Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (113)

111
Зона за приземяване

— Брус! Чуй ме! Искат да изстрелям сигнални ракети. Как да го направя?

Тъкър не можеше да мръдне и бързо губеше сили от загубата на кръв.

— Раницата… Червени пръчки. Махни капачката… Хвърли на поляната…

Моника изпълни указанията му. Поляната се озари от пулсираща червена светлина.

Съзнанието на Тъкър все повече се замъгляваше. Джунглата започна да се върти около него.

— Брус? Брус!

Пред очите му падна мрак. Моника сякаш беше някъде далеч и гласът й заглъхваше.

— Не ме изоставяй, Брус! Чуваш ли ме?

Тя го разтърси и съзнанието му се проясни за миг. Моника го бе сграбчила за дрехата и крещеше:

— Съвземи се, Брус! Хеликоптерът идва да ни вземе и да ни закара вкъщи!

Северна Корея. Спасителната операция. Бейн идваше. Тъкър се бореше с вцепенението, но бе загубил твърде много кръв и разтворът не му помогна. Дишането му се затрудни и клепачите му натежаха като олово.

— Не! По дяволите! Загубих всички! Семейството ми! Няма да загубя и теб! Не губи съзнание!

Той не трябваше да затваря очи и да се изолира от света и от единственото, за което си заслужаваше да живее — Моника. Беше я спасил, рискувайки живота си, и беше готов да умре за нея.

И Брус Тъкър се бореше да остане в съзнание, докато слушаше гласа й и усещаше ръцете й на лицето си. Моника го насърчаваше да се държи. Той я бе спасил, бе победил непобедим враг и беше превърнал в свой съюзник ЦРУ, което го искаше мъртъв. Трябваше да остане жив и да продължи да диша, докато хеликоптерът пристигне и лекар се погрижи за раните му, за да живее с Моника — жената, която го целуваше и умоляваше да не я изоставя, да живеят заедно като сродни души.

Сродни души.

Думите отекнаха в съзнанието му. Изведнъж над поляната се изви вятър. Свистенето бе примесено с ритмично бръмчене.

Сродни души.

Наистина ли беше възможно? Можеше ли отново да обича някого така, както бе обичал Кристина? Но когато се опита да мисли за бившата си съпруга, Тъкър видя Моника — жива, лъчезарна и жизнена. Тя протегна ръце към него, повдигна го и го понесе към далечни места.

— Бързо! Бързо! — чу се мъжки глас.

Тъкър усети, че го носят много ръце. Сетне го сложиха да легне по гръб. Той почувства неколкократни убождания в раменете и бедрата, после в тялото му разля топлина, която му подейства опияняващо приятно.

Живот. Бавно пропълзяваше в тялото му.

Тъкър чу далечни изстрели от автоматично оръжие, сетне пред очите му падна мрак.