Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (26)

24
Главоболие

Главоболието го събуди. В слепоочията му сякаш се бяха забили остри стъкла. Брус Тъкър се опита да отвори очи, но заради пулсиращата болка това бе почти невъзможно. Бавно протегна израненото си тяло и реши, че лежи на легло или на диван в тъмно помещение.

Съзнанието му постепенно започна да излиза от вцепенението. Той бягаше от мястото на престрелката и от агентите на АНС, когато…

Изтръпна от болка и стисна зъби. Копелето, което го повали, знаеше къде да удря — точно зад ухото, за блокиране на мрежата от нерви под кожата. Тъкър бе изпаднал в безсъзнание.

Отвори леко лявото си око и видя къде се намира.

Тъмна спалня с висок таван и завеси на големите прозорци. Беше нощ, защото в краищата на спуснатите завеси не проникваше слънчева светлина.

Тъкър с мъка успя да седне.

„Къде съм, по дяволите?“

Прокара пръст зад лявото си ухо и изтръпна, когато докосна подутината.

— Страхотно — измърмори той.

Стана, опитвайки се да не обръща внимание на болката. Болеше го не само главата, но и цялото тяло — резултат от катеренето. Краката му докоснаха студени плочки и той осъзна, че е бос. Това го накара да се огледа. Беше облечен, но документите, елекът, парите и оръжията му бяха изчезнали.

„Голяма изненада!“

Стараейки се да пази равновесие, Тъкър се приближи до вратата и натисна дръжката, но както и очакваше, беше заключено. Той отиде до прозореца, дръпна завесите и погледна през дебелите метални решетки. Намираше се на втория етаж на някаква къща.

Нямаше начин да се измъкне.

Тъкър опипа стените и щракна електрическия ключ до вратата. Светлината го заслепи и засили главоболието му.

Той засенчи очи, започна бързо да мига, приспособявайки зрението си, и огледа оскъдната обстановка — единично легло, нощно шкафче и нищо друго, което би могъл да използва като оръжие.

Видя маратонките си до леглото и протегна ръка към тях. В същия миг вратата се отвори.

Тъкър залитна назад и едва не изгуби равновесие.

На прага стояха двама мъже с ловджийски пушки и безизразни лица. Изглеждаха трийсетинагодишни, бяха слаби, с широки дрехи и шапки и със силен слънчев загар.

— Сядай — каза единият и посочи леглото с дулото на пушката си.

Първата реакция на Тъкър беше да си придаде колкото е възможно по-незаплашителен вид. Поради действителното му състояние това не изискваше кой знае какво актьорско майсторство.

Той се подчини, седна на леглото, хвана се за главата, прегърби рамене и глуповато загледа похитителите си, които се приближиха до него и застанаха от двете му страни.

Появи се трети мъж — също със смугла кожа, но по-висок и едър от първите двама. Той не държеше оръжие, а запалена пура. Димът се виеше към тавана. Под прошарените коси и гъстите вежди проницателни черни очи се взряха в Тъкър. Сигурно беше шефът.

Той сложи пурата в устата си, бръкна в джоба и извади непромокаемия портфейл на Тъкър. Отвори го, измъкна паспорта и го прелисти.

— Виждам, че много сте пътувал… господин Смит — най-после проговори непознатият на безупречен английски.

За повече автентичност старият му приятел Дейвис бе сложил във фалшивия паспорт печати от много страни за период от четири години.

Тъкър кимна бавно и с очевидно усилие.

— Да.

Мъжът извади шофьорската му книжка, кредитната карта „Виза“ и много пари, сетне натъпка всичко обратно в малкия портфейл и отново го прибра в джоба си.

— Каква работа имаш с Моника Фокс?

Тъкър бързо обмисли възможностите си за избор. Тези типове не бяха от ЦРУ, АНС или някоя от другите американски разузнавателни структури, които го преследваха. Те бяха местни, по всяка вероятност хората, които бяха открили огън по агентите на АНС. Щом бяха местни и носеха оръжия, значи са или от полицията, или от мафията. И тъй като не приличаха на полицаи, кръгът се стесняваше до един извод.

„Браво на мен! Успях да се измъкна от ЦРУ и от Жарко, а ме хвана италианската мафия.“

— Повтарям, каква работа имаш с Моника Фокс?

Тъкър разсъждаваше трескаво. Грешният отговор можеше да стане причина за куршум в главата му. Той потърка дясното си слепоочие.

— Изпрати ме… баща й.

— Баща й е мъртъв.

— Знам. Умря… в ръцете ми. Бях му… специалист по безопасността.

— Специалист по безопасността?

— Да.

— Изглеждаш мършав за телохранител.

Тъкър го погледна учудено.

— И какво правиш на острова ми, специалисте по безопасността?

— Изпратиха ме да охранявам… Моника Фокс.

Босът замълча за миг, като преценяваше Тъкър, после изсумтя и се засмя. Хората му направиха същото.

— Il protectore do la signora Monica^[1] — каза единият през смях.

Въпреки главоболието Тъкър можеше да се справи с тях в момента, когато оръжията им не бяха насочени към него. Но инстинктът го възпря. Тези типове не бяха истинският му враг. Замисли се върху възможността да си осигури помощта им.

— Моника Фокс е в… голяма опасност — тихо каза той, когато смехът утихна. — По-голяма, отколкото съзнавате. Къде е тя?

— В безопасност при мен — отговори босът, като отново стана сериозен и посочи с палец към гърдите си. — Аз съм Виторио Карпацо. Никой няма да я нарани, докато е под моя закрила.

— Но… аз трябва да говоря с нея.

Карпацо не обърна внимание на думите му.

— Кои бяха мъжете в къщата?

Тъкър сложи ръка на челото си, докато мислеше какво да отговори. Не искаше да разкрива присъствието на АНС.

— И аз се опитвах да разбера това… когато започнаха да стрелят по мен.

— Изпратих хората си да вземат паспорта и личните вещи на Моника. Но те видели, че ония типове претърсват къщата й. Заповядах им да не се показват. Спасили са ти живота, когато е започнала престрелката, и те доведоха при мен.

Тъкър посочи подутината на главата си.

— Простете ми, ако не показвам благодарност.

— Трябвало е да бъдат сигурни, че няма да ги нападнеш.

— Можеше… да ме убият.

— Si. И още могат. — Карпацо дръпна от пурата и издуха дима към Тъкър. — Каза, че си бил с баща й, когато е умирал?

— Точно така.

— Какво се случи?

Тъкър въздъхна тревожно.

— Вижте какво, бихте ли ми дали поне аспирин? Моля ви.

— Само ако отговориш на въпросите ми. Как точно умря Мортимър Фокс? В документите пише, че е получил инфаркт.

— Някой се опита да го отвлече на компютърната изложба в Сан Франциско — отговори Тъкър. Чувстваше се малко по-добре, но нямаше намерение да го показва. — Успях да го измъкна невредим и го качих в колата. За съжаление той имаше… слабо сърце и не издържа на напрежението. Почина на път за болницата.

— И те помоли да охраняваш Моника?

— Да. А сега бихте ли ми дали…

— Откъде да знам, че не сте убил баща ми и сега не сте дошъл да убиете и мен? — чу се плътен женски глас.

Тъкър погледна към вратата и се взря в слабата стройна брюнетка с дълги до раменете коси, продълговато лице, високи скули и светлокафяви очи. Няколко охлузвания помрачаваха ангелската красота на Моника Фокс. Снимките, които Тъкър бе виждал, не я показваха добре. В действителност тя беше много по-привлекателна.

— Моника! — учудено промълви той.

— Отговорете на въпроса ми, господин Смит — настоя тя. — Откъде да знам, че не сте дошъл да ме убиете?

— Баща ви ме изпрати да ви охранявам. Гибънс уреди пътуването ми.

— Вчера един от хората ми опита да се свърже с адвоката — каза Карпацо. — Но господин Гибънс изглежда е изчезнал.

— Изчезнал е в деня, след като баща ми е починал — добави Моника и застана до Карпацо. Гъвкавото й тяло бе облечено в жълто-кафява ленена рокля, разголваща заоблените й женствени рамене. Тя не носеше други бижута, освен овален сребърен медальон, окачен на верижка. Тъкър забеляза драскотините по раменете й. — И оттогава никой не го е виждал.

— Хванали са го — рече Тъкър.

— Кой? — попита Моника.

Инстинктите му подсказваха внимателно да подбира информацията, която съобщава, особено пред Карпацо, поне докато реши дали мафиотският дон ще може да му помогне.

— Не знам точно, но са същите хора, които се опитаха да отвлекат баща ви.

Пъхнал пурата в крайчеца на устата си, Карпацо скръсти ръце и подозрително погледна Тъкър.

— Още не си отговорил на въпроса й. Откъде да знаем, че не си елиминирал баща й и Гибънс и сега не се опитваш да убиеш и нея?

Тъкър вдигна ръце.

— Дойдох тук, защото баща й се тревожеше за нея. Хората, които желаеха смъртта му и съсипването на компанията му, сега преследват дъщеря му. Не съм заплаха за вас, за хората ви и за нея. — Той се обърна към Моника. — Вижте, не ме познавате, но трябва да ми повярвате. Намирате се в голяма опасност. Хората, които ви преследват, са могъщи. Няма да се спрат пред абсолютно нищо и нито този човек, нито въоръжената му охрана ще могат да ви опазят.

— А вие можете, така ли? — попита тя и също скръсти ръце.

— За известно време. Достатъчно дълго, докато се разкрие конспирацията и виновниците бъдат изправени пред съда. Едва тогава ще бъдете в безопасност.

В очите на Моника се четеше недоверие.

— Вижте, господине, да допуснем, че баща ми наистина ви е изпратил тук. Но как да повярвам, че ще ме охранявате, като не можахте да опазите себе си?

Тъкър нямаше намерение да се оправдава — това е характерно за аматьорите.

— Вярвайте в каквото искате. Но знайте, че ако останете тук, ще бъдете мъртва до двайсет и четири часа. В момента сте заобиколена от много хора и оръжия и това ви дава измамно усещане за сигурност. Но е необходимо много повече от масирана сила, за да се създаде резултатна защита. Мъжете около вас са въоръжени до зъби, но нямат опит в моето изкуство. Не правете грешка, Моника. Ще ви намерят и когато това стане, тези хора тук няма да могат да гарантират безопасността ви. Може би ще окажат силна съпротива, защото са добре въоръжени и обучени. — Тъкър посочи подутината на главата си. — Но е нужен само един куршум, който да пробие защитата им, и вие ще сте мъртва. Единственият ви шанс съм аз.

Тя кипна от неговата самонадеяност.

— Знаете ли кои са тези хора? Те са най-могъщата сила в Италия, господине. Шибаната полиция работи за тях. Проклетото правителство е купено от тях. Това е най-безопасното място на света за мен.

Тъкър се вторачи в Моника. Ако получаваше по долар за всеки принципал, който мислеше, че един камион мъже и оръжия се равняват на солидна защита, той щеше да пие пиня колада на Карибите, а не постоянно да излага живота си на опасност.

— И още нещо — добави тя, размахвайки заканително пръст срещу него. — Знам кой ме преследва. Правителството на Съединените щати. Баща ми се бореше с него всеки ден от живота си и накрая се наложи да се свърже с тези хора, за да оцелее, така както аз ще работя с тях, за да получа онова, което ми се полага по закон, и да отмъстя!

Моника гневно излезе от стаята.

Тъкър погледна Карпацо.

— Сега бихте ли ми дали аспирин?

Босът заповяда на един от пазачите да донесе аспирин.

— Какво да правя с теб, господин Смит? — след няколко минути попита Карпацо.

— Все ми е едно.

Мафиотът го погледна учудено.

— Как така?

Тъкър сви рамене.

— Защото в момента се безпокоя повече за Моника Фокс, отколкото за себе си.

Карпацо изсумтя.

— Ти наистина си интересен човек. Пребиха те и те затвориха в тази стая, а ти продължаваш да се перчиш. Смелчага!

— Говоря сериозно. Тя е в опасност, вие също — добави Тъкър. — А времето лети.

Пазачът се върна и му даде чаша вода и аспирин.

— Времето наистина лети. За тебе — каза Карпацо и излезе, последван от пазачите, които затвориха и заключиха вратата.

Тъкър изпи водата, но не глътна малкото бяло хапче, защото предположи, че е приспивателно, и реши да изчака главоболието да мине от само себе си.

Обу маратонките си, угаси осветлението, за да вижда през стъклото, и се приближи до прозореца с решетки. Тази част от имението на Карпацо беше обградена от тъмна гора, простираща се до крайбрежните скали. Тъкър се опита да обмисли следващия си ход. Моника беше в сериозна опасност.

Той затвори очи. Първата им среща не бе минала по плана, но успя да я намери. Само дето трябваше да бъде заловен от мафията, за да се срещне с нея. Но можеше да бъде отвлечен от АНС или по-лошо — от Жарко. Тъкър определено предпочиташе тази вечер да бъде в имението на Карпацо, отколкото в някоя камера за мъчения със стария си враг или в стая за разпити, пълна с разгневени американски оперативни агенти.

„Оплесках нещата“ — помисли той, наблюдавайки как един от мафиотите патрулира по периметъра на имението. Карпацо очевидно не беше великодушен и ако не измислеше убедителен аргумент за полезността си, Тъкър лесно можеше да свърши на дъното на живописното Средиземно море.

Той се намръщи. Дори не можеше да докаже, че е работил за баща й. Гибънс вероятно беше мъртъв и само персоналът в къщата на Фокс можеше да свидетелства, че Тъкър му е бил служител. Може би щеше да успее да убеди Моника да се обади и да попита главната готвачка.

Той хвана дебелите железа на решетката. Ако скоро не успееше да убеди италианците и Моника кой е, трябваше да намери начин да избяга — бе започнал да го обмисля в мига, когато двамата въоръжени мъже влязоха в стаята, където беше затворен.

Той се бе престорил, че не представлява заплаха за тях.

„Първо ги накарай да се отпуснат, после нанеси удара.“

Тъкър продължи да гледа навън, обмисляйки план за атака, когато забеляза, че един от пазачите изведнъж спря, огледа се, протегна ръка към врата си и се строполи на земята.

Тъкър се вцепени и вкопчи пръсти в железните решетки. От гората изскочиха две сенки.

„Започна се.“