Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (44)

42
Сънища

Огънят изпълни полезрението му, когато стихията погълна съпругата и сина му. Той падна на колене и протегна ръце към синьото небе и издигащия се стълб от пушек, като ридаеше и крещеше отчаяно. Усети върху себе си ръце, които се опитваха да го дръпнат назад и да не му позволят да стигне до покритите с черен найлон трупове до тротоара. Измъкна се, надигна найлона и недоверчиво се вторачи не в останките на Кристина и сина им, а в бледото лице на Моника Фокс и в медальона, окачен на врата й. В същия миг Кристина се появи до него на тротоара. Беше жестоко обгорена и държеше обезобразено бебе. Очите й го упрекваха, че не е успял да ги опази. Сграбчиха го още ръце, които го дръпнаха назад. Ядосан, Тъкър се обърна и видя стетоскопа на медицинската сестра от спешното отделение, която се опитваше да го избута от умиращия му принципал Мортимър Фокс. Той си спомни думите му, последното желание на издъхващия старец. Моника Фокс. Трябва да намериш Моника Фокс. Но тя бе умряла. Тъкър бе допуснал Моника да умре. Но гласът… Той чу гласа й, който го викаше и крещеше името му.

 

 

— Брус! Събуди се, Брус!

Тъкър отвори очи. Беше объркан и в съзнанието му още бяха живи образите на мъртвата му съпруга и детето, на Моника и на баща й.

— Крещеше — каза тя и седна на ръба на леглото.

Облян в пот, той потърка очи. Сърцето му биеше лудо. В гърлото му бе заседнала буца. Тъкър усети лекото поклащане на яхтата, която плаваше в морето.

— Чакай — каза Моника и се втурна към банята. След миг се върна с влажна хавлия и охлади челото, лицето, врата и гърба му. Той затвори очи и й позволи да прогони кошмара, отдавайки се на докосването й, макар и само за няколко минути.

— Извика името на Кристина, после моето и на баща ми толкова изтерзано, че сякаш…

Тъкър се почувства много по-добре.

— Лош сън. — Гласът му прозвуча уверено, но всъщност не искаше да признае пред себе си, че сънят го е разстроил много повече, отколкото реалността на миналото защото бе видял Моника мъртва до семейството си. — Колко време спах?

— Около два часа.

Той я огледа впечатлен. Моника беше в черен бански с горнище.

— Благодаря — каза той.

Тя се усмихна.

— Грижа се за телохранителя си, за да може и той да се грижи за мен, дори ако това означава да ме командва.

— Мислех, че няма да си сложиш горнище.

Моника се засмя.

— Беше шегичка.

— Много убедителна. — Тъкър стана и се протегна. — Къде се намираме?

— Тъкмо се готвех да те събудя. Докато спеше, си позволих да увелича малко скоростта. Изразходвах повече гориво, но пък ще пристигнем в Терачина половин час по-рано.

— Добро решение — усмихна се той.

 

 

Приближиха до брега на Голфо ди Терачина, минаха Торе д’Орландо, после град Сперлонга и накрая пристигнаха в Терачина. Моника предложи да оставят яхтата на усамотено място на километър и половина северно от града с малък плаж без видим достъп до пътища и следователно без свидетели.

Когато пристигнаха, Тъкър облече бански костюм и сложи личните си вещи в непромокаемата раница. После обърна носа на яхтата към морето, включи автопилота и скочи след Моника.

Водата беше хладна и освежаваща. Тъкър се показа на повърхността и видя как яхтата се носи към открито море. След час и нещо горивото й щеше да свърши.

Двамата се преоблякоха в гората и вървяха половин час, докато стигнаха до асфалтиран път към Терачина.

— Изтощена съм.

— Скоро ще си починеш.

Следобед бяха вече в покрайнините на града. Терачина напомни на Тъкър за Рим с ниските каменни сгради, тесни калдъръмени улички без тротоари и със смесицата от пешеходци, мотопеди и малки коли, борещи се за място на пътя.

Той оглеждаше тълпата, търсейки схема или рязко движение — нещо, което би заплашило принципала му. Деветмилиметровият „Берета“ бе затъкнат в колана му. Той държеше лявата си ръка на гърба на Моника. Това не само им придаваше вид на безгрижно разхождащи се по улиците, но и му позволяваше да контролира движенията, ако възникнеше неприятност.

Вървяха из живописния град сред туристите, уличните търговци и превозните средства. Тъкър беше нащрек, но без да безпокои Моника. Запаметяваше имената на улиците и цялостното разположение на града. По-късно щеше да комбинира познанията си със задълбочено проучване на картата, за да го опознае по-добре.

Но първо трябваше да си купят нови дрехи. Засега Тъкър плащаше в брой, макар че и двете им кредитни карти „Виза“ имаха лимит пет хиляди долара.

Той си купи панталон и риза, а Моника избра ленена рокля и удобни обувки. Дрехите щяха да им помогнат да се слеят с туристите.

После влязоха в дрогерия, откъдето купиха някои необходими вещи, карта, тоалетни принадлежности и няколко неща, с които да преобразят външността си. Накрая Тъкър избра хотел близо до центъра на града, ресторантите и магазините. Оттам имаше много маршрути за бягство. Освен това успяха да си вземат стая на първия етаж с прозорец, който гледаше към уличка между сградите — идеална задна врата, в случай че някой нахлуеше отпред.

— Предполагам, че трябва да стана блондинка. — Моника се бе увила с кърпа, стоеше на прага на банята и държеше боя за коса.

Тъкър вдигна глава от картата на града, разгърната на леглото. Той дъвчеше сандвич и пиеше газирана вода.

— Ще те науча да бъдеш хамелеон. Първо ще промениш цвета на косите си. Сетне ще поработим с гела и контактните лещи.

— Добре. — Тя се обърна и се приготви да влезе в банята.

— И моля те, остави вратата открехната. Искам да те чувам.

В очите й блесна присмех.

— Защо?

— Там има прозорец — обясни Тъкър. — Щом вратата е затворена и душът е пуснат, може да не чуя, ако някой нахлуе и те отвлече.

Моника козирува, влезе с маршова стъпка в банята, остави вратата открехната няколко сантиметра и иронично попита:

— Така добре ли е, господин Тъкър?

— Да — отговори той и сви рамене.

Правилата си бяха правила и макар че вече бе нарушил много от тях, Тъкър смяташе да сведе това до минимум.

Отново насочи вниманието си към картата. Там бяха обозначени всички забележителности, хотели, ресторанти, паркове, магазини, църкви и други сгради, сред които градският съвет и библиотеката.

Тъкър погледна часовника. Наближаваше четири. Денят беше делничен, затова библиотеката вероятно още беше отворена.

Той се обади на рецепцията и убеди възрастната служителка не само да се свърже с библиотеката и да провери какво е работното време, но и да отиде в магазина отсреща и да купи букет червени рози и кутия шоколадови бонбони. Тъкър отдавна бе научил, че цветята и бонбоните вършат чудеса, за да успокоят принципалите жени, така както въздействат подходящите вестници и алкохолът на мъжете принципали.

Но това ли беше истинската причина да го прави? Или Брус Тъкър, специалистът по охраната, извършваше първия смъртен грях на човек с неговата професия? Нима беше се влюбил в красивата наследница?

„Наистина ли мислиш, че имаш шанс? Тя е една от най-богатите жени в света, а ти си просто наемник.“

Той въздъхна и се запита дали не позволява чувствата отново да го завладеят. Професионалистът у него настояваше, че Моника Фокс не е лъжица за неговата уста и ще наруши редица правила, ако има връзка с нея. Това би затруднило преценката му, когато дойде време хладнокръвно да взема решения.

Тъкър се съсредоточи върху картата, разгледа я внимателно, запомни имената на улиците и планира първостепенните, второстепенните и резервните маршрути. През дните си в тайните служби той бе разучил множество карти, за да се запознае с разположението на градовете, които президентът щеше да посети. Специалистът по безопасността трябваше по всяко време да знае точно къде се намира и накъде да тръгне. В добре контролирана ситуация, както беше с тайните служби, Тъкър щеше да рискува и да разузнае предварително района, който ще посети принципалът му, и да разработи главен маршрут наред с други варианти. Но при сегашните обстоятелства трябваше да се задоволи с тази карта и онова, което бе видял по пътя до хотела. Не можеше да отиде на разузнаване, ако Моника заспи, защото правилата му забраняваха да я изостави.

През открехнатата врата започна да излиза пара.

— Добре ли си?

Моника се засмя.

— Щом толкова много се притесняваш за мен, защо не дойдеш да ми изтъркаш гърба, Брус?

„Жена принципал!“ Тъкър въздъхна, седна на леглото, погледна картата и реши, че я е изучил достатъчно.

Провери оръжията. Беретата побираше шестнайсет патрона. Във вилата на Карпацо Тъкър бе стрелял пет пъти, значи му оставаха единайсет. Преброи ги, сложи пълнител в пистолета и го затъкна в колана си.

Макар че разчиташе повече на планиране и тактика за бягство, отколкото на огнестрелно оръжие, за да охранява принципала си, липсата на допълнителен пълнител и пистолет го обезпокои. Трябваше да намери начин да увеличи арсенала си. Съжали, че не взе ловджийската пушка.

На вратата се потропа и той стана.

— Кой е?

— Signore, нося нещата, които поискахте.

Тъкър отвори вратата и се взря изпитателно във възрастната жена. Тя имаше продълговато, тясно и слабо лице, побелели коси и зелени очи и държеше цветя и кутия шоколадови бонбони.

Той се усмихна и й плати. Жената каза, че библиотеката работи от девет до деветнайсет часа.

Тъкър й благодари, затвори и заключи вратата, сетне огледа червените рози с дълги стебла, кимна одобрително, сложи цветята и бонбоните на леглото и прибра картата.

Вратата на банята започна да се отвара и той бързо скочи и застана пред леглото.

Моника излезе, загърната в хавлия. Косите й бяха пепеляворуси и пригладени назад.

— Е? — намръщено попита тя. — Как изглеждам?

Тъкър скръсти ръце, вгледа се в лицето й, наклони глава на една страна и потърка брадичка.

— Какво? — попита Моника.

— Идеално. Точно така исках да изглеждаш.

— Благодаря. Какво друго искаш да променя в себе си?

— След малко ще ти кажа — отговори той и отстъпи встрани. — Първо искам да ти дам нещо в знак на благодарност, че търпиш изискванията ми.

Моника се вцепени и отвори уста, но не можа да каже нищо.

— Не бях сигурен дали харесваш рози, но рискувах. Реших, че обичаш и бонбони. Аз ги ям, когато съм потиснат или ядосан.

Тя погледна розите, после Тъкър и тихо каза:

— Отдавна не са ми подарявали рози.

— Добре. Забавлявай се — рече Тъкър и посочи към банята. — Сега е мой ред. Ще оставя вратата открехната, ако нещо се случи, но… не надничай.

Той й намигна и я остави да стои там като вцепенена. Тъкър се съблече, влезе под душа и дръпна завесата.

Под горещата вода се почувства страхотно. Той също боядиса косата си руса. Разбира се, при следващата баня щяха да възвърнат естествения цвят на косите си. Но сега трябваше да прикрият самоличността си, докато съберат необходимата информация. Тъкър спря водата и грабна хавлия.

— Библиотеката затваря в седем вечерта — извика той, разглеждайки в замъгленото огледало новия цвят на косата си. — Ако тръгнем веднага, ще можем да прекараме поне два часа там.

— Да тръгнем веднага?

— Да. Щом приключим с преобразяването си.

Тъкър винаги се бе изумявал как промяната на цвета на косите драстично променя вида на човека. Той се облече и се върна в стаята. Моника седеше на леглото. Беше разпръснала розите около себе си и дъвчеше бонбон. Беше прелестна.

Брус Тъкър трябваше да положи сериозни усилия, за да потисне нарастващото си желание да се люби с тази жена. Хавлията се бе смъкнала малко и разкриваше гърдите й до зърната. Десният й крак беше разголен. За миг той се запита дали го е направила нарочно, за да го влуди, или розите и бонбоните я бяха накарали да забрави, че е само по хавлия. А може би съзнаваше как изглежда и това беше начин да изрази благодарността си за постоянното му внимание.

„Какво ми става?“ — запита се Тъкър.

Не за пръв път жена принципал объркваше професионалната му любезност с ухажване. Но в миналото той съумяваше да запази дистанцията. Защо сега му беше трудно? Защо си позволяваше да бъде привлечен от Моника Фокс повече, отколкото професията му разрешаваше?

— Това е най-хубавото нещо, което някой е правил за мен от много време, Брус. Как да ти се отблагодаря?

Тъкър се усмихна, опитвайки да се контролира.

— Ще ми благодариш, колкото искаш, когато те върна жива и здрава вкъщи.

Тя присви очи.

— Всеки от мъжете, които познавам, досега би се опитал да ме съблече, което в момента никак няма да е трудно. Но ти не го правиш. Защо?

Той се почувства неудобно. Емоциите му влизаха в противоречие не само с професията, но и с паметта на Кристина, единствената жена, която бе обичал.

Преди да срещне Моника Фокс.

Тъкър се накани да отговори, когато тя изведнъж стана. Хавлията едва не се смъкна от тялото й, но Моника я хвана, притисна се до него и докосна с пръст устните му.

— Не отговаряй на този въпрос — каза тя.

— Моника, аз…

— Шшт! Фактът, че не се опита, ми говори, че си истински джентълмен и професионалист. Трябва да уважавам причините ти.

Тя го целуна по бузата и го прегърна.

— Това беше за цветята и бонбоните — продължи Моника, после го целуна по устните и добави: — Това е, защото си мил и свестен. А сега, дай ми минута да се облека.

Тя изчезна в банята.

Тъкър едва успя да се довлече до леглото, седна и пое дълбоко въздух. Трябваше да се овладее и да излезе от критичната ситуация.

Няколко минути след като бе на път да наруши професионалната си клетва, Брус Тъкър си спомни думите на умиращия Мортимър Фокс. Магнатът го бе помолил да охранява дъщеря му и да я пази от беда, а не да я чука.

Стана и пое дълбоко въздух. Решителността му се възвърна. Той беше специалист по безопасността на Моника, а не неин любовник или приятел. Нищо друго нямаше значение, включително силното физическо привличане, което чувстваше към красавицата.

Моника се появи, облечена в ленената рокля. Беше си сложила лек грим и червило. Тя беше естествено красива, но гримът я бе превърнал направо в богиня.

— Ела — каза Тъкър, взе шишенце с гел и две пакетчета с цветни контактни лещи за еднократна употреба. Беше доволен, че не се поддаде на изкушението и не изневери на професионализма. — Да се превърнем в хамелеони, преди да тръгнем към местната библиотека.