Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (21)

19
Почивка

Брус Тъкър седеше в кафене на „Виа дел Корсо“, бавно пиеше второто си капучино и се преструваше, че разглежда туристическия пътеводител. Всъщност се чудеше защо се бави Антонио Джулиано, директорът на отдела за чуждестранни сметки на Банко ди Рома, който си почиваше след обяда, преди да се върне на работа. Тъкър не проумяваше как е възможно цяла Италия да спусне кепенците, за да подремне по средата на деня.

И на него му се спеше. Дългото пътуване със самолета му се бе отразило, но нямаше време за почивка. Особено откакто забеляза вероятен преследвач и по-късно се отърва от него край Фонтана ди Треви. Русокосият мъж над трийсет години с атлетично телосложение се преструваше, че чете вестник, докато седеше край група японски туристи, които хвърляха монети в легендарния фонтан и си пожелаваха нещо. Той очевидно не бе забелязал Тъкър, вероятно благодарение на маскировката му — бейзболна шапка, слънчеви очила и фалшиви мустаци от вълшебния комплект на Дейвис. Тъкър реши, че няма време да го хване и да го пречупи, за да получи сведения, затова му се изплъзна.

Не изпускаше от поглед входа на банката. В момента с радост би хвърлил сто долара във фонтана, ако това щеше да накара синьор Джулиано да си вдигне задника и да отиде на работа.

Тъкър смяташе да го спипа, да получи необходимата информация и да напусне града, преди някой съгледвач да го забележи.

Наблюдаваше двойната стъклена врата на една от най-големите банки в Италия, която бе посетил преди два часа. Приближи се до гише „Справки“ и поиска информация как да си открие сметка като чужденец. Служителката го насочи към кабинета на Джулиано, при когото в момента имаше клиент. Тъкър го бе огледал от разстояние, но достатъчно добре, за да го познае при втория етап от плана си да научи местонахождението на Моника Фокс.

Сърцето му подскочи, когато съзря банкера.

Изправи се бавно и небрежно и понеже бе платил предварително, излезе от кафенето, като си вееше с Туристическия пътеводител.

Пресече улицата и остави трийсетина метра между себе си и целта. Ако разстоянието беше по-малко, Тъкър рискуваше да го забележат, а ако беше по-голямо, можеше да изпусне Джулиано в тълпата, особено в град като Рим, където безброй хора от различни националности обикаляха по криволичещите тесни улички.

Той разгърна пътеводителя, докато вървеше, и стана незабележим, движейки се с ритъма на тълпата.

„Слей се с тях. Превърни се в хамелеон.“

Джулиано зави зад ъгъла, тръгна по калдъръмената „Виа Лаурина“ и влезе в някаква сграда.

Хотел „Маргута“.

Тъкър се усмихна, досещайки се за единствената причина, поради която синьор Джулиано би посетил евтин хотел посред бял ден.

Стъпките му отекнаха глухо по сиво-белия мраморен под на семпло обзаведеното фоайе. Вдясно имаше две стари, но чисти канапета и масичка за кафе, а вляво — малка трапезария.

Джулиано продължи към асансьора, до който се намираха тоалетните и вратата към аварийното стълбище.

Тъкър забави крачка, наблюдавайки светването на номерата на етажите. Асансьорът спря на петия и последен етаж на сградата.

Погледна часовника си и се приближи до рецепцията. Доколкото си спомняше от медения си месец с Кристина и от онова, което бе прочел в пътеводителя, този район на града се намираше на няколко преки от Испанските стълби. Той реши да използва този факт, за да разбере какво има на петия етаж на хотела.

Слаба жена с тъмен слънчев загар и в тясна зелена униформа, му се усмихна. Дългите й коси падаха по раменете и леко закриваха дълбоката вдлъбнатина между гърдите й. На табелката й пишеше ГАБРИЕЛА.

— Buon giorno — поздрави го тя.

— Говориш ли английски, Габриела? — глуповато се ухили Тъкър.

Усмивката й стана по-широка.

— Разбира се, синьор. Иначе как ще работя тук?

— Питах се дали е свободна някоя от стаите на петия етаж. Чух, че оттам се открива красива гледка към Испанските стълби.

Тя погледна екрана на компютъра, отчасти скрит от дървеното гише.

— На петия етаж има три стаи, синьор. Само две имат такъв изглед, но са заети до края на седмицата. Третата ще се освободи днес следобед.

Бинго!

Тъкър потърка брадичка, преструвайки се, че обмисля възможностите си за избор.

— Добра ли е охраната ви? — попита той, наведе се над гишето и понижи тон. — Бях отседнал в хотел на няколко преки оттук и чистачките откраднаха чантата за камерата ми.

Габриела го погледна сериозно.

— Много съжалявам, синьор. Нашият хотел е безопасен. Собственост е на семейството ми. Членовете на персонала са ни роднини или близки приятели. Тук няма да ви откраднат нищо.

— Чудесно — каза Тъкър и забеляза, че зад него се наредиха мъж и жена. — Няма да те задържам повече. Ще дойда пак, ако не намеря подходящ хотел.

— Добре, синьор.

— Между другото, може ли да използвам тоалетната?

— Разбира се. До асансьора е.

Тъкър вече знаеше това.

— Много ми помогна, Габриела — усмихна се той.

— Моля.

Тъкър тръгна към тоалетната, но бързо се вмъкна през отворената врата на асансьора и натисна копчето за четвъртия етаж.

След по-малко от минута той стоеше в коридор с по шест стаи от двете страни и прозорец в дъното, осветен от три обикновени полилея. Евтини репродукции с италиански пейзажи украсяваха белите стени между дървените врати. Тъкър предположи, че по това време на деня обитателите на стаите са по улиците, разглеждайки забележителностите на града.

Той отвори вратата на килера. По стените имаше лавици, отрупани с крушки, сапуни, шампоани, тоалетна хартия и купчини чисти хавлии. Тъкър грабна две хавлии и излезе.

Вляво беше входът към стълбите. Качи се на петия етаж, бавно отвори тежката врата и надникна в малкия коридор. Там наистина имаше само три стаи — двете от едната страна и третата от другата, която не гледаше към Испанските стълби.

Онази, която следобед щеше да бъде освободена, след като синьор Джулиано приключи с дневната си почивка.

Тъкър долепи ухо до вратата и чу приглушени гласове — мъж и жена разговаряха, или по-точно стенеха.

Той притисна хавлиите до средата на вратата, отстъпи назад и я блъсна с рамо. Дървото до ключалката се разцепи. Вратата поддаде и започна да се отваря навътре. Тъкър я хвана, за да не се удари в стената и някой в хотела да вдигне тревога.

— Dio mio! — извика жената.

Джулиано беше върху нея в средата на леглото. Лицето му беше заровено в гърдите й.

Тя беше много по-висока от него. Дългите й руси коси бяха разпилени на възглавницата, а млечнобелите крака — вдигнати към тавана и леко прегънати в коленете. Ръцете й бяха увити около косматия гръб на Джулиано. Блондинката беше с червени обувки.

— Silenzio! — предупреди Тъкър и насочи пистолета срещу тях.

Джулиано скочи от жената и вдигна ръце. Лицето му бе застинало в изненада. Русокосата сграбчи завивките и ги дръпна над тялото си, покривайки огромните си гърди, които отказваха да се подчинят на гравитацията, после се разрида.

— Кажи й да млъкне — заповяда Тъкър на Джулиано.

— Шшт! — изсъска директорът на отдела за чуждестранни сметки.

Жената започна да диша тежко през устата и продължи да хлипа тихо.

Тъкър затвори разбитата врата, извади заглушителя и го завинти на дулото на пистолета си. Джулиано и любовницата му го наблюдаваха ужасени.

— Не. Чакай — каза банкерът.

— Да чакам? — Тъкър повдигна вежди в недоумение.

— Колкото и да ти плащат, ще ти дам двойно повече!

Положението ставаше интересно.

— Късно е за това, приятелю — рече Тъкър и насочи пистолета към Джулиано, който падна на колене.

— Моля те. Имам съпруга и деца.

— И ги обичаш толкова много, че чукаш тази курва, вместо да обядваш?

— Не е така, както изглежда! Клиентка ми е. Връща заем. Тя не означава нищо за мен! Това е само бизнес!

— Казах да мълчиш.

„Бизнес?“

— Съжалявам — прошепна Джулиано. Членът му бе омекнал и се полюляваше между косматите крака. — Обичам съпругата си, синьор. И децата. Не искам да останат сирачета.

Тъкър сви рамене.

— Не съм тук заради семейните ти проблеми.

Очите на Джулиано се напълниха със сълзи и лицето му се изкриви от страх.

— Ако ми позволиш да говоря с господин Балантайн, ще изгладим това злополучно недоразумение. Готов съм да направя всичко, за да оправя нещата.

Тъкър спусна пистолета.

— Добро начало.

По лицето на Джулиано се изписа надежда.

— Да, да. Само ми кажи какво трябва да направя.

И Тъкър му каза.

Джулиано явно се притесни.

— Но тази информация е строго секретна. Може да загубя работата си и…

— Ще уведомя господин Балантайн, че отказваш да сътрудничиш — каза Тъкър и отново насочи пистолета към него.

Джулиано грабна телефона, набра някакъв номер и зачака. После заговори тихо и бавно, както му бе заповядано, за да може Тъкър да следи разговора.

След минута банкерът затвори и се обърна към Тъкър.

— Сметката е значителна. Адресът беше обозначен като строго поверителен, но ми го казаха.

— Е?

— Трябва да бъда сигурен, че няма да ме нараниш.

Тъкър присви очи от гняв и куртизанката се разплака на глас. Джулиано я зашлеви и тя се мушна под завивките, но продължи да подсмърча.

— Виж какво — рече Тъкър, — това е първата от множеството услуги, които ще трябва да направиш на господин Балантайн, ако искаш да живееш. Имам разрешение да убия не само теб, но и съпругата и…

— Адресът е в Капри, остров на…

— Знам къде е Капри. Какъв е адресът?

Джулиано му го каза.

— Ако лъжеш…

— Кълна се в гроба на майка ми — каза банкерът и се прекръсти. — Това е адресът, на който се е регистрирала, за да получава кореспонденцията си от банката.

Тъкър едва не се разсмя. Оказа се съвсем лесно.

— Дано да си точен. За твое добро е — каза той и се приближи до Джулиано, който уплашено отстъпи назад.

Тъкър протегна ръка към кабела на телефона и го изтръгна от стената.

— Какво правиш?

— Сложи твоите и нейните дрехи в хотелски чувал за пране и го остави до леглото.

Макар и объркан, Джулиано изпълни заповедта. Блондинката се показа между завивките и се накани да каже нещо, но Джулиано вдигна ръка.

Тъкър взе чувала и рече:

— До четиридесет и осем часа някой ще те потърси от името на господин Балантайн. Ако се опиташ да се свържеш с нас, с полицията или с някой друг…

Джулиано го гледаше сериозно.

— Ще направя точно каквото казваш.

— Но тя… Нямам избор — добави Тъкър и насочи пистолета към проститутката, която се вцепени.

— Не. Моля те — каза Джулиано. — Ще стане голяма бъркотия. Полицията ще се намеси. Ще отида в затвора и ще бъда безполезен за господин Балантайн.

— Тогава я оставям на теб.

Банкерът кимна толкова рязко, че главата му сякаш щеше да изскочи от раменете.

— Много добре.

Джулиано посочи чувала.

— Но как ще…

— Ще го оставя на рецепцията. След няколко часа ще си получите дрехите.

— Но какво ще правим дотогава?

Тъкър се усмихна, отвори вратата и излезе.

След минута беше на улицата и вървеше към най-близката станция на метрото.

Погледна на юг и мислено се пренесе отвъд Неапол, над синьо-зелените крайбрежни води на Амалфи, чак до Капри. Моника Фокс живееше там, на легендарния остров, и вероятно нямаше представа за събитията, които се бяха случили и скоро щяха да увлекат и нея. Той трябваше да я намери, да я предупреди и да я спаси.

Да я закриля.