Нийл Стивънсън
Диамантената ера (61)

Карл Холивуд полага Клетвата. Разходка край Темза. Среща с лорд Финкъл-Макгроу

Карл положи Клетвата в Уестминстърското абатство в изненадващо приятен ден през април и после отиде да се поразходи край реката, без да се отправя прекалено направо за приема, уреден в негова чест в „Хопкинс тиътър“ край Лестър Скуеър. Макар и без педомотив, той вървеше със същата скорост, с която мнозина наоколо тичаха за здраве. Още от първото си идване в Лондон като недохранен театрален студент предпочиташе да ходи пеш. Особено разходката край кея, където другите пешеходци бяха сравнително малко, му даваше възможност да пуши големи стари автентични пури или понякога лула с тютюн от шипки. Фактът, че е викторианец, не означаваше, че трябва да се отказва от особеностите си, всъщност тъкмо обратното. Докато минаваше покрай стария, покрит с дупки от шрапнели Обелиск на Клеопатра, обвит в напомнящия на комета ореол на собствения си гъст дим, той си мислеше, че това може да започне да му харесва.

Край перилата стоеше господин с цилиндър, който безизразно гледаше към водата. Когато се приближи, Карл видя, че това е лорд Алегзандър Чънг-Сик Финкъл-Макгроу, който по време на кинофонен разговор един-два дни по-рано беше казал, че в близко бъдеще би искал лично да се срещне с него.

Спомнил си за новата си племенна връзка, Карл Холивуд свали шапка и се поклони. Финкъл-Макгроу разсеяно отвърна на поздрава.

— Моля ви, приемете най-искрените ми поздравления, господин Холивуд. Добре дошъл във филозоната.

— Благодаря ви.

— Съжалявам, че нямах възможност да присъствам на някое от представленията ви в „Хопкинс“ — приятелите ми ви обсипаха с комплименти.

— Приятелите ви са извънредно любезни — отвърна Карл Холивуд. Той все още не бе съвсем уверен в познанията си по етикета. Да приеме комплимента едно към едно щеше да е самохвално, но да намекне, че приятелите на Негова светлост са некомпетентни театрални критици едва ли беше подходящо. Той се спря на не толкова опасното обвинение, че тези приятели страдат от излишна доброта.

Финкъл-Макгроу се отдръпна от парапета и тръгна край реката, като поддържаше доста енергична крачка за човек на неговата възраст.

— Бих казал, че вие сте много ценно попълнение за нашата филозона, която, колкото и да е блестяща в областта на търговията и науката, се нуждае от повече хора на изкуството.

Тъй като не искаше да се присъединява към критиката на племето, което току-що бе положил тържествена Клетва да поддържа, Карл прехапа устни и се замисли какво би могъл да отговори.

Финкъл-Макгроу продължи:

— Смятате ли, че не сме в състояние да насърчаваме собствените си деца към изкуствата или да привличаме достатъчно хора като вас, а може би и двете неща?

— При цялото ми уважение, Ваша милост, не съм непременно съгласен с думите ви. Нова Атлантида има много големи хора на изкуството.

— О, я стига. Защо всички те идват отвън, като вас? Всъщност, господин Холивуд, щяхте ли изобщо да положите Клетвата, ако не беше славата ви на театрален продуцент?

— Струва ми се, че предпочитам да тълкувам въпроса ви като част от диалог на Сократ за мое назидание — предпазливо отвърна Карл Холивуд, — а не като проява на неискреност от моя страна. В действителност, точно преди да ви срещна, аз се наслаждавах на пурата си, разглеждах Лондон и си мислех колко добре ми подхожда всичко това.

— Подхожда ви, защото вече сте на известна възраст. Постигнали сте успех и сте прочут. Дрипавият бохемски живот е спрял да ви привлича. Но щяхте ли да бъдете в сегашното си положение, ако не бяхте водили този живот като по-млад?

— Щом споменавате за това — отвърна Карл, — съгласен съм, че в бъдеще бихме могли да се опитаме да осигурим за млади бохеми…

— Няма да се получи — прекъсна го Финкъл-Макгроу. — От години си мисля за това. Имах същата идея: да организирам тематичен парк за млади бохеми, пръснат във всички по-големи градове, в който младите атлантяни да могат да се събират и да вилнеят, когато са в настроение. Идеята обаче не е осъществима. Господин Холивуд, през последните десетина години посветих толкова много усилия за системното насърчаване на бунтарството.

— Наистина ли? Не се ли безпокоите, че вашите млади бунтари ще мигрират в други филозони?

Ако можеше да се целуне отзад, Карл Холивуд щеше да го направи, веднага щом довърши изречението. Бе забравил за неотдавнашното и широко обсъждано в пресата отстъпничество на Елизабет Финкъл-Макгроу в „Криптнет“. Но графът прие думите му спокойно.

— Някои от тях ще го направят, както показва случаят с моята внучка. Но какво всъщност означава прехвърлянето на такива млади личности в друга филозона? Това означава, че са надраснали младежкото лекомислие и вече не желаят да принадлежат на дадено племе, само защото това е пътят на най-слабо съпротивление — че са си изградили принципи и са загрижени за личната си самостоятелност. Накратко, това означава, че са се превърнали в достойни членове на Нова Атлантида веднага щом са стигнали до мъдрото разбиране, че това в крайна сметка е най-доброто от всички възможни племена.

— Вашата стратегия беше прекалено сложна, за да следвам мисълта ви. Благодаря ви за обяснението. Вие насърчавате бунтарството, защото смятате, че ще даде резултат, противоположен на онзи, който човек наивно може да очаква.

— Да. И в това се състои целият смисъл да си лорд на справедливостта, нали разбирате — да се грижиш за интересите на обществото като цяло, а не да рекламираш собствената си група. Във всеки случай, това ни навежда на въпроса за рекламата, който повдигнах в интерактивната секция на „Таймс“ и по време на последвалия ни кинофонен разговор.

— Да — отвърна Карл Холивуд, — вие търсите интерактори, участвали в проекта „Илюстриран буквар на младата дама“.

— „Букварът“ беше моя идея. Аз го поръчах. И платих интерактивните хонорари. Разбира се, поради начина, по който е организирана медийната система, няма как да определя самоличността на интеракторите, на които пращах хонорари — и оттук необходимостта от публична реклама.

— Ваша милост, веднага трябва да ви кажа — и щях да ви го кажа по кинофона, ако не бяхте настояли да отложим важния разговор за лична среща, — че самият аз не съм интерактирал в „Буквара“. Направи го моя приятелка. Когато видях рекламата, аз поех ангажимента да отговоря от нейно име.

— Научих, че интеракторите често били преследвани от прекалено агресивни техни почитатели — кимна Финкъл-Макгроу, — и затова разбирам защо сте избран за посредник в този случай. Искам да ви уверя, че мотивите ми са напълно почтени.

Лицето на Карл придоби обидено изражение.

— Ваша милост! Никога не бих допуснал обратното. Присвоявам си тази роля, не за да защитя въпросната млада дама от каквато и да е злонамереност от ваша страна, а просто защото обстоятелствата, в които е попаднала, я замесват с донякъде неприятен бизнес.

— Тогава моля ви, кажете ми каквото знаете за младата жена.

Карл накратко разказа на лорда на справедливостта за връзката на Миранда с „Буквара“.

Финкъл-Макгроу особено се интересуваше колко време прекарва Миранда в „Буквара“ всяка седмица.

— Ако изчисленията ви са дори само приблизително точни, тази млада жена трябва сама да е извършила поне девет десети от интерактирането, свързано с този екземпляр на „Буквара“.

— Този екземпляр ли? Искате да кажете, че има и други?

Финкъл-Макгроу мълчаливо повървя няколко секунди, после отвърна с по-тих глас:

— Общо са три екземпляра. Първият взе моята внучка — надявам се, ще оцените, че ви казвам това поверително. Вторият попадна у Фиона, дъщерята на майстора, който създаде „Буквара“. Третият отиде в Нел, малко отрепско момиченце.

Накратко, трите момичета реагираха съвсем различно. Елизабет е бунтовна и енергична и преди няколко години загуби интерес към „Буквара“. Фиона е умна, но потисната, класически маниакално-депресивен артистичен тип. От друга страна, Нел е най-обещаващата млада дама.

Направих анализ на читателските навици на момичетата, което беше много сложно заради присъщата секретност на медийната система. Заключенията обаче изхождат от сметките, които платихме за наемането на интерактори. Стана ясно, че в случая с Елизабет, интерактирането се извършва от стотици различни изпълнители. В случая с Фиона сметките бяха удивително ниски, защото голяма част от интерактирането се извършваше от човек, който не искаше пари за услугите си — навярно баща й. Но това е друга история. В случая с Нел, на практика цялото интерактиране се извършваше от един и същи човек.

— Звучи ми така — каза Карл, — сякаш приятелката ми е установила връзка с екземпляра на Нел…

— А оттук и с Нел — довърши лорд Финкъл-Макгроу.

— Мога ли да попитам защо желаете да се свържете с интерактора?

— Защото тя е основна част от онова, което става тук — отвърна лорд Финкъл-Макгроу, — а аз не го очаквах. Според първоначалния план, интеракторът не трябваше да е важен елемент.

— Тя го е направила — обясни Карл Холивуд, — като е жертвала кариерата и голяма част от живота си. Трябва да разберете, Ваша милост, че приятелката ми не е била само наставничка на Нел. Тя е станала нейна майка.

Тези думи като че ли поразиха лорд Финкъл-Макгроу. Той се олюля и известно време бавно крачеше покрай брега, потънал в размисъл.

— Преди няколко минути вие ме накарахте да смятам, че установяването на връзка с въпросния интерактор няма да е тривиален процес — с тих глас най-после каза той. — Тя вече не играе ли във вашата трупа?

— Преди няколко години си взе отпуска, за да се съсредоточи върху Нел и „Буквара“.

— Разбирам — кимна лордът на справедливостта, като леко подчерта думата и я превърна във възклицание. Беше развълнуван. — Господин Холивуд, надявам се, че няма да се обидите от неделикатността на въпроса ми дали тази отпуска е била платена.

— Ако се беше наложило, щях да платя. Но има друг спонсор.

— Друг спонсор — повтори Финкъл-Макгроу. Очевидно бе очарован и малко притеснен от използването на финансовия жаргон в този контекст.

— Сделката беше сравнително проста, каквито предполагам, са в основата си всички сделки — поясни Карл Холивуд. — Миранда искаше да открие Нел. Общоприетото мислене диктува, че това не е възможно. Има обаче някои, които твърдят, че може да се направи чрез несъзнателни, нерационални процеси. Съществува едно племе, наречено „барабанчиците“, което обикновено живее под водата…

— Известно ми е — прекъсна го лорд Финкъл-Макгроу.

— Преди няколко години Миранда отиде при барабанчиците — продължи Карл. — Влязла в партньорство. Другите й двама партньори били господин, когото познавам, също от театралния бизнес, и финансов спонсор.

— Какво се е надявал да получи от това спонсорът?

— По-добра връзка с колективното подсъзнание — отвърна Карл Холивуд. — Смятал е, че за развлекателната индустрия това ще е същото като философският камък за алхимията.

— А резултатите?

— Всички очакваме Миранда да се свърже с нас.

— Никаква вест ли нямате от нея?

— Само в сънищата си — каза Карл Холивуд.