Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Firewall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Р. Дж. Пинейро

Заглавие: Разделяй и владей

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 30.06.2003

Редактор: Радка Бояджиева

ISBN: 954-585-450-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5907

История

  1. — Добавяне

5
Перлата на Средиземноморието

Над Марина Гранде прозвучаха пронизителните сирени на фериботите, призоваващи туристите да се връщат в Неапол и Соренто. Огромните им корпуси закриваха кобалтовосиньото море около остров Капри на трийсет километра западно от крайбрежието на Южна Италия.

Облечена в бяла ленена рокля, със сандали и слънчеви очила, Моника Фокс разглеждаше магазините на „Виа Коломбо“. Ежедневните тълпи от туристи от цял свят се бяха прибрали в относително евтините хотели на континента. Часовете между пет следобед и осем сутринта бяха най-спокойните за жителите и гостите на острова за обиколка по магазините. Нямаше блъсканица и морският бриз разхлаждаше въздуха.

Моника погледна към заминаващите плавателни съдове, плискани от разпенени вълни. Ветрецът развяваше дългите до раменете й кестеняви коси. Лъчите на късното следобедно слънце галеха кожата й с цвят на мед, придобила идеален слънчев загар от безбройните часове работа навън върху миниатюрни репродукции на забележителностите на Капри. Изрисуваните й скулптури се продаваха много добре в специализираните магазини около Пиацета — главния търговски и туристически център на острова. Той бе разположен в горния край на въжената линия, използвана като основно средство за придвижване между Марина Гранде и град Капри. Пътищата бяха малобройни, тесни и осеяни с остри завои, криволичеха през варовикови образувания и свързваха Капри не само с Марина Гранде, но и с Анакапри, по-малкия град на запад, и с множеството луксозни имения по хълмовете на този скалист митичен остров.

Пронизителните крясъци на чайките заглушаваха боботещите мотори на заминаващите плавателни съдове и се смесваха с тихото бръмчене на електрическата въжена линия, пълзяща по стръмния склон на Капри. Градът се намираше на върха на назъбени скали на неколкостотин метра над блестящото море.

Морският бриз разлюля тънката рокля на Моника. Тя се зарадва на гальовното докосване на вятъра — усещане, което намираше за освобождаващо. Като повечето жители на острова, не носеше нищо под ленената рокля с тънки презрамки. Мекият плат полепна по гърдите й — също златисти от слънчевите бани. Във вдлъбнатината между тях имаше сребърен медальон на обикновена верижка, който отразяваше слънчевите лъчи. Шлифованият аквамарин, вграден в старинното бижу — подарък от майка й, преди да почине, — подхождаше на цвета на очите на Моника. Комбинацията между бронзовата кожа, кестенявите коси, интригуващите светлокафяви очи и лъчезарната усмивка беше помогнала на амбициозната скулпторка и художничка да отвори много врати, включително да получи разрешително да твори в къща под наем на крайморска скала на половината път между Капри и Анакапри. Всички разноски се покриваха от месечната лихва от изключително щедрия й попечителски фонд, разпръснат в различни банки в Ню Йорк, Лондон и Рим.

Моника си купи панини — сандвич с шунка и разтопено сирене проволоне — и леденостудена диетична кока-кола, сетне заслиза по бетонните стъпала към пристанището. Във водата лениво се поклащаха туристически корабчета и яхти.

Неколцина шумни мъже, облечени в черно, с обръснати глави и многобройни обеци и татуировки, тичаха по стъпалата, като ритаха футболна топка и крещяха със силен британски акцент.

Моника се запита какво правят там в този час. Туристите вече си бяха тръгнали. Спомни си, че бе прочела нещо за британска рокгрупа, която тази седмица прекарва почивката си на острова.

Един от тях я забеляза, отклони се от останалите и застана пред нея. Вонеше на уиски. Зачервеният му нос стърчеше като кука от продълговатото грубовато лице.

— Хей, кукличке, искаш ли да се повеселиш с нас?

— Не.

— Знаеш ли кои сме? — ухили се той.

Тя се усмихна.

— Шайка нещастници от Британия?

Преди музикантът да отговори, Моника съзря Нунцио Иполито, ниския набит пазач на частното пристанище за яхти. Той скочи от платноходката, която чистеше, и хукна към шумната група, размахвайки юмрук.

— Хей! Хулигани! Махайте се! Оставете на мира дамата, преди да съм ви пребил!

Музикантите го изгледаха и се отдалечиха.

— И не се връщайте повече! — извика Нунцио, сетне погледна Моника. Гневът му се изпари и на лицето му се появи сърдечна усмивка. — Добре ли сте, синьора Моника?

— Да. Grazie, Нунцио — отговори тя и седна по средата на стъпалата.

— Prego — каза той и се върна на лодката, където работеше.

Моника се усмихна и му махна. Темпераментният италианец се грижеше за десетметровата й яхта, която тя използваше не само за отмора, но и за да отива всяка седмица на континента за продукти. Когато се засели тук, Моника даваше яхтата под наем на фирма, която разхождаше туристи около острова, и с парите плащаше месечната пристанищна такса и поддръжката. Но преди два месеца бе престанала да я дава под наем, защото продажбите на рисуваните й скулптури се увеличиха. Тя можеше да използва част от попечителския си фонд, за да направи по-комфортен живота си на острова през първите месеци, но твърдо бе решила да се съобразява със старото правило да живее с малко пари, да не докосва главницата и да реинвестира поне петдесет процента от лихвата, за да се придържа към нивото на инфлацията. През последните три месеца Моника не бе пипала лихвата.

Също като баща си, тя обичаше да живее по собствени правила, използвайки таланта си, за да си изкарва прехраната. Но за разлика от баща си Моника не смяташе да живее, за да работи.

Тя отхапа от сандвича и дъвчейки бавно, се загледа към морето и се заслуша в прибоя, скърцането на лодките и шумните крясъци на чайките. В далечния край на вълнолома се появиха първите гребни лодки, теглени от моторница, която превозваше туристи до малкия скалист вход на Синята пещера, откъдето се прехвърляха на гребни лодки, за да минат през тесния отвор. Пещерата беше дълга петдесет и пет и широка двайсет и два метра и беше най-голямата атракция на острова. През деня, особено по обед, слънчевата светлина проникваше през подводните процепи и се отразяваше в дъното, оцветявайки водата в ярки оттенъци на синьо. Ефектът беше почти сюрреалистичен и човек имаше чувството, че лети в ясно небе.

„Сюрреалистичен.“

Такъв беше животът й, откакто преди година напусна имението на баща си в северна Калифорния и поиска за себе си само попечителския фонд, създаден от майка й, когато Моника беше дванайсетгодишна. Фондът беше предназначен за колеж, но високите оценки в гимназията й спечелиха пълна стипендия в Бъркли. Освен това работеше на половин ден, за да изкарва пари за харчене — първо като сервитьорка, а после като асистент в колежа. Завърши бизнесадминистрация, само за да угоди на баща си. Направо го шокира на церемонията по дипломирането, като му връчи дипломата си и каза, че той я е искал повече от нея, а сега ще прави каквото желае. Започна да изучава свободни изкуства и взе докторска степен. Накрая стана преподавател по дизайн в Бъркли и работи там, докато поставиха диагноза рак на майка й. Моника напусна Бъркли и остана при нея до края. По-късно тя се сближи с човек, за когото се омъжи, но много скоро се разведе, защото разбра, че целта му са парите на семейството й. Горе-долу по същото време Моника научи, че причината за шеметната й кариера в Бъркли е била тайно дарение от „Фокском“. Чашата преля и тя реши да живее самостоятелно, без помощта на баща си. Моника не само искаше да постигне нещо чрез любовта си към изкуството, но и реши, че докато хората я възприемат като дъщерята на Фокс, няма да си намери истински приятели, различни от боклука, когото бе изритала от къщата си два месеца след сватбата. Тя бе прочела твърде много романи за наследници като нея, които страдаха цял живот, бяха богати, но не и щастливи и срещаха по пътя си само пиявици и паразити, привлечени от банковите им сметки.

Ето защо Моника избра място, където никой не се интересуваше коя е и където Мортимър Фокс не можеше да я намери. Дори местните власти не бяха направили връзката и й дадоха разрешително за работа заради начина й на мислене, външността и творбите й.

И заради усета й към бизнеса.

Тя се усмихна. Макар и да й беше неприятно да го признае, бе наследила някои от качествата на Мортимър, включително нюх към възможностите за бизнес, непреодолимо желание да успее без чужда помощ, способност да се учи бързо от грешките си и да продължава напред, страхотна памет и мания за изключителна подреденост и точност — от съвършено лакираните й нокти и спретнатия й дом до начина, по който въртеше бизнеса си. Тези качества не бяха характерни за човек на изкуството, но за разлика от баща си тя предпочиташе да има чисти връзки с деловите си партньори. Намеците в пресата за връзките на Мортимър Фокс с мафията бяха истина. Баща й и довереният му адвокат Уилям Гибънс криеха това от нея, но Моника бе научила достатъчно, за да е сигурна, че такава връзка съществува.

Тя изяде сандвича и затвори диетичната кола, която на тази величествена средиземноморска скала струваше цели пет долара. Но вкусът беше като в родината й. Моника тъгуваше за Щатите в лениви дни като този, след като бе завършила поредната партида фигурки и ги бе занесла в магазините около Пиацета. При доставянето получи и нови поръчки, но с неопределен краен срок.

Това беше едно от нещата, които й харесваха в Италия. Хората не бързаха. Те изискваха ренесансово съвършенство в изкуството, но й даваха достатъчно време и тя можеше да прави слънчеви бани, да се разхожда с яхтата си или да изследва острова. Правеше го най-малко веднъж седмично, като се катереше по планините, понякога по пътеки от времето на Римската империя, където бяха вилите на елита на италианското общество. Тиберий Цезар се влюбил в това място толкова много, че заповядал на архитекти и строители да го направят обитаемо за него и гостите му.

След като бе прекарала почти цяла година тук, Моника с гордост можеше да твърди, че е бродила по всички известни и неизвестни пътеки, пещери и гори, бе опознала острова и се чувстваше като у дома си.

Лениви дни.

Тя въздъхна. В такъв ленив ден се бе запознала с Паоло Патини, местен жител, който като повечето мъже тук беше висок, с атлетично телосложение, красив и с идеален тен. Той разхождаше с лодка туристи около острова и имаше двама братя — единият беше собственик на въжената линия, а другият, Рико, беше полицай. Но в Италия и това беше относително понятие. Рико притежаваше малък оръжеен магазин близо до Анакапри, агенция за компаньонки, която предлагаше нещо повече от придружаване на богати туристи, и два нощни клуба, където най-добрите му клиенти можеха да се наслаждават на мигове на уединение с някои от най-красивите жени в Италия.

„Това е то игра — помисли тя. — Ченге, което е сводник и собственик на клубове.“

Братята Патини не се бяха уредили толкова добре само защото им бе провървяло. Вярно, работеха усилено, но имаха и връзки с местната мафия. Всъщност в тази страна всеки, който искаше да се издигне на някакво ниво, имаше връзки с мафията, чийто център беше в Палермо, Сицилия. Един от множеството й „клонове“ в цяла Италия действаше в клубовете на Рико, който бе запознал Моника с местния бос Виторио Карпацо. Мафиотът мигновено я хареса, но се отдръпна, когато разбра, че тя се среща с Паоло.

Колкото и да бе приятна в началото, връзката й с Паоло не продължи дълго. Преди четири месеца по време на купон във вилата на Карпацо на хълмовете Паоло изведнъж бе изчезнал. Моника го намери в спалня на горния етаж с друга жена — една от проститутките на брат му. За свое оправдание Паоло каза, че е италианец и му е необходима повече от една жена, за да го задоволи.

„Страхотно! — помисли тя. — От пиявица на нерез. Умея да ги избирам, няма що.“

По ирония на съдбата Моника и Паоло останаха приятели след раздялата. Той често помагаше на Нунцио в поддръжката на яхтата й, а в замяна Моника му позволяваше да използва яхтата, когато групата туристи за разходка в морето беше твърде голяма и не се побираше в лодката му. Понякога на тези пътешествия проститутките се веселяха с туристите, но после Паоло старателно почистваше.

Още по-ироничен беше фактът, че след раздялата с Паоло Карпацо й се обади няколко пъти. Тя му отказа учтиво, твърдо решена да не се среща с италианци и да не се свързва с мафията, особено след като бе критикувала баща си за същото.

Докато пиеше кола и гледаше тюркоазените води, Моника забеляза яхта отвъд вълнолома, край връщащите се от Синята пещера лодки. Яхтата изглеждаше закотвена. Моника изведнъж си спомни, че преди три дни бе видяла същата яхта да плава на трийсетина метра от къщата й, докато работеше върху скулптурите си на терасата срещу морето. И отново — предишния ден, когато отиваше в Анакапри да си купи плодове и зеленчуци.

— Нунцио! — извика Моника.

Стомахът й се сви от страх при мисълта, че баща й я е намерил и е изпратил хора да я следят.

Широкоплещестият италианец вдигна глава.

— Si, синьора?

— Имаш ли бинокъл?

— Si, един момент.

Той изчезна под палубата и след няколко минути се появи.

— Бинокъл за красивата синьора — със силен акцент каза Нунцио, скочи от лодката и й даде бинокъла.

Моника се усмихна нервно.

— Grazie, Нунцио.

— Prego.

Той отново се залови за работа, а тя седна на стъпалата, долепи бинокъла до очите си и го фокусира. На яхтата стоеше мъж, който също гледаше с бинокъл към нея.

Непознатият мигновено свали бинокъла от очите си, обърна се, каза нещо на кормчията и се хвана за перилата, а яхтата потегли на североизток, към Неапол.

Моника запомни името, написано на кърмата.

„Ил Тропикале“.

Сутринта щеше да отиде в канцеларията на шефа на пристанището и да го помоли да издири собственика на яхтата. Ако бе регистрирана към някоя от компаниите на баща й — а тя знаеше кои са, поне допреди година, — щеше да му поиска сметка. Споразумението им беше, че ще му прости за тайните му манипулации в Бъркли само ако я остави на мира и не я търси, докато докаже пред себе си, че може да се справя без помощта му.

„Но как ще знам дали си добре?“ — бе попитал баща й.

Моника бе измислила хитър начин за това. Тя влизаше в сайта на „Сан Франциско Кроникъл“ и пускаше обява. Щом обявата се появеше във вестника, баща й щеше да знае, че дъщеря му е добре.

— По дяволите! — изсъска тя, наблюдавайки как голямата яхта постепенно се превърна в бяла точка и после изчезна в омарата. — Дано да греша!

Моника върна бинокъла на Нунцио, хвърли кутията от колата в кошчето за отпадъци и се качи на скутера си — това бе най-лесният и евтин начин за придвижване около острова.

Утре щеше да отиде и да промени текста на обявата, за да предупреди баща си да не я шпионира.

Тя обичаше новия си живот и нямаше да се откаже от него заради никого, особено заради манипулатора Мортимър Фокс.