Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (14)

12
Уроци по стрелба

Моника бе чувала, че има стрелбища на открито и на закрито, но не и под земята. Зад магазина на Рико имаше вътрешен двор, който свършваше до почти отвесна скала, обрасла с типична за острова растителност. Във варовика беше вградена голяма двойна врата, висока около три метра — вход към нещо като тунел. На тежките дръжки висеше катинар с верига.

Рико извади ключ и отвори. Влязоха и той запали лампите, които осветиха тунел, висок два метра и половина, два пъти по-широк и дълъг около петнайсет метра. По тавана бе прокарана оголена жица с крушки, разположени на разстояние метър и половина една от друга. На шест метра навътре в тунела на метални стативи бе закрепено голямо парче шперплат с картонени мишени, оформени като човешки силуети. На масата до входа имаше два чифта предпазни очила и заглушители за уши, а на дървените лавици вдясно — кутии с амуниции за различен калибър. Двата варела вляво бяха пълни с гилзи.

— Мишените са на разстояние шест метра — каза Рико.

Моника огледа затвореното пространство и долови мирис на плесен и барут. Кожата й настръхна от ниската температура в пещерата.

Рико й даде предпазни очила и двойни заглушители за уши и обясни, че са необходими, защото в затворено пространство тътенът от изстрелите е по-силен. После зареди беретата и своя пистолет.

— Гледай внимателно.

Той разтвори крака на ширината на раменете си, хвана оръжието с дясната ръка, сложи лявата под нея и се прицели в крайния силует вдясно.

Първият изстрел я стресна. Звукът отекна, вибрирайки в гърдите й.

— Не е зле, а? — попита Рико и посочи мишената. Куршумът бе поразил в средата лицето на фигурата.

Преди Моника да отговори, той изстреля още седем куршума един след друг. За миг тя се уплаши, че тунелът ще се срути от акустичните вълни, разтърсващи скалните стени.

Мирисът на кордит се засили. Рико отстъпи встрани и й обясни основните правила за безопасност, каква поза да заеме, как да диша и как да натисне спусъка.

Моника застана срещу крайната мишена вляво, хвана беретата в дясната ръка, подпря я с лявата, както бе направил Рико, сложи пръст на спусъка и след като бавно издиша, стреля.

Оръжието отскочи много по-слабо, отколкото очакваше, притискайки леко дланта й, като същевременно опита да се завърти по посока на часовниковата стрелка — резултат от завъртането на куршума в цевта в противоположната посока, за по-голяма точност и далекобойност.

— Страхотно! — измърмори тя. — Вместо да го убия, му направих вазектомия.

Рико се засмя.

— Ти… como se dice… трепна.

— Трепнах?

— Si. Ти очакваш изстрела и натискаш силно, докато стреляш. Отпусни се. Съсредоточи се върху мишената и остави пръстът ти да натисне спусъка. Capisce?

— Capisco.

Моника отново застана пред картонения силует, прицели се в кръгчето в средата, издиша и натисна спусъка.

Този път попадението беше още по-далеч от целта.

— По дяволите! — изруга тя.

Рико пак се засмя и я потупа по рамото.

— Трябва много да се упражняваш. Стреляй няколко пъти без патрони, след като свършиш първия пълнител. Ще видиш колко много треперят ръцете ти. После отново опитай с патрони. Ще дойда да те видя по-късно. Сега трябва да се върна в магазина.

Моника се упражнява още трийсет минути и изстреля петдесет куршума, после си почина, като свиваше и отпускаше пръсти. Последните десет попадения бяха много по-близо до целта, но малко ниско и вляво. Тя продължи да стреля, твърдо решена да уцели поне веднъж в десетката. След още двайсет изстрела Моника не само го постигна, но и започна все по-често да улучва, а накрая улучваше кръгчето с всеки втори или трети куршум. Другите попадения не бяха много далеч от целта.

Измина цял час, но от Рико нямаше и следа. Моника зареди беретата с куршумите „убийци“ и тръгна към магазина. Тъкмо пусна пистолета в джоба си, когато забеляза бял фиат с широки сини ивици и думата „Полиция“ над тях, паркиран до колата на Рико на чакълената алея.

В магазина Рико оживено спореше с двама униформени полицаи. Говореха твърде бързо и Моника не разбираше всичко, но държанието им издаваше безпокойство. Тримата обсъждаха смъртта на мъж в Марина Гранде.

Полицаите погледнаха Моника, сетне отново Рико, прошепнаха нещо и бързо излязоха.

— Какво се е случило?

Рико Патини скръсти ръце.

— Каква е истинската причина да дойдеш днес да си купиш пистолет?

Моника се изправи предизвикателно пред него.

— Вече ти казах… Живея сама и…

— Намерен е труп на мъж — разтревожено каза той.

— Разбрах, но какво общо има това с…

— Нунцио. Бил е застрелян в главата.

Устата й пресъхнаха.

— Нунцио?

— Si, Нунцио. Паоло го е намерил… на твоята яхта.

На Моника й се зави свят. Нунцио мъртъв на нейната яхта?

— Н-не разбирам как… Кога го е намерил?

— Преди малко. Но е мъртъв от няколко часа. Това означава, че е застрелян през нощта.

— Мили Боже… Нямах представа.

— Има и друго — добави Рико. — За баща ти, Мортимър Фокс.

Нещата се развиваха твърде бързо. Моника се опитваше да свърже новината с факта, че някой бе влизал в къщата й, а сега, като гръм от ясно небе, Рико намеси и баща й.

Тя преглътна с усилие.

— Откъде… знаеш, че Мортимър Фокс ми е баща?

— После ще ти обясня. Важното е, че… — Той млъкна и сложи ръка на рамото й. — Баща ти е починал преди три дни в Сан Франциско след опит да го отвлекат.