Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (8)

6
Стари муцуни

Брадатият мъж, който седеше на отсрещната страна на масата и дъвчеше сандвич със сирене, не бе проронил дума от петнайсет минути, но Брус Тъкър не бе изненадан.

Правилата на ЦРУ.

Макар че отдавна бе напуснал управлението, процедурите бяха останали същите. Непознатият си избърса устата и изпи студения си чай. Задачата му бе да задържи Тъкър, а не да бъбри с него, докато екипът проверяваше близкия парк. Там щеше да се проведе спешната среща, която бившият агент бе поискал предишния ден, след като се видя с Гибънс. Тъкър за пръв път бе използвал номера, който му бяха дали в деня, когато напусна. Макар да бе получил колкото е възможно повече информация от Гибънс, за да започне издирването, Тъкър искаше да сподели с бившия си шеф, че Сив Жарко е жив и го е видял. Може би този разговор щеше да доведе до някаква идея или аспект, които бе пропуснал.

Брадатият погледна надясно, натисна копчето на слушалката с цвят на човешка кожа и каза:

— Тръгваме. — Обърна се към Тъкър, усмихна се самодоволно и му намигна. — Днес е щастливият ти ден. Господин Портър ще се срещне с теб веднага. Да вървим.

Есенният въздух в столицата беше студен и освежаващ и му напомни за отминали дни, върна и хубави, и лоши спомени. Брус Тъкър вдигна ципа на коженото си яке. Не бе идвал тук, откакто напусна тайните служби, и бе отвикнал от климата. Организмът му се бе приспособил към по-меките калифорнийски условия.

Двамата излязоха от заведението, мълчаливо извървяха няколко пресечки, прекосиха „Конститюшън Авеню“, минаха покрай паметника на ветераните от Виетнам и стигнаха до Уест Потомак Парк край реката.

Мъжът потупа Тъкър по рамото и посочи гората зад пътеката за бягане.

— Продължавай в тази посока още стотина метра. Ще го намериш там. И не се притеснявай. Районът е проверен.

Тъкър се поколеба. Той предпочиташе открити и многолюдни пространства за такива срещи, а не уединени места в гори, където врагът лесно можеше да се скрие.

Брадатият забеляза колебанието му.

— Ще остана тук, но те уверявам, че гората е безопасна. Успокой се. Така иска Портър.

Тъкър бавно влезе в гората и стигна до края на парка, близо до река Потомак и далеч от бягащите за здраве и от туристите, които правеха снимки. В далечината се чуваше бученето на автомобилите, движещи се по моста Арлингтън Мемориал, примесено с песни на птици и шумолене на катерици, скачащи по клоните на дърветата.

На пейка срещу реката видя самотна фигура. Отначало не го позна. Портър бе отслабнал и черните му коси бяха побелели и оредели. Обърна се и Тъкър видя уморено лице с увиснали бузи. Хлътналите в тъмни кръгове очи го погледнаха радушно.

— Отдавна не сме се виждали, Брус.

Портър го бе завербувал скоро след като Тъкър изкара третата си година в морската пехота. Бяха го повишили в чин лейтенант след участие в поредица тайни операции, повечето от които не станаха публично достояние, и получилата международно признание инвазия в Гренада. Тогава Тъкър беше млад, силен и амбициозен патриот, който търсеше промяна, както баща му в Корея и Виетнам и дядо му през Втората световна война. Портър, шефът на тайните операции в ЦРУ, се бе запознал с младия морски пехотинец на освободения остров Гренада и бе смаян от способностите му. Отклони го от света на военните и го изстреля в света на шпионите. Лично той обучи младия новобранец след основна подготовка в базата на ЦРУ близо до Уилямсбърг, Вирджиния, усъвършенства уменията му, направи го оперативен агент и го научи как да оцелява на различни видове бойно поле. Накрая го изпрати в Европа през последните години на студената война и Тъкър осъзна колко различен е светът на шпионажа от предишния му живот.

Докато беше в морската пехота, знаеше кой е врагът. Там имаше фронтова линия, тил и ясно определени знаци, разграничаващи вражеските анклави от приятелската територия. Но в света на оперативния агент всеки можеше да бъде враг. Тъкър не трябваше да вярва на никого, освен на прекия си шеф и на колегите си. Не можеше да има доверие дори на агентите, които вербуваше в Европа да шпионират за ЦРУ. Заплахата можеше да се появи всеки момент и от всяка посока. В новия му живот нямаше граници, разделящи приятеля от врага, нито окопи и часови, които да го пазят, докато се храни, къпе или спи. Животът на оперативния агент приличаше на денонощно пътуване с влакче на ужасите. Тъкър непрекъснато трябваше да проверява фланговете и тила си, да взима изключителни предпазни мерки, да се движи по най-непредсказуемите маршрути, да избягва схемите и да спи с оръжие подръка. И в този крайно взискателен и непредвидим свят Брус Тъкър се издигна, стана авторитетна личност и признат специалист. Той проследяваше източници на информация и вербуваше и контролираше агенти от половин дузина страни в Европа. Представянето му беше отлично и Портър го препоръча за шеф на отдела в Цюрих, като му даде собствения си персонал. Точно тогава Тъкър се запозна с Кристина Херера, оперативен агент на ЦРУ. Тя бе прекарала последните пет години в отдела в Мадрид, а после бе преместена в Цюрих. Химията между двамата подейства мигновено. Взаимното привличане бе достатъчно силно, за да ги накара да нарушат правилата за взаимоотношенията между агентите, особено между шефа на групата и подчинените му. Но на Тъкър и Кристина не им пукаше. Те бяха станали свидетели на толкова много смърт и страдания, че можеха да пренебрегнат политиката за взаимоотношенията, написана от някой чиновник в Лангли, който вероятно бе прекарал целия си живот между стените на централата на ЦРУ и след края на работния ден се връщаше при съпругата и децата си. Какво можеше да знае такъв човек за живота на хора като Брус Тъкър и Кристина Херера, които оцеляваха ден след ден в свят на измами и параноя, където буферът между живота и бруталната смърт беше инстинктът и опитът им.

„Какви времена бяха!“ — помисли Тъкър, спомняйки си котешките й светлокафяви очи, смуглата кожа, кестенявите коси, тялото, притиснато до неговото нощем, и чувството за пълнота и взаимност.

Докато гледаше Джон Портър, той си припомни онези две прекрасни години с Кристина. Връзката им укрепваше с всеки изминал ден и те се ожениха скоро след като Кристина забременя. Тъкър наричаше бебето в корема й „дар от небето“ и плод на любовта им. Шест месеца по-късно Кристина напусна работа и през пролетта роди здраво момче в болница в Цюрих. Тъкър поиска да го преместят в Лангли, защото жадуваше за спокоен живот със семейството си.

Но Сив Жарко превърна мечтите му в кошмар. Кристина събираше багажа в апартамента им същата седмица, когато Тъкър направи пробив в опитите си да открие Жарко, проследи го и го уби. Но Жарко отмъсти от гроба. Докато Тъкър беше на работа, в апартамента им бе пристигнал колет, който бе пропуснат от охраната, осигурена от ЦРУ за семейството му заради изключително опасното естество на мисиите. Бомбата уби Кристина и бебето.

Тъкър ги бе погребал в мемориала „Холи Руд“ пред университета в Джорджтаун, на хълм над река Потомак. Рано сутринта той посети гробовете им, веднага след като пристигна във Вашингтон. Двата сиви кръста, поставени един до друг под стар дъб, върнаха познатата стара болка, усилена от вероятността, че Жарко е жив.

Личната му загуба беше толкова голяма и омразата към ЦРУ толкова силна, че Тъкър се почувства длъжен да напусне управлението. Опитаха се да го задържат и изпратиха екип от психолози да работи с него и да му съдейства да преодолее загубата и гнева. Но нищо не помогна. Тъкър се нуждаеше от промяна, от ново начало и от друго поле, където да приложи уменията си. Намери го в тайните служби и в опитните ръце на новия си наставник Озаки Кабуки, който превърна оперативния агент в специалист по безопасността.

Тъкър прогони мислите за миналото и седна до Портър, който се бе вторачил в сивия чакъл около металната пейка. Носеше тъмен шлифер, кафяв шал и черни ръкавици. Сега той беше заместник-директор, вторият в йерархията на най-могъщата разузнавателна агенция в света, и докладваше единствено на Рандолф Мартин, директора на ЦРУ.

— Радвам се, че ви виждам отново, сър. Само бих искал да беше при различни обстоятелства.

— Да… Ти даде сигнал, че е важно. Дано да е така, Брус. Каналът, който използва, е запазен за извънредни ситуации.

Не беше необходимо да разговарят за други неща, дори след всичките тези години. Портър отдавна го бе научил, че в професията им не се изискват много думи. Тъкър пристъпи към същността на въпроса.

— Имам причина да смятам, че Жарко е жив, сър — каза той, като го гледаше изпитателно. Реакцията на Портър беше далеч по-важна от думите му.

Заместник-директорът на ЦРУ се почеса по носа.

— Ти си го видял да умира, Брус. Прочетох доклада. Как е възможно да е жив?

Тъкър реши да бъде откровен, спомняйки си старата сентенция, гравирана на мраморната стена на входа на централата на ЦРУ в Лангли. „И ти ще разбереш истината, и истината ще те направи свободен.“

За десетина минути бившият агент на ЦРУ разказа случилото се и сподели наблюденията си по време на опита за отвличане на Мортимър Фокс. Не спомена за последните думи на магната и информацията, която Гибънс му бе съобщил. Опитът му подсказа да ги премълчи. Можеше да използва малкото, което знаеше, за да сключи сделка с Моника Фокс.

Портър го изслуша внимателно, без да го прекъсва, помълча още няколко минути и заговори:

— Брус, онова, което ще ти кажа, може и да прозвучи грубо, но мисля, че е важно да го чуеш и още по-важно — да го повярваш. Знам, че загуби принципала си и сигурно ти е много тежко, най-малкото на професионално ниво. А ако си го харесвал, вероятно ти е трудно и на лично ниво. Знам колко страда, когато загуби близките си в Цюрих. Знам също, че обвиняваш ЦРУ за смъртта им.

Тъкър затвори очи, започна да диша дълбоко и се запита дали бе позволил на въображението си да го завладее, дали не бе допуснал миналото да засенчи преценката му за настоящето.

Портър сложи ръка на рамото му и се усмихна бащински.

— Ужасен период, Брус. Кристина беше прекрасна жена. Да, охраната на апартамента ти наистина се провали, но сега всичко е в миналото. Не трябва да мислиш за това.

Тъкър се намръщи.

— Мислех, че съм го преодолял.

— Така ли е?

Тъкър сви рамене.

— Още сънувам кошмари, но това не се е отразило на работата ми в тайните служби, нито в частната ми практика.

Портър го потупа по рамото.

— Жарко е мъртъв, Брус. Отдавна. Не съм сигурен кого си видял вчера в Сан Франциско, но те уверявам, че не е бил той.

— Но методът на убиване… очите… Не може да са били плод на въображението ми.

— Жарко наистина беше изверг и това за съжаление го превърна в легенда. Убеден съм, че има много кандидати, търсещи възможност да продължат пъкленото му дело, и не съм изненадан. Копелетата черпят сили един от друг, учат се от грешките си и се надпреварват.

— Искате да кажете, че съм видял самозванец?

— Имитатор. Клонинг. Наречи го, както искаш, но не е бил Сив Жарко. За него има публикувани достатъчно много статии и други терористи го имитират, опитвайки се да продължат легендата.

— Защо? За пари?

— Вероятно. Мнозина търсят услугите на терористи и може би са достатъчно глупави, за да бъдат лесно убедени, че един от тях е Сив Жарко. Така плащат повече. Всичко се свежда до пазарни схеми.

Тъкър въздъхна, облегна се на пейката и затвори очи. Не знаеше какво да мисли и…

Ужилването беше едва осезаемо. Нещо го бодна през дебелата яка на якето. Той намери стреличката, извади я и осъзна, че подплатената кожа на яката отчасти е спряла… Стана му топло и главата му се замая.

— Брус? Добре ли си? Брус?

Тъкър се вторачи в Портър, който сега му се видя далеч, в края на дълъг тунел.

— Това е… той. Бягайте, сър… Бягайте.

— Брус? Какви ги говориш? От кого да бягам?

Тъкър се опита да отговори, но вече не контролираше мускулите си. Въпреки дебелата яка стрелата бе успяла да вкара достатъчно вещество в кръвта му.

Гласът на Портър заглъхваше. Образът му избледняваше в черния тунел, който скоро погълна всичко около него. Тъкър изгуби съзнание.