Нийл Стивънсън
Диамантената ера (71)

От „Буквара“: завръщането на принцеса Нел в Черната крепост; смъртта на Харв; книгите за Книгата и за Семето; принцеса Нел в търсене на майка си; разрушаването на Високото шосе; Нел попада в ръцете на „Юмруците“; тя избягва и попада в още по-голяма опасност; избавление

Принцеса Нел можеше да използва способностите, които беше придобила по време на голямото си търсене, за да изкопае гроб за Харв или да накара Армията да свърши това, но не й се струваше правилно и затова намери стара, ръждясала лопата, закачена в една от външните сгради на Черната крепост. Земята бе суха, камениста и оплетена с корени на трънливи храсти. Неведнъж попадаше и на стари кости. Принцеса Нел копа през целия ден, като овлажняваше твърдата пръст със сълзите си, но не се предаде, докато дълбочината на гроба не достигна до равнището на главата й. После влезе в малката стаичка в Черната крепост, в която Харв беше умрял от туберкулоза, внимателно уви съсухреното му тяло във фина бяла коприна и го отнесе при гроба. Бе открила в обраслата цветна градина до малката рибарска къща диви лилии и сега ги хвърли в гроба. Вътре постави и малката детска книжка с приказки, която Харв й беше подарил много години по-рано. Той не можеше да чете и вечер, седнали край огъня в двора на Черната крепост, тя му четеше от книжката и предполагаше, че навярно би желал да я вземе със себе си, където и да отиваше сега.

Запълването на гроба стана бързо. Нел постави още лилии върху ниската продълговата могилка, която бележеше мястото за вечен покой на Харв. После се върна в Черната крепост. По пъстрите гранитни стени играеха жълто-розови отблясъци и тя предполагаше, че от прозорците на стаята във високата кула, в която бе установила библиотеката си, се разкрива чуден залез.

Дълго се изкачва по влажното и плесенясало стълбище във вътрешността на най-високата кула в Черната крепост. В кръглата стая на върха й, чиито прозорци гледаха във всички посоки, Нел бе донесла всички книги, събрани по време на пътуването й: книги, подарени й от Пурпур, книги от библиотеката на крал Сврака, първият приказен крал, който бе победила, книги от двореца на джина, от замъка Тюринг и от много други тайни библиотеки и съкровищници, които бе открила по пътя си. И, разбира се, тук беше цялата библиотека на крал Койот, която съдържаше толкова много книги, че дори още не бе имала време да ги прегледа.

Имаше да върши толкова много работа. Трябваше да направи копия на всички тези книги за всички момичета от Армията. Отвъдната земя беше изчезнала и принцеса Нел искаше да я направи наново. Искаше да напише собствена история в голяма книга, която младите момичета да могат да четат. Оставаше й също още едно търсене, което не й даваше мира по време на дългото пътуване из пустото море обратно до острова на Черната крепост: искаше да разкрие загадката на собствения си произход. Искаше да открие майка си. Дори след като унищожи Отвъдната земя, тя усещаше присъствието на другата, присъствие, което винаги беше там. Самият крал Койот го бе потвърдил. Много отдавна нейният втори баща, добрият рибар, я бе взел от русалките. А те откъде я бяха взели?

Принцеса Нел подозираше, че отговорът не може да се открие без мъдростта, съдържаща се в библиотеката. Тя направи заклинание за написване на каталог и започна с първите книги, които бе намерила в началото на приключенията си със своите нощни приятели. Същевременно установи скрипториум в голямата зала на замъка, в който на дълги маси седяха хиляди момичета и правеха точни копия на всички книги.

Повечето от книгите на крал Койот се отнасяха за тайните на атомите и как да се свързват, за да се създават машини. Естествено, всички те бяха вълшебни — рисунките се движеха и можеха да им се задават въпроси. Някои бяха буквари и учебници за чираци и принцеса Нел прекара няколко дни в изучаване на това изкуство, като свързваше атоми и правеше прости машини, а после наблюдаваше как функционират.

После идваше голяма група от еднакви на вид томове, съдържащи справочни материали: в един от тях имаше проекти за хиляди видове предавки, в друг за компютри от лостове, в трети за акумулатори на енергия и всички те бяха интерактивни, така че можеше да ги използва, за да проектира подобни неща по свои планове. После идваха други книги, отнасящи се за общите принципи на свързването на такива устройства в системи.

Накрая библиотеката на крал Койот включваше книги, написани от ръката на самия крал и съдържащи проекти за неговите най-големи шедьоври. Най-интересни от тях бяха Книгата за Книгата и Книгата за Семето. Те бяха великолепни томове с голям формат, дебели колкото ръката на принцеса Нел и подвързани в скъпа кожа, украсена с тънки колкото косъм позлатени нишки в сложен преплетен мотив и затворени с тежки месингови скоби и ключалки.

Ключалката на Книгата за Книгата се отключваше със същия ключ, който принцеса Нел беше взела от крал Койот. Тя откри това още когато започваше да проучва библиотеката, но не успя да разбере съдържанието на тома, докато не изучи другите и не усвои тайните на тези машини. Книгата за Книгата съдържаше пълни планове за вълшебна книга, която да разказва истории на дете, оформяйки ги според неговите нужди и интереси — и ако се налагаше, дори да го научи да чете. Това бе невероятно сложна работа и принцеса Нел отначало само я прегледа, съзнавайки, че за да разбере особеностите, са й нужни години.

Ключалката на Книгата за Семето не се отключваше с ключа на крал Койот, нито с който и да е от другите й ключове. Тъй като беше изградена атом по атом, тя бе по-здрава от всяка тленна материя и не можеше да се разбие. Принцеса Нел не знаеше за какво се отнася, но на корицата бе инкрустирана илюстрация на семе, голямо колкото семка на ябълка, каквото беше видяла да използват в града на крал Койот, за да построят кристален павилион. Това достатъчно ясно подсказваше за съдържанието на книгата.

Нел отвори очи и се приповдигна на лакът. „Букварът“ се затвори и се плъзна от корема й на матрака. Беше заспала, докато четеше.

На койките навсякъде около нея лежаха момичета, дишаха леко и ухаеха на сапун. Прииска й се да се отпусне по гръб и също да заспи. Но поради някаква причина се подпираше на лакът. Някакъв инстинкт й подсказваше, че трябва да остане будна.

Тя седна, вдигна колене към гърдите си и измъкна полата на нощницата изпод завивката, после се завъртя и безшумно спусна крака на пода. Босите й стъпала тихо я понесоха сред редовете от койки. Нел стигна до малкия диван в ъгъла на стаята, където момичетата седяха, пиеха чай, разресваха косите си и гледаха стари пасиви. Сега там нямаше никой, светлините бяха угасени и ъгловите прозорци разкриваха огромна панорама: отдалечени на няколко километра от брега, на североизток грееха светлините на Ню Шузан и на нипонските и индийските концесии, както и на най-външните части на Пудонг. Центърът на Пудонг беше навсякъде около сградата и неговите летящи медиатронни небостъргачи напомняха на библейски огнени стълбове. На северозапад бяха Хуанг Пу, Шанхай, предградията му и опустошените копринени и чаени райони. Сега там не пламтяха пожари. Кабелите на Захранването бяха изгорели чак до края на града. „Юмруците“ бяха спрели до предградията и се бяха притаили, търсейки начин да проникнат през разпокъсаните останки от охранителната мрежа.

Погледът на Нел се плъзна към водата. Центърът на Пудонг предлагаше най-зрелищния градски нощен пейзаж на света, но тя никога не му обръщаше внимание и гледаше към Хуанг Пу, към Янгцзе на север или към кривата линия на Тихия океан отвъд Ню Шузан.

Беше сънувала, осъзна Нел. Събудила се бе не заради някакво външно раздвижване, а заради случилото се в съня й. Трябваше да си го спомни, но разбира се, не можеше.

Само няколко откъслечни неща: женско лице, красива млада жена, навярно с корона, но мъглява, сякаш гледана през бурни води. И нещо, което блестеше в ръцете й.

Не, увиснало от ръцете й. Накит на златна верижка.

Можеше ли да е ключ? Нел не беше в състояние да си спомни образа, но инстинктът й подсказваше, че е така.

И още една подробност: лъскава лента от нещо, което премина пред лицето й един път, два пъти, три пъти. Нещо жълто с втъкан, повтарящ се мотив: герб, изобразяващ книга, семе и кръстосани ключове.

Златна тъкан. Много отдавна русалките я бяха дали на втория й баща, увита в златна тъкан и заради това винаги бе знаела, че е принцеса.

Забулена от бурните води, жената от съня трябваше да е майка й. Сънят бе спомен от изгубените първи мигове на живота й. И преди да я даде на русалките, майка й беше дала на принцеса Нел златен ключ на верижка.

Нел седна на перваза на прозореца, облегна се на стъклото, отвори „Буквара“ и прелисти страниците назад до самото начало. Както винаги, започваше със същата стара история за това как вторият й баща я взел от русалките. Тя я препрочете, като извличаше нови подробности, задаваше въпроси и искаше детайлни илюстрации.

Видя го на една от тези рисунки: ковчежето на втория й баща — скромна дървена ракла с ръждясал железен обков и с тежък древен катинар, поставена под леглото. В тази ракла той пазеше златната тъкан… а навярно и ключа.

Нел прелисти страниците напред, стигна до отдавна забравената история за това как след изчезването на втория й баща злобната й мащеха беше отнесла ковчежето на висока скала над морето и го бе хвърлила във вълните, унищожавайки доказателствата за царската кръв на принцеса Нел. Тя не знаеше, че доведеницата й я гледа измежду клоните на гъсталака, където често се криеше по време на пристъпите на ярост на мащехата си.

Нел отгърна „Илюстрирания буквар на младата дама“ на последната страница.

Докато предпазливо се приближаваше към ръба на скалата в мрака и внимаваше да не закача нощницата си по трънливите храсти, принцеса Нел изпитваше странното чувство, че целият океан слабо е започнал да сияе. Често бе забелязвала това явление от високите прозорци на библиотеката си в кулата и предполагаше, че вълните трябва да отразяват светлината на луната и звездите. Но тази нощ бе облачна и небето напомняше на купа от издълбан оникс. Светлината, която виждаше, трябва да се излъчваше от източник под повърхността.

Предпазливо застанала на ръба на скалата, тя видя, че предположението й е вярно. Океанът — единственото постоянно нещо в целия свят — мястото, от което бе дошла като бебе, от което се бе появила Отвъдната земя, израствайки от семето на крал Койот, и в което беше изчезнала — океанът бе жив. След заминаването на краля принцеса Нел предполагаше, че е останала сам-самичка в целия свят. Но сега виждаше под вълните градове и разбираше, че е сама единствено по свой собствен избор.

— Принцеса Нел прибра полите си с две ръце и ги вдигна високо над главата си, оставяйки студения въздух да облъхне тялото й и да отнесе нощницата й — каза Нел. — После дълбоко си пое дъх, затвори очи, сви крака и се хвърли напред във въздуха.

Четеше за това как сияещите вълни я обливали, когато стаята внезапно се изпълни със светлина. Тя погледна към вратата, като си мислеше, че някой е влязъл и е включил осветлението, но беше сама и по стената премигваха отблясъци. Нел обърна глава в обратната посока.

Централната част на Високото шосе се бе превърнала в топка от бяла светлина, отметнала покривалото си от студена тъмна материя в нощта. Сферата постепенно се уголемяваше, докато накрая като че ли изпълни повечето пространство между Цю Шузан и крайбрежната линия на Пудонг. От бял цветът й стана червеникаво-оранжев и експлозията отвори във водата огромен кратер, който се превърна в кръгла вълна от пара и пръски, носеща се по повърхността на океана като дъговиден лъч, хвърлян от джобно фенерче.

Парчета от гигантския кабел на Захранването, който преди бе съставлявал по-голямата част от масата на Високото шосе, бяха изхвърлени в небето от експлозията и сега се премятаха във въздуха. Бавното им въртене говореше за големината им. Те хвърляха жълта сярна светлина над града, докато яростно се разгаряха от вятъра, предизвикан от собственото им движение. Блясъкът очертаваше силуетите на два огромни стълба водна пара, издигащи се от океана на север и юг от Високото шосе. Нел разбра, че „Юмруците“ трябва едновременно да са взривили нипонското и индийското Захранвания. Следователно „Юмруците на справедливата хармония“ вече разполагаха с нанотехнологични експлозиви — бяха изминали дълъг път от опита им да вдигнат във въздуха моста над Хуанг Пу с няколко бутилки водород.

Ударната вълна се блъсна в прозореца и стресна няколко от момичетата. Нел ги чу да си мърморят от спалнята. Зачуди се дали не трябва да ги предупреди, че сега Пудонг е откъснат от света, че „Юмруците“ са започнали последната си атака. Но макар да не можеше да разбере какво си говорят, тя ясно долавяше интонацията им: това не ги изненадваше, не ги натъжаваше.

Всички те бяха китайки и можеха да станат поданички на Небесното кралство просто като се обличат в консервативните дрехи на това племе и проявяват дължимата почит към мандарините. И несъмнено щяха да постъпят тъкмо така, веднага щом „Юмруците“ дойдеха в Пудонг. Някои може би щяха да бъдат подложени на унижения, арест или изнасилване, но след година всички щяха да се влеят в Небесното кралство, сякаш Крайбрежната република никога не бе съществувала.

Но ако новините от вътрешността изобщо означаваха нещо, „Юмруците“ бавно щяха да убиват Нел с многобройни малки рани и изгаряния, след като им омръзнеше да я изнасилват. Напоследък тя често виждаше китайските момичета да вървят на малки групи и крадешком да й хвърлят погледи. В гърдите й започваше да зрее подозрение, че някои от тях може би предварително знаят за нападението и се готвят да я предадат на „Юмруците“, за да докажат верността си.

Тя открехна вратата и видя две от тези момичета да се прокрадват към койката, на която обикновено спеше Нел, с червено полимерно въже в ръце.

Веднага щом се вмъкнаха в нейното отделение, Нел изтича по коридора и стигна до асансьора. Докато го чакаше да пристигне, тя беше по-уплашена отвсякога. Кой знае защо видът на жестокото червено въже в малките ръце на момичетата я ужасяваше повече от ножовете в ръцете на „Юмруците“.

От спалнята се надигна силен смут.

Камбанката на асансьора иззвъня.

Тя чу вратата на спалнята да се отваря и някой се затича по коридора.

Вратата на асансьора се отвори.

Във фоайето се появи едно от момичетата, видя я и пронизително извика на другите нещо.

Нел влезе в асансьора, натисна бутона за първия етаж и после онзи за затваряне на вратата. Момичето се замисли за миг, после се хвърли напред. По коридора тичешком се появиха още няколко момичета; Нел изрита непосредствената си противничка в лицето и тя отлетя назад, разпръсквайки във въздуха кръв. Вратата на асансьора започна да се затваря. Точно когато двете й части се срещаха по средата, през стесняващата се пролука тя видя едно от другите момичета да се хвърля към бутона на стената. Вратите се затвориха. Последва кратка пауза и отново започнаха да се отварят.

Нел вече бе заела правилната поза за самоотбрана. Ако се наложеше да се бие до смърт с тях, нямаше да се колебае. Но никое от момичетата не се втурна в асансьора. Вместо това водачката им пристъпи напред и насочи нещо към Нел. Разнесе се тих пращящ звук, Нел усети убождане в корема си и след секунди почувства, че ръцете й стават невероятно тежки. Дупето й също започна да натежава. Главата й клюмна. Коленете й се подгънаха. Не можеше да държи очите си отворени. Докато клепачите й се спускаха, тя видя, че момичетата усмихнато се приближават към нея и протягат червените въжета. Нел не можеше да помръдне нито една част от тялото си, но остана в пълно съзнание, докато я завързваха. Връзваха я бавно, методично и умело — правеха го всеки ден от живота си.

Мъченията през следващите няколко часа бяха чисто експериментални. Не продължиха много и не й нанесоха трайни увреждания. Тези момичета си изкарваха прехраната с връзване и измъчване на хора по такъв начин, че да не оставят белези. Това бе всичко, което всъщност знаеха. Когато на водачката им й хрумна идеята да забият цигара в бузата на Нел, това беше нещо съвършено ново за тях и толкова стресна останалите момичета, че в продължение на няколко минути не можеха да кажат нищо. Нел усещаше, че повечето от тях не са способни на такива неща и че само искат да я предадат на „Юмруците“, за да получат поданство в Небесното кралство.

Самите Юмруци започнаха да се появяват дванайсетина часа по-късно. Някои от тях носеха консервативни делови костюми, други униформи на охраната на сградата, трети изглеждаха така, сякаш са дошли да заведат някое момиче на дискотека.

Когато пристигнаха, всички те имаха работа. Бе очевидно, че когато бунтът наистина започнеше, този апартамент щеше да играе ролята на местен щаб. „Юмруците“ носеха припаси с товарния асансьор и изглежда прекарваха много време в телефонни разговори. Постоянно прииждаха още и в апартамента на мадам Пинг винаги имаше десет-двайсет души. Някои от тях бяха много уморени и мръсни и незабавно се хвърлиха на койките.

В известен смисъл на Нел й се искаше да правят каквото ще правят и бързо да свършват. Но в продължение на много време не се случи нищо. Когато пристигнаха първите Юмруци, момичетата ги заведоха да видят Нел, напъхана под едно от леглата и просната сред локва от собствената й урина. Водачът на бунтовниците освети за миг лицето й с фенерче, после се извърна, без да проявява какъвто и да е интерес. Очевидно щом се увери, че момичетата са дали своето за революцията, Нел загуби всякакво значение.

Тя предполагаше, че след време тези мъже неизбежно ще си позволят с нея онези волности, обявявани за право на победителя от войниците, освободили се от женското влияние на цивилизованото общество. За да направи тази перспектива не дотам привлекателна, Нел предприе отчаяната мярка да се омърси със зловонните продукти на естествените си вътрешни процеси. Но повечето „Юмруци“ бяха прекалено заети и когато пристигаха нови попълнения от мръсни пехотинци, момичетата на мадам Пинг с готовност им предлагаха услугите си. Нел реши, че войниците, настанени в публичен дом, естествено ще имат определени очаквания и че обитателките му ще проявят неблагоразумие, ако ги разочароват.

Беше тръгнала по света да търси щастието си и ето какво бе открила. По-ясно отвсякога разбираше мъдростта на забележките на госпожица Матисън за враждебността на света и за това колко важно е да си член на влиятелно племе. Интелектът на Нел, огромните й познания и умения, натрупани по време на интензивното й обучение, не означаваха абсолютно нищо, когато се бе сблъскала с шепа организирани селяни. В настоящото си положение тя не можеше да спи, а се унасяше и се разсънваше, като от време на време я спохождаха халюцинации. Неведнъж сънува, че управителят е дошъл в хоплитската си броня, за да я освободи. Болката, която изпитваше, щом се върнеше в съзнание и осъзнаеше, че умът я е лъгал, бе по-ужасна от всякакви мъки, които можеха да й причинят другите.

Накрая се умори от зловонието под леглото и се измъкна навън. От пленяването й бяха изтекли поне трийсет и шест часа. Водачката на момичетата, онази, която бе угасила цигарата си в лицето й, сряза червеното въже и мръсната й нощница. Крайниците на Нел се отпуснаха на пода. Момичето донесе бич, който понякога използваха в разиграването на сценарии с клиентите, и започна да шиба Нел, докато възстанови кръвообращението й. Този спектакъл привлече голяма тълпа от „Юмруци“, които се събраха в спалнята, за да погледат.

Момичето поведе Нел на четири крака до килера и я накара да извади кофа и четка. После й заповяда да почисти мърсотията под леглото, като често я наглеждаше и я биеше, очевидно разигравайки пародия на богата западнячка, която командва нещастно куче. След третото или четвъртото изтъркване на пода стана ясно, че всичко това се прави повече за забавление на войниците, отколкото поради хигиенни причини.

После я върнаха в килера, отново я завързаха, този път с леки полицейски белезници, и я оставиха на пода в мрака, гола и мръсна. Няколко минути по-късно хвърлиха при нея вещите й — дрехите, които момичетата не бяха харесали, и книга, която не можеха да четат.

Когато се увери, че момичето с бича го няма, Нел каза на „Буквара“ да направи светлина.

В дъното на килера видя голям синтетичен компилатор. Момичетата често го използваха, за да произвеждат по-големи предмети, когато се налагаше. Тази сграда очевидно бе свързана с пудонгското Захранване на Крайбрежната република, защото взривяването на Високото шосе не бе прекъснало кабелите. „Юмруците“ навярно не биха си направили труда да установят щаба си тук, ако сградата беше откъсната.

Веднъж на всеки два часа в килера влизаше „Юмрук“, и заповядваше на синтетичния компилатор да направи нещо, обикновено храна. В два от тези случаи Нел бе насилена по начина, чиято неизбежност отдавна подозираше. Тя затваряше очи със съзнанието, че каквото и да правеха със съсъда на душата й тези отрепки, самата й душа си оставаше чиста, също толкова недосегаема за тях, колкото и пълната луна за безумните напеви на някой аборигенски шаман. Опитваше се да мисли за машината, която проектираше в главата си с помощта на „Буквара“, за това как зацепваха предавките и как се въртяха лагерите, как се програмираше лостовата логика и къде се съхраняваше енергията.

През втората й нощ в килера, след като повечето „Юмруци“ си бяха легнали и използването на синтетичния компилатор очевидно бе приключило, тя нареди на „Буквара“ да качи проекта й в паметта на компилатора, после допълзя до него и натисна с език бутона „СТАРТ“.

Десет минути по-късно машината с остър звук изпусна вакуума си. Нел отвори вратата с език. На дъното на СК лежаха нож и меч. Тя бавно и предпазливо се завъртя, като дишаше дълбоко, за да не стене от болката в онези части от тялото й, които бяха най-нежни и уязвими, но бяха най-жестоко насилени от похитителите й. Нел протегна заключените си с белезници ръце назад и стисна дръжката на ножа.

По коридора се приближаваха стъпки. Може би някой бе чул съскането на синтетичния компилатор и си беше помислил, че е време за вечеря. Но Нел не можеше да бърза — трябваше да внимава.

Вратата се отвори. Бе един от висшите „Юмруци“, чийто чин навярно приблизително отговаряше на сержант. Той освети лицето й с фенерче, после се подсмихна и включи лампата на тавана.

Тялото й скриваше СК, но беше очевидно, че се опитва да вземе нещо. Навярно „Юмрукът“ предполагаше, че е просто храна.

Той пристъпи напред и небрежно я изрита в ребрата, после я сграбчи за ръката над лакътя и я отдръпна от компилатора. Това й причини такава болка в китките, че от очите й бликнаха сълзи. Но Нел продължаваше да стиска ножа.

„Юмрукът“ погледна в СК. Той се стресна и няколко секунди щеше да остане в това състояние. Нел изви ножа така, че да докосва само връзката между белезниците, после натисна копчето за включване. Получи се: острието се задейства като нанотехнологичен трион и за миг сряза веригата. Нел светкавично протегна ръка напред и заби ножа в основата на гръбначния стълб на „Юмрука“.

Той падна на земята без да промълви нито дума — не изпитваше болка от раната и изобщо не чувстваше нищо под кръста си. Преди да успее да разбере какво става, тя заби острието в основата на черепа му.

Сержантът носеше обикновени селски дрехи: тъмносини панталони и потник. Тя ги облече. После вдигна косата си нагоре и я завърза отзад с помощта на ленти, отрязани от четката. Посвети цяла скъпоценна минута, за да протегне ръцете и краката си.

Накрая излезе в коридора, закачила ножа на колана си и стиснала меча в ръце. При завиването си зад един от ъглите Нел разсече излизащ от банята мъж на две — мечът сам набра инерция и изора дълга бразда в стената. Тази схватка остави изумително количество кръв, която Нел колкото можеше по-бързо отмина. Друг мъж стоеше на пост във фоайето с асансьорите и когато се появи, за да види какво става, тя бързо го промуши няколко пъти, този път взимайки урок от дуела на Нейпиър.

Сега асансьорите се управляваха централно и навярно ги наблюдаваха. Вместо да натисне бутона на стената, тя изсече дупка във вратите, пъхна меча си в ножницата и се провря вътре, за да се качи на стълбата, която се спускаше надолу в шахтата.

Насили се да се спуска бавно и внимателно, като плътно се притискаше към стъпалата всеки път, щом асансьорната кабина минеше покрай нея. Когато бе слязла петдесет-шейсет етажа, сградата се събуди — всички кабини бяха в постоянно движение и когато прелитаха покрай нея, можеше да чуе вътре възбудени мъжки гласове.

Няколко етажа под нея в шахтата блесна светлина. Вратите се отвориха. Двама „Юмруци“ предпазливо пъхнаха вътре глави и започнаха да гледат нагоре и надолу, като си светеха с фенерчета. Няколко етажа под тях други техни другари отвориха нова врата, но бързо трябваше да се отдръпнат, когато издигащата се кабина едва не ги обезглави.

Беше си мислила, че театърът на мадам Пинг подслонява отделна група „Юмруци“, но сега стана ясно, че са се настанили в по-голямата част, ако не и в цялата сграда. По същия начин целият Пудонг вече можеше да е част от Небесното кралство. Нел беше далеч по-откъсната от света, отколкото се бе опасявала.

Кожата на ръцете й заблестя с жълто-розов цвят, когато отдолу я освети лъч на фенерче. Тя не допусна грешката да погледне към ослепителната светлина, а не се и налагаше — възбуденият глас на „Юмрука“ под нея показваше, че са я открили. Миг по-късно светлината угасна заради издигащия се асансьор, застанал между Нел и „Юмруците“.

Тя си спомни за Харв и неговите приятелчета асансьорни сърфисти в старата им сграда и реши, че моментът е подходящ и тя да се научи. Когато кабината се приближи към нея, Нел скочи от стълбата, опитвайки се да се отблъсне достатъчно силно, за да изравни скоростта си с тази на асансьора. Приземи се на покрива доста тежко, защото кабината се движеше по-бързо, отколкото можеше да скочи тя. Нел падна назад и се оттласна с ръце, както я бе научил Доджо, за да поеме удара с юмруци и подлакътници, а не с гръб.

От вътрешността на кабината отново се разнесоха възбудени гласове. Капакът на покрива внезапно полетя във въздуха, избит от рамката си с добре насочен ритник. От отвора се показа глава и Нел заби в нея ножа си. Мъжът политна обратно долу. Нямаше смисъл да се бави. Вътре бе настъпил хаос, от който трябваше да се възползва. Тя се претърколи по корем и с два крака ритна надолу в отвора, скочи в кабината, тежко се приземи върху трупа и застана на едно коляно. Докато падаше, бе ударила брадичката си и прехапа език, което леко я зашемети. Точно пред нея стоеше сух мъж с черна кожена шапчица на главата, който протягаше ръка към оръжието си, и докато насочваше ножа си към средата на гърдите му, Нел се блъсна в някой зад нея. Тя скочи на крака и ужасено се завъртя, като се приготви да нанесе нов удар с ножа. До контролното табло на асансьора стоеше човек в син гащеризон, много по-ужасен от самата нея, който криеше лицето си в шепи и крещеше.

Нел отстъпи назад и отпусна ножа. Мъжът носеше униформата на службата за поддръжка на сградата и очевидно го бяха принудили да застане на пулта. Другият, когото току-що беше убила, онзи с черната кожена шапчица, бе някакъв нисш командир на бунтовниците и не можеше да се очаква, че ще се унижава да натиска бутоните.

— Продължавай! Нагоре! Нагоре! — каза тя, като сочеше към тавана. Последното, което искаше, беше асансьорът да спре на етажа на мадам Пинг.

Мъжът бързо се поклони няколко пъти и направи нещо с бутоните, после се обърна и угоднически й се усмихна.

Като гражданин на Крайбрежната република, работещ в сферата на услугите, той знаеше няколко думи на английски и Нел знаеше няколко на китайски.

— Там долу — „Юмруците“? — попита тя.

— Много „Юмрук“.

— Първи етаж — „Юмруци“?

— Да, много „Юмрук“ първи етаж.

— Улица — „Юмруци“?

— „Юмрук“, армия сражава на улица.

— Около тази сграда?

— „Юмрук“ около тази сграда навсякъде.

Нел погледна към контролното табло на асансьора: четири колони плътно разположени един до друг бутони с различен цвят в зависимост от функцията на всеки етаж — зелено за търговските, жълто за жилищните, червено за служебните и синьо за сервизните. Повечето сини етажи бяха под земята, но един от тях беше петият отгоре надолу.

— Офис на сградата? — посочи към него тя.

— Да.

— „Юмруци“ там?

— Не, „Юмрук“ всички долу. Но „Юмрук“ на покрива!

— Давай към офиса.

Когато асансьорът стигна до петия етаж отгоре надолу, Нел накара мъжа да остане на мястото си, после отново излезе на покрива и разби двигателите му, така че да не може да се движи. Скочи обратно в кабината, като се опитваше да не гледа към труповете и да не обръща внимание на миризмата на кръв и други телесни течности, които изтичаха през отворените врати и капеха надолу в шахтата. Не след дълго „Юмруците“ щяха да открият всичко това.

Нел имаше обаче малко време. Трябваше само да реши как да го използва. В сервизния килер имаше синтетичен компилатор, също като онзи, с който бе направила оръжията си, и тя знаеше, че може да го използва, за да направи експлозиви и да вдигне във въздуха фоайето. Но „Юмруците“ също имаха експлозиви и спокойно можеха да взривят горните етажи на сградата.

А пък и навярно следяха трафика в мрежата на Захранването в сградата от някаква подземна контролна стая. Използването на СК просто щеше да им покаже местоположението й. Те щяха да изключат Захранването, а после бавно и предпазливо да дойдат за нея.

Нел бързо обиколи офисите, като преценяваше ресурсите си. През панорамните прозорци на най-хубавия кабинет видя по улиците на Пудонг съвсем променена картина. Много от небостъргачите бяха поддържани от външните Захранвания и сега бяха тъмни, макар че от разбитите прозорци на някои места излизаха пламъци и осветяваха улиците хиляди метри надолу. Тези сгради бяха евакуирани и затова по улиците имаше много повече хора, отколкото можеха да поемат. Площадът около нейната сграда бе блокиран и сравнително пуст.

Нел откри стая без прозорци, с медиатронни стени, по които се виждаше смущаващ колаж от образи: цветя, детайли от европейски катедрали и шинтоистки храмове, китайски пейзажи, увеличени изображения на насекоми и цветен прашец, многоръки индийски богини, планети и луни от слънчевата система, абстрактни мотиви от ислямския свят, графики на математически уравнения, скулптурни глави на мъже и жени. Иначе стаята беше празна, освен макета на сградата, поставен по средата и висок приблизително колкото Нел. Повърхността на макета бе медиатронна, също като на истинската сграда, и показваше (както и се предполагаше) онова, което можеше да се види и отвън: предимно реклами, макар че някои „Юмруци“ очевидно бяха идвали тук и ги бяха надраскали с надписи.

Върху покрива на макета беше поставено перо — просто черна пръчка, заострена в единия край — и палитра с цветно колело и други средства за управление. Нел ги взе, докосна с върха на перото зеления участък на цветното колело на палитрата и прокара перото по повърхността на модела. Остана сияеща зелена черта, която обезобрази реклама на някаква въздушна линия.

Каквито и други ходове да предприемеше през останалото й време, имаше нещо, което можеше да направи бързо и лесно. Не бе съвсем сигурна защо го прави, но интуицията й подсказваше, че може да е от полза или навярно се дължеше на артистичния стремеж да остави нещо, което да живее по-дълго от самата нея, дори само с няколко минути. Нел започна, като изтри всички големи рекламни табла на горните етажи на небостъргача. После нахвърли проста рисунка с основни цветове: син щит и в него герб, изобразяващ червено-бяла книга, златни кръстосани ключове и кафяво семе. Тя включи образа от всички страни на небостъргача между стотния и двестния етаж.

После се опита да измисли как да се измъкне. Навярно на покрива имаше въздушни кораби. Там със сигурност пазеха „Юмруци“, но може би с прикритост и изненада щеше да успее да ги преодолее. Нел се заизкачва по аварийното стълбище. Два етажа по-нагоре чу „Юмруците“, оставени на пост на покрива, които разговаряха и играеха на ма-джонг. Далеч надолу се чуваше шумът от изкачването на други „Юмруци“, които я търсеха.

Нел обмисляше следващия си ход, когато стражите рязко преустановиха играта си, прекъснати от заповеди, разнесли се по радиостанциите им. Няколко „Юмрука“ с възбудени викове се хвърлиха надолу по стълбището. Попаднала в капан, тя се приготви да им устрои засада, но те се затичаха на горния етаж и се насочиха към фоайето с асансьорите. След една-две минути вече ги нямаше. Нел изчака малко и внимателно се ослуша. Вече не чуваше приближаването на хора отдолу.

Тя изкачи последните етажи и излезе на покрива на сградата, ободрена колкото от свежия въздух, толкова и от откритието, че тук няма никой. Нел се приближи до ръба на покрива и надникна надолу към улицата. В черните прозорци на мъртвия небостъргач от отсрещната страна на пътя се виждаше огледалният образ на герба на принцеса Нел.

След една-две минути тя забеляза, че по улицата бавно се движи нещо като ударна вълна. От това разстояние трудно можеше да различи подробности: беше отлично организирана група от пешеходци, облечени в еднакви тъмни дрехи, които напредваха през тълпата от бежанци и изтласкваха изпадналите в паника варвари към блокадата на „Юмруците“ или във фоайетата на опустошените сгради.

В продължение на няколко минути Нел като хипнотизирана наблюдаваше гледката. После случайно хвърли поглед към друга улица и видя там същото.

Тя бързо обиколи покрива. Няколко колони неумолимо се приближаваха към основите на сградата, в която се намираше Нел.

След известно време една от тези колони премина през последните бежански тълпи и стигна до края на просторния площад, заобикалящ небостъргача. Тя рязко спря и остана там няколко минути, за да изчака да я настигнат останалите.

Отначало Нел предполагаше, че колоните са подкрепления на „Юмруците“, които се събират около сградата, очевидно предвидена за щаб-квартира на последната им атака срещу Крайбрежната република. Но скоро стана ясно, че новодошлите са пристигнали с други цели. След още няколко минути на непоносимо напрежение и почти пълна тишина, по безмълвен сигнал колоните неочаквано изригнаха на площада. Когато се заизливаха от тесните улици, те се разгърнаха в сложен строй с точността на професионална показна част и нападнаха внезапно изпадналите в паника и дезориентирани „Юмруци“, надавайки невероятно мощен боен вик. Когато този звук измина двестате етажа до ушите на Нел, тя усети, че космите й настръхват, защото това не беше дълбокият рев на възрастни мъже, а яростният писък на хиляди малки момичета, остър и пронизителен като писък на гайди.

Това бе племето на Нел, дошло за своята водачка. Тя се завъртя на пети и се спусна към стълбището.

Когато стигна до първия етаж и малко неразумно изскочи във фоайето на сградата, момичетата бяха пробили стените на няколко места и се справяха с останалите защитници. Движеха се на групи от по четири. Едно момиче (най-едрото) се хвърляше към противника, насочило към сърцето му заострен бамбуков прът. Докато привличаше вниманието му, други две (най-дребните) се приближаваха отстрани, хващаха го за краката и го повдигаха във въздуха. Четвъртото момиче (най-бързото) вече го бе заобиколило и го нападаше изотзад, забивайки нож или друго оръжие в гърба му. Нел проследи пет-шест такива атаки и тази техника никога не претърпя неуспех, нито пък някое от момичетата получи сериозно нараняване.

Изведнъж тя усети, че я обзема дива паника, когато си помисли, че ще направят същото и с нея, но след като я вдигнаха във въздуха, никой не я нападна, макар че от всички страни прииждаха много момичета. Те се справиха с последните оцелели „Юмруци“ и изнесоха Нел на площада, където около сто хиляди момичета — Нел не можеше да преброи всички полкове и бригади — едновременно паднаха на колене, сякаш повалени от божествен вятър, и й поднесоха своите бамбукови колове, ножове, оловни тръби и нунджага. Командирите на дивизиите й стояха най-отпред, както и нейните министри на отбраната, външните работи, науката и развитието. Всички те й се покланяха, не с китайски или викториански поклон, а с някаква смесица между двата.

Нел би трябвало да е загубила дар слово или да е вцепенена от удивление, но не беше — за първи път през живота си разбираше защо е родена и се чувстваше добре в новото си положение. В един миг животът й бе безсмислен неуспех, а в следващия беше придобил величествен смисъл. Тя започна да говори и думите леко се заизливаха от устата й, сякаш ги четеше от страниците на „Буквара“. Нел прие верността на Мишата армия, похвали ги за великите им подвизи и махна, с ръка към площада над главите на малките си сестри към хилядите бежанци от Нова Атлантида, Нипон, Израел и всички други Външни племена.

— Нашето първо задължение е да ги защитим — каза Нел. — Покажете ми състоянието на града и на всички в него.

Искаха да я понесат на ръце, но тя скочи на каменната настилка и започна да се отдалечава от небостъргача, насочвайки се към своята войска, която се раздели и й направи път. Улиците на Пудонг бяха пълни с гладни и ужасени бежанци, а сред тях, в прости селски дрехи, покрити със собствената й и чужда кръв, с разкъсани белезници на китките, следвана от своите генерали и министри, крачеше варварската принцеса със своите книга и меч.