Нийл Стивънсън
Диамантената ера (68)

Успехът на Карл Холивуд

Карл Холивуд за първи път от много часове насам се отпусна назад на твърдата лакирана облегалка на стола си в ъгъла и с две ръце разтърка лицето си, като се одраска със собствените си мустаци. Седеше в чайната почти цяло денонощие, беше изпил дванайсет кани чай и на два пъти вика масажистки да разтриват гърба му. Следобедната светлина нахлуваше през прозорците зад гърба му и запремигва, когато тълпата навън започна да се разотива. Бяха гледали забележително безплатно медийно представление — часове наред надничаха над раменете му и наблюдаваха в кинопрозорците по листовете на Карл Холивуд драматургичните подвизи на Джон Пърсивал Хакуърт под няколко различни ъгъла на камерата. Никой от тях не можеше да чете английски и затова не бяха в състояние да проследят историята за приключенията на принцеса Нел в земите на крал Койот, чийто сюжет се развиваше от само себе си, като облак дим, носен от невидими въздушни течения.

Сега листовете бяха бели и празни. Карл лениво протегна ръка и започна да ги подрежда един върху друг, просто за да се занимава с нещо, докато умът му работеше — макар че в този момент той по-скоро сляпо се луташе из тъмен лабиринт, също като Джон Пърсивал Хакуърт.

Карл Холивуд отдавна подозираше, че освен всичко друго, мрежата на барабанчиците е гигантска система за дешифриране. Криптографските системи, които образуваха медийната мрежа, бяха сигурни и това ги правеше безопасен начин за прехвърляне на пари. Те се основаваха на огромни цели числа, използвани като вълшебни ключове. На теория ключовете можеха да се разкрият с помощта на достатъчно мощен компютър. Но независимо от мощта на компютъра, шифрирането винаги се оказваше много по-лесно от дешифрирането, така че докато системата продължаваше да използва все по-големи числа и компютрите ставаха все по-бързи, шифровчиците можеха завинаги да се движат далеч пред дешифровчиците.

Но човешкият ум не работеше като дигитален компютър и бе в състояние да върши някои странни неща. Карл Холивуд си спомняше един от самотните орли, възрастен мъж, който можеше да събира наум огромни колони от числа със същата скорост, с каквато се появяваха. Само по себе си, това беше процес, който можеше да изпълнява и компютърът. Но този човек владееше и трикове, които не можеха лесно да се програмират в компютър.

Щом в мрежата на барабанчиците бяха събрани много умове, навярно по някакъв начин те бяха в състояние да виждат през урагана от зашифровани данни, който постоянно бушуваше в медийното пространство, и да откриват смисъл в привидно случайните отделни късчета информация. Мъжете, които бяха дошли да разговарят с Миранда и я бяха убедили да влезе в света на барабанчиците, бяха загатнали, че това е възможно, че чрез тях Миранда би могла да открие Нел.

На пръв поглед това би било катастрофално, тъй като щеше да унищожи системата, използвана за финансови сделки. В свят, в който търговията се основаваше на размяната на злато, това щеше да е равносилно някой да открие как да превръща оловото в благородния метал. Алхимик.

Но Карл Холивуд се чудеше дали това наистина има някакво значение. Барабанчиците можеха да вършат такива неща само като се свързваха в гещалт. Както показваше случаят с Хакуърт, веднага щом напуснеше гещалта, барабанчикът напълно загубваше контакт с него. Връзките между барабанчиците и нормалното човешко общество бяха несъзнателни, осъществяваха се чрез тяхното влияние върху Мрежата и се проявяваха в системи, явяващи се подсъзнателно в интерактивите, с които си играеха всички. Барабанчиците можеха да разкрият шифъра, но не бяха в състояние да се възползват от него по очевиден начин или навярно просто не го желаеха. Можеха да правят злато, но повече не се интересуваха от добиването му.

По някакъв начин Джон Хакуърт бе в състояние по-добре от всеки друг да извършва прехода между обществото на барабанчиците и викторианското племе. Всеки път, щом пресечеше границата, той като че ли донасяше нещо със себе си, полепнало по дрехите му като миризма. Тези влачени зад него бледи отгласи от забранени данни водеха до оплетени и непредвидими последствия от двете страни на границата, за които самият Хакуърт може би нямаше представа. Холивуд не знаеше нищо за него само допреди няколко часа, когато предупреден от свой приятел от „Dramatis personae“, се включи в историята, разигравана на черната палуба на театралния кораб. Сега очевидно знаеше много неща: че Хакуърт е създател на „Илюстрирания буквар на младата дама“ и че има дълбока връзка с барабанчиците, която далеч не е толкова проста, колкото обикновеното робство. През годините, прекарани под вълните, той не само беше ял лотоси и бе чукал камъни.

Хакуърт беше донесъл нещо със себе си и този път, когато изплува гол от лабиринта на барабанчиците в баластните резервоари на кораба. Бе се появил с числови ключове, които се използваха за идентифициране на определени величини: „Буквара“, Нел, Миранда и още някой, който носеше името „д-р Х.“. Преди, да се върне напълно в съзнателното си състояние той даде тези ключове на Клоуна, който изтегли задъханото му и треперещо тяло от водата. Клоуна бе механично устройство, но „Dramatis personae“ проявиха любезността да позволят на Карл Холивуд да го контролира — и да импровизира голяма част от личния сценарий и сюжет на Хакуърт — по време на представлението.

Сега Карл разполагаше с ключовете и от гледна точка на Мрежата не можеше да се различи от Миранда, Нел, д-р Х. или дори от самия Хакуърт. Те бяха написани по повърхността на една от страниците, дълги колони от цифри, групирани по четири. Карл Холивуд каза на тази страница да се сгъне и я пъхна в джоба на гърдите си. Можеше да използва ключовете, за да разнищи цялата тази работа, но това щеше да остане за друга вечер. Наркотикът и кофеинът бяха направили каквото могат. Време бе да се върне в хотела си, да вземе вана, да поспи и да се приготви за последното действие.