Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (79)

77
Игра на сенки

Брус Тъкър се движеше бързо, безшумно и целенасочено, като извиваше тяло, за да се промъква през гъстата растителност, и разгръщаше клоните. Той намери стара пътека, лъкатушеща нагоре в планината в неговата посока, и тръгна по нея.

Вървеше вече три часа, без да обръща внимание на болката в краката си, на тежкия товар на раменете и на потта по намазаното му с камуфлажен крем лице, макар че температурата бе спаднала до десет градуса според дигиталния индикатор на часовника му.

Той бе изпил по-голямата част от водния запас, за да не се дехидратира, а и да намали тежестта на товара си. Но скоро щеше да се наложи отново да напълни манерката, окачена на колана му. Беше си взел таблетки за пречистване на вода. Трябваше да намери поток, но засега виждаше само джунгла, а според навигационното устройство вече се намираше почти до целта.

Стигна до метална мрежа, висока два метра. Отгоре нямаше бодлива тел. Оградата се простираше в двете посоки, докъдето стигаше погледът му. От вътрешната страна на всеки стълб имаше метална кутия.

Сензори за движение.

Ако някой опиташе да се прехвърли през мрежата, щеше да ги активира и да вдигне по тревога пазачите, патрулиращи на охраняваната територия.

Тъкър тръгна покрай оградата, после спря, свали раницата от гърба си, извади парче експлозив C4, залепи го в основата на един от стълбовете и пъхна детонационния кабел.

Направи същото на още седем места в разстояние на трийсет и пет метра, после сряза кабела и свърза края му с детонатор с дистанционно управление, който можеше да бъде активиран от разстояние триста метра. Той щеше да възпламени детонационния кабел, горящ със скорост осем километра в секунда, който на свой ред щеше да взриви всичките парчета експлозиви.

При идеални обстоятелства Тъкър би спасил Моника и би си тръгнал безшумно, преди някой да разбере какво се е случило. Но опитът в морската пехота го бе научил да планира отклоняване на вниманието и непредвидени проблеми, ако някой го види на вражеската територия. Намеренията му бяха да създаде впечатление, че военният лагер е атакуван от голяма ударна сила. Надяваше се да го постигне, като детонира взривовете в мига, когато го забележат, и да накара враговете да се втурнат в различни посоки.

Освен в една — онази, в която той смяташе да тръгне.

Върна се на мястото, където бе видял голямо дърво на около три метра от оградата. Един клон минаваше над оградата и беше достатъчно дебел, за да го издържи.

Тъкър се качи на дървото, мина по клона, скочи от другата страна, претърколи се и се надигна, ослушвайки се за звуци, необичайни за джунглата.

Не чу нищо тревожно и се отпусна.

Мокрите листа заглушаваха стъпките му. Приборът за нощно виждане откри светлозелени оттенъци сред тъмнозелените силуети на дърветата отпред. Яркостта се усили и го заслепи, причинявайки болка в очите му. Това означаваше, че е достатъчно близо до източник на светлина.

Тъкър коленичи, свали прибора и изчака няколко минути, не само за да позволи на очите си да се приспособят към мрака, но и да нормализира дишането си. В морската пехота се бе научил да диша безшумно и бавно, поемайки и изпускайки въздуха през ноздрите си.

През растенията се процеждаше слаба светлина от посоката, която навигационната система идентифицираше като мишената.

Той продължи да върви бавно, като стъпваше внимателно, за да не счупи някоя клонка и да издаде местонахождението си.

Този класически подход значително забави напредването, но му помогна да стане почти невидим. И след миг предпазливостта му се отплати. В мрака помръдна сянка там, където гората се разреждаше в близост до поляната пред резиденцията.

Пазач.

Тъкър застина, стисна картечния пистолет със заглушител и се прицели в човека, който се намираше на разстояние шест-седем метра, беше се облегнал на дърво и бе осветен в гръб от прожекторите, озаряващи в жълто резиденцията и околността.

Тъкър прецени възможностите си за избор и си спомни инфрачервената сателитна карта, която бе разгледал в базата. Тази част от комплекса се охраняваше от петима души, разпределени на еднакво разстояние от сградата, където според анализаторите на ЦРУ терористите държаха Моника Фокс. Това, разбира се, беше в негова полза, защото до големия Център за комуникации зад антените имаше много повече хора.

Тъкър можеше да се промъкне и да премахне петимата пазачи един по един. Но това би отнело много време и ако правеха чести проверки по предавателите, пазачите щяха да разберат, че нещо не е наред, щом някои от тях не се обаждат.

Трябва да има по-бърз начин.

Той огледа още веднъж къщата и пространството около нея. Гледката беше красива и ярко контрастираше на военния лагер в другия край.

Тъкър се промъкна към малка постройка зад къщата. Металният й покрив отразяваше светлината на прожекторите. Постоянното бръмчене и фактът, че не бе видял кабели, захранващи останалата част на лагера, можеха да означават само едно — резиденцията имаше собствен генератор. Бръмченето идваше от дизеловия му мотор.

Тъкър огледа военния лагер, но не забеляза електрически кабели. Ако информацията, която бе получил, беше точна, Центърът за комуникации имаше собствено захранване като онези в Ирак по време на войната в Персийския залив, сам произвеждаше електричество, вероятно под земята, и можеше да оцелее при директен удар.

Той погледна палатките около постройката и се запита колко войници има в района, освен терористите. Според инфрачервените сателитни снимки те бяха около четиридесет. Имаше и хора, оковани пред главната сграда по примера на Саддам Хюсеин за човешки щит. Специалистите твърдяха, че са деца. Тъкър не можеше да ги види добре, защото палатките блокираха гледката. Но дори да бяха деца, той не би могъл да направи почти нищо за тях. Вече бе поел огромен риск, влизайки при терористите от тази страна на лагера. Шансовете му срещу четиридесет войници бяха по-малки от нула.

Тъкър насочи вниманието си към електростанцията. Тъмнината бе увеличила шансовете му за успех.

Трябваше да влезе вътре и да изключи генератора, но така, че да изглежда като авария.

Прецени, че не повече от двама пазачи виждат електростанцията. Резиденцията блокираше гледката от други ъгли. До поляната с антените между резиденцията и военния лагер имаше шестима войници.

Едно по едно. Първо трябваше да елиминира охраната до резиденцията.

Тъкър взе решение и започна да се промъква към жертвата си. Пазачът продължаваше да стои подпрян на дървото и да гледа не към джунглата, а резиденцията.

Аматьор.

Заплахите биха дошли от джунглата, а не от резиденцията. Небрежността на пазача вероятно се коренеше във фалшивото усещане за сигурност заради детекторите за движение, монтирани на телената ограда.

Пет метра.

Тъкър бавно коленичи на покритата с листа земя, допря до дясното си рамо металния приклад и се прицели не в гърдите на пазача, които може би бяха предпазени с бронежилетка, а в главата.

Пое дълбоко въздух, издиша го бавно и стреля.

Куршумът попадна в целта и пазачът се свлече на земята.

Тъкър не загуби време да крие първата си жертва, защото мъжът падна във високи до коленете храсти. Часовникът бе започнал да отброява минутите. Тъкър нямаше представа колко време остава до следващата проверка по предавателите.

Той бързо тръгна между дърветата, търсейки следващата си жертва. Точно както бе станало в Капри, подготовката му от морската пехота се възвърна със страховита сила. Тъкър имаше чувството, че никога не е напускал най-елитната част от командоси в света и не е изоставял братята си по оръжие, за да започне кариера в шпионажа…

Писък раздра нощта.

Беше заглушен от каменните стени на двуетажната сграда, но нямаше съмнение, че е женски.

Тъкър бе чувал много писъци — от болка, изтощение, гняв, агония и отчаяние. Този писък беше продължителен и издаваше агония. Последваха го още няколко по-кратки.

В момента само една жена там можеше да изпитва такава болка.

Тъкър стисна юмруци.

„Копелета!“

Той се опита да овладее чувствата си, преглътна и си наложи да запази хладнокръвие, да превърне омразата в концентрация и да действа светкавично, както бе правил преди десетилетия. Колкото и да бе болезнен за него, писъкът потвърди информацията — Моника Фокс беше тук.

Тъкър видя втори пазач. Мъжът беше много по-едър от първия, и той гледаше към резиденцията и очевидно си почиваше, защото пушеше.

Тъкър видя горещия връх на цигарата му.

Отново коленичи, прицели се и стреля. Пазачът падна, преди да е разбрал какво става. Тъкър се приближи до него, настъпи димящата цигара и погледна към електростанцията.

Още един писък прониза нощта.

„Придържай се към плана. Още не си готов да я спасиш.“

Освен пластичните експлозиви, поставени на оградата, за да се измъкне и да обърка врага, Тъкър трябваше да сложи и мини на пътеката, по която смяташе да се върне, след като освободи Моника. Той ги разположи на разстояние десет метра по края на гората, обхващайки поляната с антените, и ги свърза с втория детонатор с дистанционно управление.

Нови писъци на агония поставиха на изпитание решителността му. Тъкър продължи да действа по плана си и още веднъж обмисли маршрута за бягство.

Погледът му се насочи към войниците до антените, които стояха на трийсетина метра. Те изглеждаха спокойни и пушеха. Автоматите висяха на раменете им.

Инстинктите му подсказаха, че може би ще успее да ги заблуди, когато погледнат към него, ако е облечен в дрехите на пазача, когото току-що бе убил.

Тъкър се наведе и го преобърна. Куршумът бе влязъл в тила и бе излязъл през лицето. Съблече униформата, нахлузи я върху дрехите си и намери в джоба бутилка евтино уиски, вероятно тайният начин на пазача да се сгрява по време на пост.

Тъкмо се готвеше да излезе от гората, когато забеляза, че войниците изведнъж посегнаха към оръжията си и заеха отбранителни позиции около антените.

Тъкър застана неподвижно и се запита дали войниците са осъзнали, че двамата пазачи до гората не са се обадили на повикванията.

Огледа с бинокъла поляната и след миг разбра на какво се дължи промяната в поведението им. Самотна фигура се отдалечаваше от една от палатките. Офицер с висок чин от севернокорейската армия.

Над поляната отекна нов писък.

Тъкър изчака още малко, надявайки се на нещо, може би на чудо, което да му помогне да не привлече вниманието на войниците.