Р. Дж. Пинейро
Разделяй и владей (13)

11
Сделка

— Искаш да купиш пистолет?

Моника погледна Рико Патини — сводник, търговец на оръжие и полицай. Той стоеше зад гишето на магазина си в рядко посещавана от туристи част на Анакапри. Както и при Паоло, маниерите му бяха смешновати и типично италиански. Движеше ръцете си повече от устните и сякаш пееше английския език, който владееше доста добре, защото известно време бе живял в Ню Джърси.

— Да?

Наблюдавайки високия, смугъл и красив мъж, Моника си спомни защо се бе влюбила в Паоло, но и защо го бе оставила. Такива типове привличаха жените, винаги имаха по няколко и това вероятно беше причината никой от братята да не е женен.

Косата му бе изрусяла от слънцето, а кожата му беше с тъмен бронзов загар. Рико присви черните си очи, очевидно очаквайки отговор. Моника се запита какво да му разкрие. Макар да й беше неприятно да го признае, параноята на баща й управляваше процеса на вземане на решения и при нея. Само абсолютната сигурност можеше да измести предпазливостта, а в момента Моника не беше сигурна в нищо.

— Живея сама, Рико, изолирана в онази къща, където телефонът работи само от време на време… Най-близката къща е на осемстотин метра. Някой може да влезе, докато спя, и… нали знаеш…

Рико потърка брадичка и кимна замислено.

— Разбирам. Трябва ти мъж. Някой да те защитава — усмихна се той и се потупа по гърдите като царствена горила в джунгла.

— Точно от мъжете искам да се пазя, Рико. — Тя се опита да прикрие безпокойството си. Напоследък й се струваше, че мъжете са се заловили да контролират живота й, като се започне от баща й, бившия й съпруг и Паоло и се стигне до Рико. — Проклета да съм, ако всяка нощ си разтварям краката като отплата за охрана. Все едно да стана някоя от твоите проститутки, които вечер се разхождат по Пиацета.

Патини се стъписа от отговора.

— Така… не трябва да говори една bella donna.

— Тогава престани да намекваш, че трябва да стана курва, за да ме пазят, и ми продай оръжие, по дяволите! Сама ще се погрижа за останалото.

— Но… тук има закони. В Италия само италианец може да притежава оръжие.

— Да, има и закон за забрана на проституцията. Снощи колко проститутки изкара да работят на Пиацета?

Рико подсвирна и се засмя.

— Разбирам защо Паоло те харесваше. Той обикновено не си пада по американки. Те са твърде… Come si dice?^[1]

— Независими?

— Si. Независими. Ти разсъждаваш… твърде много.

— Аха, ясно. Харесваш тъпи и красиви жени, нали?

Той погледна към входа на магазина, после се наведе над витрината и прошепна:

— Италианките… са по-лесни. Правят каквото им казват и оставят мъжете да си вършат работата.

Рико приличаше на герой от комикс.

— Как си оцелял в Ню Джърси?

— Какво?

— Нищо. Ще ми продадеш ли пистолет, или ще прекараме сутринта в обсъждане на разликите в културите?

Той се изправи и вдигна ръце.

— Паоло каза, че си много… опърничава.

— Предпочитам твърдоглава.

— Si, твърдоглава. Каза, че не се отказваш, докато не получиш, каквото искаш.

— Предполагам, че така съм възпитана. Хайде, Рико? Ще ти платя в брой.

— В брой?

— С долари. Дори ще ти дам щедър бакшиш.

Той потърка брадичка още веднъж, обмисляйки предложението. Накрая всичко се свеждаше до пари.

— Ще спечелиш повече, отколкото момичетата ти са изкарали снощи — каза тя, за да го убеди.

— Твърдоглава — рече Рико и скръсти ръце. — Molto твърдоглава.

Моника също скръсти ръце.

— Е?

— Разбира се. Защо не? — Той театрално махна с ръка във въздуха и отключи стъклената витрина зад себе си.

— Ще ти продам пистолет. Но те са molto caro, capisce? Много скъпи.

— Ясно.

— Какво искаш — револвер или полуавтоматичен пистолет?

— Не разбирам от оръжия. Кое е най-доброто?

Рико се усмихна.

— „Берета“, разбира се. Произведено в Италия.

Моника направи гримаса.

— Естествено.

Той извади от витрината малък револвер с кръгла цев и пистолет, горе-долу същия размер, но много по-тънък, и й подаде второто.

— Това е „Берета Томкат“, piccolo… малък, но много опасен, si? Може да убиеш някого, ако използваш хубави амуниции и стреляш точно.

Моника взе оръжието, което прилегна плътно в дясната й ръка.

Рико й обясни, че „Томкат“ е полуавтоматичен пистолет. Това означаваше, че Моника трябва да натисне спусъка по-дълго за първия изстрел, отколкото за следващите. Откатът от първия изстрел блъскаше назад плъзгача, после пружината го изтласкваше напред, зареждайки следващия патрон, като в същото време освобождаваше предпазителя за нов изстрел. Освен това „Томкат“ побираше осем патрона — седем в пълнителя и един в патронника. Револверът имаше само шест. В продължение на десет минути Рико й показва различни видове оръжия от все по-голям калибър. Беретата беше калибър .32. Рико обясни, че като се има предвид размерът на ръцете й, Моника вероятно трябва да вземе „Томкат“ или „Валтер“, но не и по-голямо оръжие.

Показа й как да сменя пълнителя. Тя разгледа празния пистолет и натисна спусъка, после сложи пълнителя. Рико разглоби оръжието. Моника наблюдаваше с интерес, твърдо решена да се научи да използва вещо пистолета.

Реши да го купи и Рико поиска петстотин долара. Това беше скъпо, но Моника не можеше да иде в други оръжейни магазини. Също както и с проститутките на Пиацета, Рико Патини бе завладял и пазара с оръжия на острова. Той имаше договор с местната полиция да ги снабдява с оръжия и амуниции.

Имаш крава, пиеш мляко. На острова много хора правеха бизнес като Рико. Паоло например не само притежаваше туристически лодки, но работеше и в пристанищната управа и определяше правилата там. Третият брат беше не само собственик на въжената линия, но и председател на съвета за туризъм на острова. Той контролираше спазването на ограниченията за броя на пътищата от пристанището до града горе на хълмовете и на разрешителните за таксита, издавани всяка година, като по този начин осигуряваше постоянен поток от туристи към своя лифт.

Разбира се, Моника беше приятелка на братята и се радваше на привилегиите си — хубаво място за яхтата й, по-ниска такса, получаване на разрешително за скутера с намаление и от време на време безплатен обяд в някой от ресторантите на Рико.

И купуване на оръжие за самоотбрана, въпреки че местните закони забраняваха това на чужденци.

Тя плати и за сто патрона, за да се упражнява в стрелба, и за осем куршума „убийци“, в чийто кухи върхове имаше десетки малки сачми. Щом улучеше целта, тънката обвивка на патрона се взривяваше в тялото на жертвата и сачмите разкъсваха тъканите и костите, нанасяйки много по-големи поражения от компактен куршум.

— Е, къде ще се упражнявам? — попита Моника.

— Ще ти покажа — усмихна се Рико.