Нийл Стивънсън
Диамантената ера (73)

Последно нападение на „Юмруците“; победа на Небесното кралство; бежанци в кралството на барабанчиците; Миранда

Хуанг Пу спря напредването на Небесната армия към морето, но пресякла реката по-навътре в континента, тя продължи на север в полуостров Пудонг, тласкайки пред себе си тълпи от гладуващи селяни, също като онези, които бяха техни предвестници в Шанхай.

Обитателите на Пудонг — смесица от варвари, китайци от Крайбрежната република, страхуващи се да попаднат в ръцете на своите небесни братовчеди, и малките сестри на Нел, които сами по себе си образуваха нова филозона — попаднаха между небесниците откъм юг, Хуанг Пу откъм запад, Янгцзе откъм север и океана откъм изток. Бяха прекъснати всички връзки с изкуствените острови край брега.

В своите класически и готически храмове на върха на Ню Шузан геотектите от „Кралска тектоника“ полагаха различни усилия да построят временен мост между острова си и Пудонг. Нямаше проблем да хвърлят подвижен мост, но небесниците вече разполагаха с технологията, за да го взривят по-бързо, отколкото можеше да се построи. На втория ден от обсадата те насочиха острова към Пудонг с тесен псевдопод от робокорал, захванат за океанското дъно. Но скоростта, с която можеха да се отглеждат такива неща, имаше прости и ясни граници и докато бежанците продължаваха да прииждат по тесните улици в Пудонг, носейки ужасни вести за напредването на небесниците, за всеки стана очевидно, че мостът няма да бъде довършен навреме.

Лагерите на различните племена се местеха на север и изток, изтласквани от центъра от натиска на бежанците и страха от небесниците, докато стигнаха на няколко километра от брега. Южният фланг покрай морето беше зает от атлантяните, които се готвеха да отблъскват нападения по вода. Веригата от лагери се простираше на север оттам и се извиваше покрай океана, а после продължаваше на изток по бреговете на Янгцзе до другия фланг, отбраняван от нипонците. Племето/армия на принцеса Нел пазеше от директна фронтална атака целия център на линията. Дванайсетгодишните момичета постепенно заменяха заострените си колове с по-модерно оръжие, съставено от преносими Източници, собственост на нипонци и новоатлантяни.

Карл Холивуд получи военна длъжност, веднага щом се представи на новоатлантянските власти, въпреки усилията му да убеди началниците си, че може да е от по-голяма полза, ако се занимава със собствените си проучвания. Но после от най-висшите равнища на правителството на Нейно величество се получи писмо. Първата му част хвалеше Карл Холивуд за „геройските“ му действия, свързани с измъкването на покойния полковник Спенс от Шанхай и загатваше, че ако успее да избяга от Пудонг, го очаква посвещаване в рикралство. Втората част го назначаваше за своего рода извънреден представител при Нейно кралско височество принцеса Нел.

Когато прочете писмото, Карл за миг остана смаян, че неговата кралица дава равносилен статус на Нел, но след като се замисли, той разбра, че това е едновременно справедливо и прагматично. Докато се скиташе по улиците на Пудонг, Карл бе видял достатъчно голяма част от Мишата армия (както кой знае защо наричаха самите себе си те), за да знае, че всъщност тя представлява нова етническа група и че Нел е нейна неоспорима водачка. Преценката на Виктория за новата владетелка беше напълно обоснована. В същото време фактът, че в момента Мишата армия помага за защитата на много новатлантянци от Небесното кралство, правеше това признаване изключително прагматичен ход.

На Карл Холивуд, който бе член на племето си само от няколко месеца, се падна задачата да предаде на принцеса Нел поздравленията и пожеланията на Нейно величество. Беше чувал от Миранда много за това момиче, но никога не го бе срещал и не можеше да го разбере. Нямаше нужда от голяма проницателност, за да открие във всичко това ръката на лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу.

Освободен от ежедневните си задължения, на третия ден от обсадата той пое покрай брега на север от лагера на Нова Атлантида. На всеки няколко метра пресичаше племенна граница и представяше виза, която според предвижданията на Общия икономически протокол трябваше да му позволи свободно преминаване. Някои от племенните зони бяха широки само метър-два, но собствениците им ревниво пазеха достъпа си до морето, като по цяла нощ седяха и зяпаха прибоя в очакване на някаква неопределена форма на избавление. Карл Холивуд мина през лагери на ашанти, кюрди, арменци, навахо, тибетци, сендероси, мормони, йезуити, лапландци, паштуни, тутси, Първата разделена република и многобройните й разклонения, хартландци, ирландци и една-две местни клетки на „Криптнет“, които сега бяха изпълзели на открито. Холивуд се сблъска със синтетични филозони, за които никога не беше чувал, но това не го изненада.

Накрая стигна до обширна част от брега, пазена от дванайсетгодишни китайски момичета. Той показа акредитивите си от Нейно величество кралица Виктория II, които бяха толкова внушителни, че наоколо се стълпиха много момичета. Карл Холивуд с удивление ги чу да говорят на перфектен английски, при това в изключително изискан викториански стил. Изглежда го предпочитаха, когато обсъждаха абстрактни въпроси, но когато се отнасяше за нещо конкретно, минаваха на китайски.

Придружиха го в лагера на Мишата армия, който беше като приют за дрипави, болни и ранени от други филозони. Онези, които не лежаха по гръб, оставили се на грижите на мишите сестри, седяха на пясъка, прегърнали колене, и гледаха към океана по посока на Ню Шузан. Тук наклонът бе съвсем слаб и човек можеше да навлезе на цял хвърлей камък във водата.

Един човек наистина го беше направил: млада жена с дълга коса, която падаше върху раменете й и се стелеше по повърхността около кръста й. Тя неподвижно стоеше с гръб към брега и държеше книга в ръце.

— Какво прави там? — попита Карл Холивуд придружителката си от Мишата армия, която имаше пет малки звезди на реверите си. В Пудонг той бе научил отличителните им знаци: пет звезди означаваха, че момичето командва 4⁵ души, с други думи 1024. Следователно, командир на полк.

— Вика майка си.

— Майка си ли?

— Майка й е под вълните — отвърна момичето. — Тя е кралица.

— Кралица на какво?

— Тя е кралицата на барабанчиците, които живеят под водата.

И тогава Карл Холивуд разбра, че принцеса Нел също търси Миранда. Той хвърли дългия си дъждобран на пясъка и нагази в Тихия океан, придружен от момичето. Остана на благоразумно разстояние, отчасти за да прояви уважение и отчасти защото Нел носеше на пояса си меч. Лицето й беше наведено над страниците на книгата като лупа и той почти очакваше хартията да започне да се гърчи и дими под погледа й.

След известно време тя вдигна очи. Момичето тихо се обърна към нея. Карл Холивуд не знаеше какъв е протоколът, когато човек е нагазил в Източнокитайско море, затова пристъпи напред, поклони се колкото по-ниско можеше при тези обстоятелства и подаде на принцеса Нел свитъка от кралица Виктория II.

Тя безмълвно го прие и го прегледа, после се върна отначало. След това го подаде на момичето, което внимателно го нави. Известно време погледът на принцеса Нел се рееше над вълните, после погледна Карл в очите и тихо каза:

— Приемам акредитивите ви и ви моля да предадете топлите ми благодарности и почитания на Нейно величество, както и извиненията ми, че обстоятелствата ми пречат да напиша по-официален отговор на любезното й писмо, което по всяко друго време естествено би било първата ми задача.

— Ще го направя при първа възможност, Ваше височество — отвърна Карл Холивуд. При тези думи принцеса Нел го погледна малко неуверено и премести крака, за да запази равновесие, макар че можеше да се дължи и на подводно течение. Карл разбра, че никога не са се обръщали към нея така и че до признаването й за такава от Виктория, тя не е разбирала напълно положението си.

— Жената, която търсите, се казва Миранда — каза той.

От ума на Нел като че ли изчезнаха всички мисли за корони, кралици и армии и тя отново беше просто млада дама, която търсеше… какво? Майка си ли? Своята учителка? Своята приятелка? Карл Холивуд тихо и нежно заговори, само колкото да може да го чуе сред морския прибой. Говореше й за Миранда, за книгата и за старите истории за подвизите на принцеса Нел, които бе проследил, гледайки предаванията на Миранда много години по-рано в „Парнас“.

През следващите два дни много от бежанците на брега заминаха с въздушни или морски кораби, но няколко от тях бяха унищожени преди да успеят да излязат от обсега на оръжията на Небесното кралство. Три четвърти от момичетата от Мишата армия се евакуираха, като се съблякоха голи и групово навлязоха в океана, хванали се ръка за ръка и превърнали се в гъвкав сал, който бавно, постепенно и уморително напредваше към Ню Шузан. По брега бързо се разпространяваха слухове. Племенните граници като че ли ускоряваха, вместо да спират процеса. Тези слухове се предаваха от общество на общество в различни варианти в зависимост от местните страхове и предразсъдъци. Най-разпространеният беше, че небесниците възнамерявали да позволят на всички да се изтеглят и че атаките се осъществявали от излезли от контрол робомини или пък в най-лошия случай от неколцина фанатични командири, които не се подчинявали на заповедите и скоро щели да бъдат спрени. Имаше и друг, по-странен слух, който караше някои хора да останат на брега и да не се доверяват на евакуационните кораби: млада жена с книга и меч отваряла вълшебни тунели в бездната, които щели да отведат всички им на безопасно място. Такива идеи естествено бяха посрещани със скептицизъм сред по-рационалните общества, но на сутринта на шестия ден от обсадата отливът остави на пясъка странно предзнаменование — полупрозрачни яйца, големи колкото надуваема топка. Когато крехките им черупки се разчупиха, вътре откриха скулптирани раници, покрити с геометрични мотиви от изящни кулички. От горната им част излизаше твърд маркуч, който се свързваше с дихателна маска. При тези обстоятелства не бе трудно да се досетят какво е предназначението на тези предмети. Хората нарамваха раниците, слагаха си маските и се хвърляха във водата. Устройствата играеха ролята на хриле и осигуряваха постоянен приток на кислород.

Раниците нямаха каквото и да е племенно обозначение. Морето просто ги изхвърляше с хиляди на брега с всеки прилив. Атлантяните, нипонците и други решиха, че са пратени от собствените им филозони. Но мнозина доловиха връзката между това явление и слуховете за принцеса Нел и тунелите под вълните. Тези хора се придвижиха към центъра на пудонгското крайбрежие, където се съсредоточиха всички малки, слаби и разпокъсани племена. Това свиване на отбранителната линия стана неизбежно, когато евакуацията намали броя на защитниците. Границите между племената станаха непостоянни и накрая изчезнаха. На петия ден от обсадата всички варвари се събраха в най-външната част на полуостров Пудонг — няколко десетки души, скупчени на площ не повече от няколко градски пресечки. Зад тях останаха китайските бежанци, предимно хора, отъждествявани с Крабрежната република, които знаеха, че няма да намерят място в Небесното кралство. Те не смееха да нахлуят в лагера на бежанците, които все още разполагаха с мощни оръжия, но напредваха сантиметър по сантиметър, никога не отстъпваха и незабележимо стесняваха периметъра така, че много варвари се оказаха нагазили до колене в океана.

Разпространи се слух, че жената, наречена принцеса Нел, имала магьосник и съветник на име Карл, който един ден изникнал сякаш от нищото и знаел почти всичко, известно на принцеса Нел, а нямало много неща, които тя да не знае. Според слуха този човек разполагал с многобройни вълшебни ключове, даващи на него и принцесата способността да разговарят с барабанчиците, които живеели под вълните.

Призори на седмия ден принцеса Нел навлезе гола в морето, изчезна под повърхността, която изгревът обагри в розово, и не се завърна. Карл я последва минута по-късно, макар че за разлика от принцесата носеше на гърба си раница. След тях в океана се хвърлиха всички варвари, като зарязаха мръсните си дрехи пръснати по брега и оставиха последното парче китайска земя на Небесното кралство. Накрая влязоха и последните момичета от Мишата армия, които се хвърлиха голи в прибоя, хванати ръка за ръка, и бавно потънаха в морето, като бутаха набързо сковани салове с болни и ранени. Когато кракът на последното момиче не можеше да достигне океанското дъно, на края на полуострова вече стоеше мъж с ален пояс на кръста, който се смееше при мисълта, че Средното кралство най-после е цяла държава.

Последният чуждестранен дявол, напуснал Средното кралство, беше рус викториански господин със сиви очи, който известно време остана неподвижен, загледан назад към Пудонг, преди да се обърне и да продължи спускането си. Когато вълните започнаха да го заливат, той повдигна бомбето си и шапката му няколко минути продължи да подскача на повърхността, докато китайците гърмяха на брега с фишеци и над морето като вишневи цветове се носеха малки парченца червена хартия.

По време на едно от навлизанията си под вълните Нел се срещна с човек — барабанчик, — който изплува от глъбините съвсем гол, освен раницата на гърба му. Това би трябвало да я удиви, но Нел знаеше, че мъжът е там, още преди да го види и когато се приближи, усети, че в ума й стават неща, които идват отвън. В мозъка й имаше нещо, което я свързваше с барабанчиците.

Нел беше разработила някои общи планове и ги бе дала на инженерите си, а те ги бяха дали на Карл, който ги отнесе при функциониращ преносим СК в атлантския лагер и състави малка система за проучване и манипулиране с нанотехнологични устройства.

Светли точици блестяха по кожата на Нел в мрака като самолетни светлини в нощно небе. Изстъргаха една от тях със скалпел и я проучиха. Откриха подобни устройства да циркулират в кръвообращението й. Тези неща, разбраха те, трябва да бяха вкарани във вените й, когато я бяха изнасилвали. Бе ясно, че блестящите точици са устройства, сигнализиращи на други оттатък залива, който отделя всеки от нас от съседите ни.

Карл отвори едно от нещата от кръвта на Нел и откри вътре система от лостова логика, както и записващо устройство, съдържащо няколко гигабайта данни. Те бяха разделени на отделни групи, всяка от които шифрована с различен код. Той опита всички ключове, които беше получил от Джон Пърсивал Хакуърт, и откри, че един от тях — ключът на Хакуърт — отключва някои от групите. Когато проучи шифрираното съдържание, Карл намери фрагменти от план за някакво нанотехнологично устройство.

Взеха кръв от няколко доброволеца и откриха, че един от тнх има същите малки обекти. Когато доближиха два от тях, те се долепиха един до друг с помощта на лазер, обменяйки данни и изпълнявайки някакво изчисление, което предизвика отделяне на топлина.

Устройствата живееха в кръвта на човешката раса като вируси и се предаваха от човек на човек по полов път и чрез какъвто и да е друг вид обмен на телесни течности. Това бяха интелигентни пакети от данни, също като онези, които циркулираха в медийната мрежа. Като се свързваха помежду си в кръвта, те образуваха огромна комуникационна система, успоредна на, и навярно свързана със сухата Мрежа от оптични кабели и медни жици. Подобно на сухата, мократа Мрежа можеше да се използва като компютър — за задействане на програми. И сега ставаше ясно, че Джон Пърсивал Хакуърт я е използвал тъкмо по този начин с някаква огромна програма, която сам е разработил.

— Хакуърт е Алхимика — каза Нел, — и използва мократа Мрежа, за да създаде Семето.

Тунелите започнаха на половин километър от брега. Някои трябва да бяха там от много години, защото бяха груби като стволове на дървета, покрити с ракообразни и водорасли. Но беше ясно, че през последните няколко дни органично са се разклонили като корени, търсещи влага. От кората на старите излизаха чисти нови тръби, издигаха се към линията на прилива и безспирно се раздвояваха, за да открият многобройни отвори пред бежанците. Те завършваха с устни, които всмукваха хората като слонски хоботи, поглъщайки ги почти без да поемат морска вода. Вътрешните им страни бяха покрити с медиатронни изображения, които ги подканяха към глъбините и винаги изглеждаше така, като че ли съвсем малко по-нататък ги очаква топло, сухо и добре осветено пространство. Но светлината се местеше заедно с хората, така че те напредваха по тунелите сякаш с перисталтични движения. Бежанците стигнаха до стария, покрит с налепи главен тунел и продължиха напред, вече слели се в плътна маса, докато не излязоха в огромна открита кухина, много под повърхността на океана. Тук ги очакваха храна и прясна вода и те стръвно се нахвърлиха отгоре им.

Двама души не ядоха и не пиха нищо друго, освен провизиите, които бяха донесли със себе си — Нел и Карл.

След като откриха нанообектите в плътта на Нел, които я свързваха с барабанчиците, тя беше останала през нощта, за да проектира контрананообект, който да открие и унищожи устройствата. Двамата с Карл вкараха тези нанообекти в кръвта си, така че сега не бяха под влияние на барабанчиците. Въпреки това не насилиха късмета си, като ядат тази храна и това беше добре, защото щом се нахраниха, на бежанците им се приспа. Те легнаха на пода и заспаха. От голата им плът се заиздига пара и скоро по кожата им заиграха светлинки като звезди, изгряващи след залез слънце. Два часа по-късно звездите се сляха в постоянна повърхност от премигваща ярка светлина, сякаш пълна луна огряваше телата на пируващи, заспали на горска поляна. Бежанците, вече барабанчици, спяха и сънуваха един и същи сън. Абстрактните светлини, мъждукащи по медиатронната повърхност на пещерата, започнаха да се сливат и да се организират в тъмни спомени от дълбините на подсъзнанието им. Нел видя моменти от собствения си живот, преживявания, отдавна превърнали се в думи от „Буквара“, но сега отново показвани в суров и ужасяващ вид. Тя затвори очи, но стените издаваха и звуци, от които не можеше да избяга.

Карл Холивуд следеше сигналите, предавани през стените на тунелите, и избягваше емоционалното съдържание на тези образи, като ги свеждаше до бинарни числа и се опитваше да разгадае вътрешните им кодове и протоколи.

— Трябва да вървим — накрая каза Нел и той се изправи, за да я последва през наслуки избран изход. Тунелът постоянно се разклоняваше и Нел интуитивно избираше накъде да завие. Понякога проходите се разширяваха в огромни пещери, пълни със сияещи барабанчици, които спяха, чукаха се или просто мислеха, облегнати на стените. Пещерите винаги имаха много изходи, които се раздвояваха и се сливаха в други пещери. Мрежата беше толкова огромна и сложна, че сякаш изпълваше целия океан като неврални телца в техните дендрити, които се преплитаха и разклоняваха, за да заемат целия обем на черепа им.

Още откакто бяха напуснали пещерата със заспалите бежанци те чуваха ниско, едва доловимо барабанене. Отначало Нел предполагаше, че идва от блъскането на подводните течения в стените на тунела, но когато звукът се усили, разбра, че това са разговорите на барабанчиците, събрани в някаква главна пещера и пращащи съобщения по мрежата си. Осъзнала това, тя изпита почти паническо желание да открият главната пещера и известно време двамата тичаха из ужасно объркващия триизмерен лабиринт в опит да определят епицентъра на барабаненето.

Карл Холивуд не можеше да тича толкова бързо, колкото пъргавата Нел и накрая я загуби при едно от разклоненията в тунелите. Той се опита да прецени посоката и след известно време — нямаше как да определи колко — тунелът му се сля с друг, по който към океанското дъно се спускаше поток от барабанчици. Карл позна в някои от тях бивши бежанци от бреговете на Пудонг.

Барабаненето не се усили постепенно, а избухна в оглушителен, умопомрачителен рев, когато стигна до огромна пещера — коничен амфитеатър, който трябва да беше широк около километър. Таванът представляваше вихър от медиатронни изображения по гигантски купол. Осветени от непостоянната светлина на медийната буря и от собственото си вътрешно сияние, барабанчиците обикаляха по склоновете на конуса в някаква конвекционна система. Попаднал в техния въртоп, Карл бе увлечен надолу към центъра и откри, че там се разиграва оргия с фантастични измерения. От върха на конуса се издигаше облак изпарена пот. Телата, притиснати до голата му кожа, бяха толкова горещи, че почти го пареха, сякаш всички имаха силна треска. С някакво логично абстрактно ъгълче на ума си, което продължаваше да следва собствената си разумна посока, той разбра причината: с телесните си течности те обменяха пакети от данни, пакетите се сливаха помежду си в кръвта им и лостовата логика отделяше топлина, която повишаваше температурата им.

Оргията продължи часове наред, но конвекционната система постепенно се забави и се установи в стабилен ред, като блуждаеща тълпа в театър, която заема установените си места с наближаването на началото на пиесата. В основата на амфитеатъра се откри широко пространство и най-вътрешният кръг от зрители се състоеше от мъже, които сякаш в известен смисъл бяха победители в невероятен турнир по прелюбодейство, наближаващ последния си рунд. Около този вътрешен кръг обикаляше самотен барабанчик и раздаваше нещо на хората — нещо, което се оказа медиатронни кондоми, сияещи в ярки цветове, щом ги нахлузеха на еректиралите си пениси.

В кръга влезе самотна жена. Подът под краката й започна да се издига и тя се извиси във въздуха като на олтар. Барабаненето достигна невероятно кресчендо и после утихна. След това отново започна, но съвсем бавно и мъжете от вътрешния кръг затанцуваха около жената.

Карл Холивуд видя, че това е Миранда.

Сега вече разбираше всичко: че бежанците са доведени в кралството на барабанчиците за събиране на нови данни, които течаха в кръвоносните им системи, че по време на невероятната оргия тези данни са били вкарани в мократа Мрежа и че сега цялата информация ще се излее в Миранда, която щеше да стане приемник на кулминацията на някаква компютърна дейност и която със сигурност щеше да изгори жива в този процес. Това беше дело на Хакуърт, това бе кулминацията на усилията му да създаде Семето и да подрие основите на Нова Атлантида, Нипон и всички общества, развили се около концепцията за централизирано йерархично Захранване.

Към центъра си пробиваше път самотна фигура, която изпъкваше, защото кожата й не излъчваше каквато и да е светлина. Тя се вмъкна във вътрешния кръг, като събори един от танцьорите, който й се изпречи на пътя. После се качи на централния олтар, върху който Миранда лежеше по гръб с протегнати настрани ръце, сякаш разпната, и с кожа, превърнала се в галактика от пъстри светлини.

Нел повдигна главата на Миранда, наведе се и я целуна — не просто леко докосване, а яростна целувка с отворена уста. В същото време тя силно прехапа и собствените си, и устните на Миранда, така че кръвта им се смеси. Светлината, сияеща от тялото на Миранда отслабна и бавно изтля, докато нанообектите в нея бяха откривани и унищожавани от ловците-убийци, навлезли в кръвта й от тази на Нел. Миранда се събуди и се изправи, немощно прегърнала шията на дъщеря си.

Барабаненето беше стихнало. Всички барабанчици неподвижно седяха, очевидно задоволявайки се да чакат — с години, ако се наложи — мястото на Миранда да заеме друга жена. Светлината от плътта им едва сияеше и медиатронът на купола почти бе угаснал. Най-после открил роля за себе си, Карл Холивуд пристъпи в центъра, подхвана Миранда под коленете и раменете и я вдигна във въздуха. Нел се завъртя и ги изведе от пещерата, протегнала меча пред себе си, но никой от барабанчиците не се опита да ги спре.

Минаха през много тунели, като винаги завиваха по водещите нагоре разклонения и накрая видяха слънчевата светлина да блести над вълните, очертавайки бели линии по прозрачния таван. Нел замахна с меча като стрелка на часовник и разсече стената на тунела пред тях. През отвора нахлу топла вода и момичето заплува нагоре към светлината. Миранда не можеше да плува добре и Карл се разкъсваше между паническото желание да изскочи на повърхността и дълга си към тази жена. После видя, че отгоре се спускат сенки, десетки голи момичета с възбудени, дяволити бадемовидни очи, изпускащи от устите си гирлянди от сребърни мехурчета. Карл и Миранда бяха подхванати от безброй нежни ръце, които ги изведоха на повърхността.

Над тях се издигаше Ню Шузан и от планината се носеше звън на катедрални камбани.