Нийл Стивънсън
Диамантената ера (53)

Миранда получава необичайно интерактивно съобщение; обиколка из улиците на Шанхай; хотел „Катей“; изискано соаре; Карл Холивуд я представя на две необикновени личности

До полунощ оставаха няколко минути и Миранда се канеше да приключва с вечерната смяна и да се махне от сцената за тяло. Беше петък вечер. Очевидно Нел бе решила днес да не си поръчва интерактор за цялата нощ.

В дните, когато ходеше на училище, Нел задължително си лягаше между десет и половина и единайсет часа, но петъчните дни бяха тези, в които тя се потапяше в „Буквара“ така, както беше правила като малко дете, шест или седем години преди това, когато бе започнало всичко това. Точно в момента Нел беше спряла на един момент в историята, който трябва да е бил доста тормозещ за нея. Състоеше се в това да разбере социалните ритуали на едно странно култово общество от вълшебници, което я бе хвърлило в подземен лабиринт. В крайна сметка щеше да го разбере — винаги го правеше, — но не тази вечер.

Миранда остана на сцената още час и половина, за да играе някаква роля в интерактив за самураи, който беше доста популярен в Япония. Ролята й бе на платиненоруса дъщеря на мисионер, отвлечена от един наемен войник от Нагазаки. Единственото, което трябваше да прави през цялото време, бе да пищи, за да бъде спасена накрая от един добър самурай. Жалко, че не говореше нипонски и (освен това) не беше запозната с театралните традиции на тази нация, защото се знаеше, че те правят нещо много новаторско и интересно с карамаку — „празен екран“ или „празен акт“. Преди осем години тя щеше да направи едночасовото пътуване до Нипония и щеше да научи езика им. Преди четири години поне щеше да се отврати от себе си, че играе тази тъпа роля. Тази вечер обаче просто си казваше репликите, пищеше и се кикотеше където трябва, и накрая си взе парите, заедно с доста тлъст бакшиш, както и неизбежното любовно съобщение от клиента — някакъв тип от средния ръководен бранш, който искал да се опознаят по-добре. Разбира се, същият принцип, поради който Миранда не можеше да намери Нел, правеше невъзможно собственото й откриване от този идиот.

Тъкмо когато си събираше нещата, се появи спешно предложение за работа. Тя прегледа информационния екран; ролята нямаше да й донесе много пари, но пък траеше кратко време. И Миранда я прие. Чудеше се кой ли й изпраща спешни предложения за работа; преди шест години това се бе случвало редовно, но след като започна да работи във вечерната смяна, тя по принцип беше станала едно от многото лесно заменими западни момичета за всичко с непроизносимо име.

Приличаше на някакво странно бохемско произведение на изкуството, някакъв проект за интеракторски семинар от далечното й минало: сюрреалистичен пейзаж с абстрактни цветни геометрични форми, като от време на време от разни плоски повърхности изскачаха някакви лица, които си казваха репликите. Лицата бяха със странно релефно покритие, сякаш имаха специално боядисан грим или пък бяха издълбани върху обелки от портокали, кожа от алигатор или индонезийски плодове.

— Тя ни липсва — каза едно от лицата с глас, който беше смътно познат, но се разливаше в странен и призрачен отекващ стон.

— Къде е? — попита едно друго лице с доста позната форма.

— Защо ни напусна? — добави трето лице и дори през маската на грима и променения глас Миранда разпозна Карл Холивуд.

— Само ако можеше да е с нас на партито! — извика друго лице, в което Миранда позна една своя колежка от екипа на „Парнас“, която се казваше Кристин някоя си.

Дубльорският екран й подаде реплика: Съжалявам, момчета, но тази вечер ще работя до късно!

— Добре, добре — въздъхна Миранда, — излизам от текста. Къде сте?

— На купона на трупата, глупаче! — отвърна Карл. — Навън те чака такси — не е от най-големите, но…

Миранда излезе от интерактива, довърши почистването на сцената и я остави отворена, за да може някой от колегите й да дойде по-късно и да поработи по време на златната смяна. Хукна сред хаотичната поредица от пластмасови херувимчета, музи и троянци, после през фоайето, където няколко интерактори-чираци със замъглени погледи почистваха останките от тазвечершното представление на живо и излезе на улицата. Там, осветено от призрачния розово-лилав неон на голямото платнище, я чакаше едно такси с включени фарове.

Логично бе да се изненада, когато шофьорът се насочи към Бънд, а не към зоните със средно високи сгради в Пудонг, където западняците без племенна принадлежност и с нисък доход обикновено си купуваха апартаменти. Партитата на трупата обикновено ставаха във всекидневната на някой от трупата.

След това напомни на себе си, че в днешно време „Парнас“ е добър и печеливш театър, че разполага с цяла сграда някъде, която е пълна със създатели на нови интерактиви, че текущата продукция на „Макбет“ му струва един куп пари. Карл бе летял до Токио, Шенжен и Сан Франциско да търси инвеститори и не се беше върнал с празни ръце. Всички билети за следващия месец бяха продадени.

Тази вечер в залата имаше доста свободни места, защото повечето от хората, които идваха на премиерите, не бяха китайци, а не-китайците доста се притесняваха да излизат по улиците заради слуховете за „Юмруците на справедливата хармония“.

Миранда също се притесняваше, макар и да не си го признаваше. Таксито зави на едно място и фаровете му минаха през една групичка млади китайци, които се бяха събрали пред един вход. Когато единият от тях поднесе цигара към устните си, тя забеляза алена лента, вързана на китката му. Усети присвиване в гърдите, сърцето й подскочи и тя трябваше да преглътне няколко пъти. Младежите обаче не можеха да видят нищо през посребрените стъкла на таксито. Не се събраха около нея, за да насочат оръжията си и да се развикат: „Ша! Ша!“.

Хотел „Катей“ се извисяваше в средата на Бънд, на кръстовището с Нанжинг Роуд — пътят за родео на Далечния изток. Доколкото виждаше Миранда — може би чак до Нанжинг — той беше покрит от двете страни със западни и нипонски бутици и магазини, а въздушното пространство над улицата бе обсипано с големи колкото бадем аеростати, всеки от които си имаше своя собствена кинокамера, както и устройство за разпознаване на определени структури, като например подозрителни на вид групички от младежи, които биха могли да са членове на „Юмруците“.

Като всички други големи западни сгради по брега, и контурите на „Катей“ бяха направени от бяла светлина, което може би беше добра идея, защото иначе нямаше да прилича толкова на тях. Външният му дизайн на дневна светлина беше мрачен и потискащ.

Наложи се да си поиграе на „кой кого“ с портиера. Тя тръгна към входа с увереността, че той ще й отвори вратата, но той си стоеше с кръстосани зад гърба ръце и я гледаше свъсено. Накрая отстъпи и отвори вратата, макар че Миранда трябваше да намали крачка, за да не се натресе върху нея.

Джордж Бърнард Шоу бе отсядал тук; Ноел Кауърд бе написал цяла пиеса тук. Фоайето беше високо и тясно, мраморът изпипан в стила на изящните изкуства, с внушителни полилеи от метал, а през сводовете с витражи се просмукваше бялата светлина от сградите на Бънд. В бара свиреше някаква доста древна джаз група, като някой удряше по тялото на контрабаса и заглушаваше звука от барабаните. Миранда застана на пръсти на входа, за да разгледа къде евентуално се намира партито, но не видя нищо друго, освен туристи-кавказци на средна възраст, които танцуваха бавничко, както и обичайната редица от нахакани млади китайци на бара, които се надяваха, че тя ще влезе.

Накрая намери пътя за осмия етаж, където се намираха всички луксозни ресторанти. Голямата банкетна зала беше наета за вечерта от някаква непоносимо богата организация и бе пълна с мъже в невероятно изискани костюми, жени в още по-изискани рокли, както и някои странни викторианци тук-там в по-консервативни — но въпреки това луксозни и скъпи — дрехи. Музиката беше доста тиха — само един китаец в смокинг, който свиреше джаз на рояла, но на сцената в единия край на залата си приготвяше инструментите някакъв голям оркестър.

Миранда тъкмо се отдръпваше назад, докато се чудеше в коя ли задна стаичка може да бъде намерен опърпания актьорски състав, когато чу, че някой я вика по име откъм залата.

Към нея вървеше Карл Холивуд през средата на залата с походката на човек, който едва ли не е собственикът й. Блестеше в каубойските си ботуши ръчна изработка, направени от много фина кожа на екзотични птици и влечуги, в широкия си плащ — нещо средно между пелерина и типичното за Запада широко манто — който почти бършеше пода и го караше да изглежда поне два метра, вместо обичайните му метър и осемдесет и пет. Дългата му руса коса беше сресана назад, а брадичката му в стил крал Тут бе права и остра като мотика. Изглеждаше великолепно и си даваше сметка за това, а сините му очи направо пронизваха Миранда, която не можеше да помръдне от отворената врата на асансьора, откъдето още малко и щеше да е излязла.

Той я прегърна сърдечно и я завъртя. Тя се притисна към него, скрита за тълпата в банкетната зала от обгърналата я пелерина.

— На нищо не приличам — каза Миранда. — Защо не ми каза, че става въпрос за такова парти?

— А ти защо не знаеше? — попита я на свой ред Карл. В качеството си на директор той притежаваше и таланта да задава възможно най-трудните въпроси.

— Щях да си облека нещо друго. А сега приличам на…

— Приличаш на млада художничка бохемка — прекъсна я Карл, като отстъпи назад, за да огледа нейния типичен за работата й черен костюм, — която не дава пет пари за някакви си претенциозни дрехи и кара всички останали в залата да се чувстват тежки и натруфени, а тя самата се чувства великолепно, защото притежава нещо много специално.

— Ти, куче златоусто — рече му тя. — Знаеш, че това са глупости.

— Преди няколко години щеше да се понесеш из тази зала с оная твоя великолепна брадичка, вирната като рогата на боен бик, и всички щяха да отстъпят назад, за да те разгледат. Защо не и сега?

— Не знам — отвърна Миранда. — Струва ми се, че с тази Нел съм се сдобила с всички недостатъци на родителството, без в действителност да си имам дете.

Карл се поотпусна и стана някак по-внимателен. Миранда разбра, че е изрекла онова, което той е искал да чуе.

— Ела — подкани я той, — искам да те запозная с някого.

— Ако се опитваш да ме сватосаш за някой заможен кучи син…

— Не съм си и помислял подобно нещо.

— Няма да стана домакиня, която играе само в свободното си време.

— Това ми е от ясно по-ясно. А сега се успокой за малко.

Миранда полагаше максимални усилия да не обръща внимание на факта, че в момента минават през средата на залата. Карл Холивуд привличаше погледите на всички, което й вършеше идеална работа. Тя размени по една усмивка с двама интерактори, взели участие в интерактивната покана, довела я на партито; и двамата бяха увлечени в приятни на вид разговори с добре изглеждащи хора, които по всяка вероятност бяха инвеститори.

— С кого искаш да ме запознаеш?

— С един приятел, който се казва Бек. Познаваме се от дълго време.

— Но не сте приятели?

На лицето на Карл се появи сконфузена усмивка и той сви рамене.

— Понякога сме приятели. Понякога сме сътрудници. Бизнес партньори. Така става в живота, Миранда: след известно време вече си си изградил цяла мрежа от хора. Пускаш им по малко информация, която може да им свърши работа, и те правят същото. За мен той е един от тези хора.

— Не мога да си обясня защо искаш да ме запознаеш с него.

— Почти съм сигурен — каза той много тихо, но съвсем отчетливо, защото вероятно използваше някакъв актьорски трик, — че този господин може да ти помогне да намериш Нел. А също така и че ти можеш да му помогнеш за нещо, от което той има нужда.

И Карл отстъпи встрани с развята пелерина, за да й предложи стол. Намираха се в ъгъла на банкетната зала. На отсрещната страна на масата, с гръб към един голям прозорец с мраморен перваз, осветен от яркия Бънд и медиатронната какофония на Пудонг, която изливаше кървавочервена светлина по лъскавите подплънки на сакото му, седеше млад африканец със сплъстена коса, който носеше тъмни очила с мънички кръгли стъкла, фиксирани в невъобразимо сложна метална пространствена решетка. До него бе седнал нипонски бизнесмен, когото Миранда почти не забеляза. Нипонецът беше облечен в официално черно кимоно и пушеше нещо, което миришеше на старомодна, абсолютно канцерогенна пура.

— Миранда, това са господин Бек и господин Ода — и двамата са капери. Господа, да ви представя госпожица Миранда Редпат.

И двамата мъже направиха нещо като жалко подобие на поклон, но дори и не помръднаха ръце за здрависване, което си беше съвсем в реда на нещата — в днешно време много странни неща могат да се предават чрез кожния контакт. Миранда не си направи труда и да им кимне в отговор, а просто седна на стола, предложен й от Карл. Не обичаше хората, които се представяха за капери. Това беше просто една доста претенциозна думичка за отреп — човек, който си няма племе.

Или беше това, или си имаха племена — ако се съдеше по външния им вид, вероятно бяха някои странни синтетични филозони, за които не бе и чувала, — но поради някаква причина се правеха, че нямат.

Карл каза:

— Обяснил съм на господата, без да навлизам в каквито и да било подробности, че искаш да постигнеш невъзможното. Мога ли да ти предложа нещо за пиене, Миранда?

След като Карл Холивуд си тръгна, настъпи доста дълго мълчание, през което време господин Бек вероятно се беше вторачил в Миранда, макар че тя не можеше да знае заради тъмните му очила. Основната функция на господин Ода като че ли бе да играе ролята на изнервен наблюдател, който е заложил половината от чистата си себестойност на това дали Миранда ще заговори първа или господин Бек.

На господин Ода му хрумна една стратегическа хитрост. Той посочи към сцената за големия оркестър и кимна многозначително.

— Харесвате ли този оркестър?

Миранда погледна натам — половин дузина мъже и жени от какви ли не раси. Много беше трудно да се отговори на въпроса на господин Ода, защото още не бяха засвирили. Тя върна погледа си към него и той важно посочи себе си.

— О, вие сте техният покровител.

Господин Ода извади малък блестящ предмет от джоба си и го плъзна по масата към Миранда. Беше емайлирана игла с тънки металически нишки по нея под формата на водно конче. Миранда бе забелязала и други подобни неща, използвани като украшения от няколко от участниците в партито. Взе я внимателно. Господин Ода се потупа по ревера и кимна, за да я насърчи да си я сложи.

Засега обаче Миранда я остави да лежи върху масата.

— Нищо не виждам — каза накрая господин Бек, очевидно предназначено за ушите на господин Ода. — При първата проверка излиза чиста. — Миранда си даде сметка, че господин Бек я е проверявал през цялото време с помощта на някакъв дисплей на феноменоскопските си очила.

Тя все още се опитваше да измисли някакъв неприятен отговор, когато господин Ода се наведе насред собствения си облак от дима от пура.

— Доколкото знаем — каза той, — вие се опитвате да осъществите някаква връзка. Желанието ви е много силно.

Капери. Думичката предполагаше освен това, че тези господа — поне в главите си — имаха някакъв подход, някакъв начин за правене на пари, независимо от племенната им принадлежност.

— Казвали са ми, че подобни неща са невъзможни.

— По-правилно е да се говори с термините на вероятността — отвърна господин Бек. Демонстрираше най-вече оксфордски акцент, с лек ямайски примес и острота, която имаше нещо общо с Индия.

— Астрономически невъзможни тогава — поправи се Миранда.

— Ха така — каза господин Бек.

Незнайно как, но топката се бе оказала в игрището на Миранда.

— Вижте какво, момчета, ако сте открили някакъв начин да се справите с вероятностите, защо не се захванете с интерактивите на Вегас и не направите цяло състояние?

На господата Бек и Ода им стана по-забавно от тази изцепка, отколкото тя беше очаквала. Значи поне имаха някакво чувство за хумор. Това бе добър знак сред почти пълния комплект от отрицателни сигнали, които беше получила от тях досега.

Оркестърът засвири някаква танцова музика с доста добър ритъм. Светлината намаля и цялото парти започна да просветва от попадащите върху иглите под формата на морски кончета отблясъци.

— Няма да стане — обясни господин Бек, — защото Вегас е само игра на чисти числа, без какъвто и да било човешки смисъл. Умът не работи с обикновени числа.

— Но вероятността си е вероятност — каза Миранда.

— Какво ще стане, ако някоя нощ сънувате, че сестра ви е преживяла катастрофа, на другия ден се свързвате с нея и разбирате, че е скъсала с приятеля си?

— Може да е чисто съвпадение.

— Да. Но не много вероятно съвпадение. Вижте, може да е възможно да се победи вероятността, когато е въвлечен не само умът, но и сърцето.

Миранда предполагаше, че нито господин Бек, нито господин Ода разбираха имплицитната жестокост на това, което казваха. Беше много по-добре човек да не таи въобще никакви надежди.

— Вие да не се занимавате с някаква религиозна работа бе, момчета? — попита тя.

Господата Бек и Ода се спогледаха важно-важно. Господин Ода се захвана с чисто рутинната работа на изсмукване на остатъците по зъбите си и прочистване на гърлото си, което може би щеше да залее някой друг нипонец с поток от информация, но за Миранда не означаваше почти нищо друго, освен че ситуацията е доста заплетена. Господин Бек извади отнякъде антична сребърна кутийка за енфие — или може би копие на такава, — взе с пръсти щипка нанозитен прах и го пъхна в една от огромните си ноздри, след което почеса нервно долната част на носа си. Той плъзна очилата си малко надолу, при което се видяха големите му кафяви очи, и се вгледа разсеяно някъде над рамото на Миранда към най-гъстата част на партито, която гледаше оркестъра и реакцията на танцьорите. Господин Бек също носеше игла под формата на морско конче, която започна да проблясва и да изпраща великолепни цветни отблясъци, като отряд полицейски коли и пожарникарски камиони, събрали се около подпалена къща.

Оркестърът премина в някаква странна, лишена от мелодия, неопределена каша от звуци, което задвижи мързеливи потоци сред веселящата се тълпа.

— Момчета, вие откъде познавате Карл? — попита Миранда с надеждата да разтопи малко леда.

Господин Ода поклати глава някак виновно.

— Аз доскоро не бях имал удоволствието да се познавам с него.

— Навремето правехме тию-ту заедно в Лондон.

— Вие сте интерактор?

Господин Бек изръмжа иронично. Една пъстра копринена носна кърпа разцъфна в ръката му и той си изтри носа бързо и чисто, като добре обигран потребител на енфие.

— Аз съм техничарче — каза след това.

— Програмирате интерактиви?

— Това е само една от дейностите ми.

— Занимавате се и с осветлението и цялата техническа работа? Или само с дигиталните джаджи? Или пък с нанотехниката?

— Тия неприятни разделения никак не ме интересуват. Едно-единствено нещо ме интересува — отвърна господин Бек и вдигна показалеца си, който завършваше с много голям, но идеално обработен на маникюристка нокът — и това е използването на техниката за разкриване на значение.

— В днешно време това покрива страшно много неща.

— Да, но не би трябвало да е така. Което ще рече, че разграничението между всичките тия области е измислено.

— А какво лошо има в това просто да се програмират интерактиви?

— А, нищо, нищо — вдигна рамене господин Бек, — както няма и нищо лошо в традиционния театър на живо или пък, като сме подхванали темата, на това да си седиш край лагерния огън и да си разказваш разни истории, както много обичах да правя в младежките си години. Докато обаче могат да се намират нови начини, моята работа на техничарче се състои в това да ги намирам. Вашето изкуство, уважаема госпожо, е да интерактирате. Търсенето на нова техника е моето.

Шумът, който долиташе от оркестъра, бе започнал да пулсира неритмично. Докато тримата си говореха, пулсациите се поорганизираха в някакъв ритъм и станаха по-стабилни. Миранда се извърна, за да види хората на дансинга. Всички бяха застанали с отнесени изражения на лицата и се бяха концентрирали в нещо си. Иглите им във вид на морски кончета вече блестяха като побъркани и на всеки удар от ритъма на музиката премигваха заедно в абсолютно бяло. Миранда си даде сметка, че по някакъв начин иглите са свързани с нервната система на носещите ги и че си говореха една на друга, като по този начин създаваха заедно музиката. Един китарист подхвана някаква импровизирана мелодична линия насред постепенно организиращата се смесица от звуци. Когато всички танцуващи чуха мелодията, звукът започна да се организира около нея. В момента подаваха общата обратна връзка. Някаква млада жена започна да припява съвсем неопределено тананикане, което звучеше напълно импровизирано. Тя обаче продължи и постепенно се получи мелодия. Музиката все още беше странна и безформена, но постепенно се приближаваше към това, което човек може да чуе на професионален запис.

Миранда се извърна отново с лице към господин Бек.

— Мислите, че сте изобретили нов начин за разкриване на значенията чрез технологиите…

— Среда.

— Нова среда, която може да ми помогне да се добера до това, което търся. Защото когато става въпрос и за значение, законите на вероятността могат да бъдат нарушени.

— В твърдението ви има две грешни предпоставки. Първо: аз не съм изобретил средата. Други са направили това, може би с различна цел, а аз просто се натъкнах на нея или по-точно — получих откровение. А що се отнася до законите на вероятността, милейди, те не могат да бъдат нарушени, както не може да бъде нарушен който и да било математически принцип. Законите на физиката и математиката обаче са като координатна система, която съществува само в едно измерение. Може пък да има и друго измерение, перпендикулярно на първото и невидимо за законите на физиката, което освен това да съдържа същите неща с различни правила, записани в сърцата ни, на едно дълбоко място, където не можем да стигнем, за да ги прочетем, освен чрез сънищата и мечтите си.

Миранда погледна към господин Ода, като се надяваше да й смигне или нещо такова, но той се бе вторачил в дансинга с изключително сериозно изражение, сякаш сам беше потънал в дълбоки размисли, и кимаше едва забележимо. Миранда си пое дълбоко дъх и въздъхна.

Когато отново вдигна поглед към господин Бек, той я гледаше и виждаше любопитството й по отношение на господин Ода. Обърна едната си ръка с дланта нагоре и потърка възглавничката на палеца си във връхчетата на останалите пръсти.

Значи от Век идваха идеите, а от Ода — парите. Най-старите и проблемни отношения в технологичния свят.

— Трябва ни трети участник — каза господин Век, измъквайки я от мислите й.

— За да направите какво? — попита Миранда с едновременно нападателен и защитаващ се тон.

— Всички техномедийни начинания имат една и съща структура — обясни господин Ода, който се размърда за първи път от известно време насам. До този момент между оркестъра и тълпата се бе образувала доста добра хармония и доста голямо количество хора танцуваха живо — кой по-изискано, кой по-примитивно. — Трикрак триножник. — Ода протегна юмрука си и започна да отваря един по един пръстите си, докато изричаше това. Миранда забеляза, че пръстите му са кокалести и криви, сякаш доста често бяха счупвани. По всяка вероятност господин Ода беше ветеран в практикуването на някое бойно изкуство, което сега бе тотално отречено от повечето нипонци заради намека за принадлежност към нисш социален слой. — Крак номер едно: нова технологична идея. Господин Бек. Крак номер две: адекватна финансова подкрепа. Господин Ода. Крак номер три: човекът на изкуството.

Господата Век и Ода погледнаха многозначително към Миранда. Тя отметна глава назад и успя да се разсмее доста стабилно, като удари онази приятна точка в диафрагмата си. Усещането беше приятно. Разклати глава, като позволи на косата си да се развее свободно в двете посоки зад раменете й. След това се наведе напред през масата и закрещя, за да могат да я чуят сред звуците от оркестъра:

— Момчета, трябва доста да сте закъсали. Моята песен е вече изпята. В тази зала има поне половин дузина интерактори, които са с по-добри перспективи от мен. Карл не ви ли обясни това? От шест години съм се завряла в една сцена за телесни изпълнения и работя за детски продукции. Не съм звезда.

— Звезда означава майстор в изпълнението на традиционните интерактиви, които са точно технологията, която се опитваме да надскочим — отвърна господин Бек леко пренебрежително, че тя не е схванала за какво става въпрос.

Господин Ода посочи оркестъра.

— Нито един от тези хора не беше професионален музикант — някои не бяха дори и аматьори. Музикалните умения нямат нищо общо с това — те бяха хора на изкуството от нов тип, които са се родили твърде рано.

— Почти твърде рано — поправи го господин Бек.

— О, Боже — възкликна Миранда, защото бе започнала да схваща за какво става въпрос. За първи път повярва, че онова, за което говореха Бек и Ода — каквото и да беше то, — представляваше една реална възможност. Което означаваше, че тя бе деветдесет процента убедена, макар само Бек и Ода да си даваха сметка за това.

Мястото беше прекалено шумно за разговори. Един от танцуващите се блъсна в стола на Миранда и за малко да падне върху нея. Бек се изправи, заобиколи масата и протегна едната си ръка, за да я покани да танцуват. Миранда погледна дионисиевата веселба на дансинга и разбра, че единственият начин да бъде в безопасност, бе да се присъедини към нея. Тя взе иглата — морско конче от масата и последва Бек насред танцуващата тълпа. Когато си я закарфичи, иглата започна да просветва и Миранда усети как в песента се влива нова нотка.