщения може да бъдат засечени и записани от неправомерни потребители. Достъпът до „Файъруол“ би им позволил да разшифроват за една нощ файловете и да изложат на риск не само живота на хиляди оперативни агенти и информатори, но и самите операции, блокирайки потока от разузнавателни данни за американското правителство. Същото щеше да се случи и в другите агенции, и в АНС, и във ФБР. Терористите и свързаните с тях престъпни режими щяха да разкрият предишните и настоящите действия на американското разузнаване и на тайните служби и да активизират в голям мащаб дейността си в Съединените щати. Единствената причина за неуспеха на терористите в опитите им да всеят хаос в Америка досега беше дейността на ФБР и другите подобни структури.

— Всемогъщи Боже! — възкликна Бейн и се облегна назад.

— Да, господин Бейн, картината не е розова. Освен това се опасяваме, че пиратският вход може да позволи на всеки не само да пробие комуникациите ни, но и да ги блокира и да прекъсва връзката с „Файъруол“.

— Господи! — промълви Бейн. Това би означавало нула информация в разузнаването, в Пентагона и в Белия дом.

— Нещо по-лошо — добави Мартин. — Става въпрос и за ядрената „футболна топка“.

Стомахът му се сви още повече и Бейн се запита дали някога ще може да яде. Мартин току-що бе споменал прякора на куфарчето, което неизменно следваше американските президенти от Айзенхауер досега. То съдържаше кодовете за изстрелване на всички американски ядрени ракети. Ако събитията наложат ядрен удар, президентът само трябва да отвори куфарчето, което постоянно бе закачено с верига за китката на помощника му, и да ги изстреля. През петдесетте години на двайсетия век кодовете бяха на материален носител, еднакви с онези на ракетните силози и на подводниците. От съображения за сигурност кодовете бяха променяни периодично. Но с настъпването на епохата на информацията кодовете за изстрелване представляваха компютърен шифър. Президентът носеше тази „футболна топка“, която всъщност бе безжичен преносим компютър, способен да изпрати за секунди всеки код до всеки действащ силоз, подводница и бомбардировач по света.

— През последната година „Файъруол“ осигуряваше сигурността на кодовете за изстрелване, Дон. Президентът държи копие във „футболната топка“. Кодовете се сменят на всеки два часа и „Файъруол“ се грижи за синхрона в реално време между „футболната топка“ и ракетите — добави Хърш. — Чрез свръхсекретна и кодирана връзка.

— Значи ако някой успее да пробие „Файъруол“ — продължи Бейн, — ще има достъп до кодовете, ще може да насочи изстрелването на ракетите от силозите и подводниците, да блокира канала ни за комуникации и да не ни позволи да реагираме, преди да е станало късно.

— От години нацията ни се тревожи, че терористи може да внесат ядрено куфарче в страната и да го взривят, Дон — рече Мартин. — Защо да си правят труда и да рискуват да влязат в Съединените щати, когато само трябва да получат достъп до „Файъруол“ от някое далечно място в света и да подадат код за изстрелване до някоя подводница? Капитанът ще извърши необходимите процедури за потвърждаване на кода и щом го провери, ще изстреля ракетите. Просто и лесно. Представи си, че някой престъпен режим получи достъп до „Файъруол“ и направи така, че Съединените щати нанесат първия удар срещу друга ядрена сила, например Русия. После изключва системата и прекъсва секретните ни комуникации, а терористите сядат и гледат как свръхсилите се заличават взаимно от картата.

Бейн отмести встрани чинията с пържолата. Събеседниците му очевидно бяха минали през фазите на шока, отричането и накрая приемането на този проблем и се опитваха да го решат, докато се хранят. Бейн обаче се бе запънал някъде между шока и отричането и изпитваше желание да повърне.

— Защо не блокираме пиратската врата за системата? — попита той.

Хърш сдъвка залъка и го преглътна с вино.

— Няма да стане. Не можем да променим толкова бързо задната врата, защото е скрита сред милиарди програмни редове, съставляващи оперативната система. Спомнете си, че ни бяха необходими няколко години за разгръщане на „Файъруол“, плюс времето за приспособяване на системите ни към нея. В най-добрия случай ще ни трябват няколко месеца обединени усилия.

— Това отпада — съгласи се Бейн. — Освен всичко друго ще се наложи да търсим друг начин за връзка с оперативните агенти, докато системата заработи отново. Пък и днешните терористи и хакери са въоръжени с модерни технологии, които лесно могат да разбият класическите ни методи за кодиране.

— Все едно отново да се върнем в каменната ера, господин Бейн.

Мартин отряза парче месо, набоде го с вилицата си и посочи с него към Бейн.

— И това ни връща към въпроса какво трябва да направим, за да не позволим на някого да научи тайната парола. — Мартин сложи хапката в устата си и задъвка.

— Брус Тъкър — каза Бейн, взе чашата си и отпи глътка. Алкохолът опари гърлото му, но успокои малко бунтуващия се стомах.

— Точно така — рече Хърш и също взе чашата си. — И причината, поради която е отишъл в Капри.

— А каква е тя?

— Моника, дъщерята на Фокс, живее там. Успяхме да я открием чрез международните банкови операции. Допускаме, че тя знае паролата.

Бейн остави чашата си.

— Разбира се. Имал ли е по-добър избор да съхранява такава информация, отколкото при най-близкия човек, на когото е вярвал? Ако с него се случи нещо, дъщеря му може да отмъсти, като публикува секретните файлове, запазени във „Файъруол“. Но можем ли да сме сигурни, че тя разполага с тази информация?

— Не сме сигурни — отговори Мартин. — Просто Моника Фокс е най-добрата ни следа. Щяхме да разпитаме и Уилям Гибънс, личния адвокат на Фокс, но той изчезна.

— Изчезнал е?

— Да — отговори Хърш. — Работим заедно с ФБР, за да го намерим. Междувременно ФБР вече получи съдебни заповеди за обиск не само на „Фокском“, но и на именията на Фокс в страната, и на имотите на всичките му вицепрезиденти и директори. Смятат да претърсят навсякъде с надеждата да открият някаква следа от софтуера за задната врата. Освен това разпитваме всеки, който би могъл да ни помогне.

— Но това изисква време — отбеляза Бейн. — И много от поддръжниците на Фокс може да не искат да говорят и да съдействат на врага на „Фокском“ — американското правителство.

— Точно така, Дон. Но засега можем да направим само това. Следим и Моника с надеждата, че Фокс може да й е съобщил информацията. Тъкър, който вероятно работи с терористи, очевидно също я търси, и това придава правдоподобност на хипотезата ни.

— Чакайте малко. Ако Брус наистина се е обърнал срещу нас, тогава защо е опазил Фокс в Сан Франциско?

— Не знаем всички отговори, господин Бейн. Той може би иска да мислим, че е на наша страна. Вероятно е щял да позволи Фокс да бъде отвлечен, но когато са се появили агентите на АНС и на ФБР, е решил да изчака друга удобна възможност. Фокс обаче умрял и сега Тъкър търси дъщерята. Допускаме, че е научил местонахождението й от самия Фокс.

— Как?

— Може да го е разпитал, преди старецът да умре. Шофьорът на седана, който закарал Фокс до болницата, докладва, че Тъкър е вдигнал междинното стъкло и се е изолирал с умиращия Фокс на задната седалка. Медицинската сестра от спешното отделение съобщи, че Тъкър е отказвал да остави Фокс, когато са пристигнали в болницата, може би за да довърши разпита.

Бейн се намръщи. Теорията още не звучеше убедително.

— Защо се е свързал с Портър? Само за да го убие? Не съзирам мотив. И каква е тази негова инициатива да се присъедини към терористична група? Брус Тъкър, когото познавам, е истински патриот. Освен това чух, че се представял много добре като специалист по охраната. Защо би зарязал всичко?

Мартин довърши пържолата си, отмести настрана чинията и си наля още вино.

— Не знам, Дон. Може би защото се е побъркал и иска да отмъсти на ЦРУ за смъртта на семейството си. Или се е продал за пари. Данъчната му декларация от миналата година показва доход от сто и петдесет хиляди долара. Много добре, както вие отбелязахте, но може да е искал повече. Не знам, Дон. Само знам, че не можем да си позволим тайните на „Файъруол“ да попаднат в лоши ръце, а в момента Моника Фокс е най-добрият ни шанс да опазим тези тайни. Трябва да се доберем до нея преди всички останали.

— Но щом я следите в Капри, защо просто не я доведете тук? — попита Бейн.

Хърш скръсти ръце. Изглеждаше леко смутен.

— Боя се, че там нещата малко… се усложниха. АНС наистина я следи от няколко седмици — отчасти, за да я пази, без тя да знае, и отчасти да се опитаме да научим нещо. След смъртта на баща й хората на Хърш решиха да я приберат веднага. За съжаление италианската полиция първа се добра до нея — отговори Мартин.

— Италианската полиция?

Хърш кимна.

— Смятаме, че хора от местната полиция са свързани с терористичната мрежа. Ченгетата караха Моника Фокс на разпит, затова издадох заповед да я отвлекат.

— И какво стана?

— Спасихме я от полицията, но после тя успя да избяга, преди да разбере кои сме.

Хърш обясни как екипът му се е опитал да отвлече Моника Фокс, но тя избягала в суматохата и простреляла агент.

— Простреляла е агент? — учуди се Бейн.

— В крака. Очевидно някой й е дал пистолет.

Бейн въздъхна тежко. „Каква бъркотия!“

— Къде е сега Моника Фокс?

Хърш сви рамене и през следващите петнайсет минути разказа за проблемите, на които АНС се бе натъкнала в Капри. Един агент бил принуден да убие италианец. Докато претърсвал яхтата на Моника, италианецът го нападнал с гаечен ключ, без да му оставя друг избор, освен да се отбранява. Спомена и за стрелбата по агентите с ловджийски пушки, докато предишната нощ претърсвали къщата й.

— Брус бил ли е с екипа, който е атакувал хората ви? — попита Бейн, опитвайки се да асимилира всичко това. Мислите му се стрелкаха хаотично.

— Да. Един от тях е познал Тъкър, който надничал през прозореца. Тъкър го прострелял без предупреждение и започнал да гърми по нашите хора, прикривайки отстъплението си. Шефът на операцията бил сериозно ранен и няколко часа по-късно е починал. — Хърш се втренчи в покривката на масата.

Бейн скръсти ръце. Разказаното противоречеше на собствения му усет. Сведенията със сигурност показваха, че Тъкър е предател, обратно на твърденията му в парка. Но при всички случаи в момента най-важното беше да се осигури безопасността на „Файъруол“, а това означаваше да намерят и да опазят Моника Фокс.

— Искаме вие да заминете за Италия като нов шеф на операцията, да оглавите екип от хора на ЦРУ и АНС и да намерите Моника Фокс. Президентът ни даде разрешение да използваме всички необходими средства, за да овладеем положението — каза Мартин.

— Вече не съм оперативен агент, сър. Има много по-млади и силни от мен.

— В Италия имаме страхотен екип, но им липсва опитен водач с инстинкт, какъвто вие притежавате. Досега никой не е успял да ви надмине, особено след успеха на мисията ви по време на кризата в Ирак. Затова продължихте да се занимавате с антитероризъм.

— От кабинета в Лангли, сър.

— Трябвате ни там, Доналд, за да поемете командването.

— Добре — съгласи се Бейн и съжали веднага щом произнесе думата, защото много добре знаеше какво физическо и умствено напрежение изисква подобна мисия. — Ще отида… но при едно условие.

— Каквото искате — едновременно заявиха Хърш и Мартин.

— Както казахте, аз ще поема командването в Италия. Терористите ще действат бързо и аз искам свобода на решенията, за да не чакам дълго за одобрение.

— Абсолютна! — рече Мартин. — И двамата ще ви подкрепим сто процента.

Хърш вдигна чаша към Бейн.

— Сто процента.

Доналд Бейн отмести поглед встрани и потърка набръчканото си чело. Залогът бе скочил значително. Брус Тъкър беше не само потенциален престъпник, обезумял от убийството на семейството си, но и хладнокръвен убиец в центъра на конспирация за дестабилизиране на Съединените щати и предизвикване на Армагедон.