Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Age, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Ivantim (2006)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ИК „БАРД“ ООД, 1998

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Сутрешна разходка из Земите под аренда; Давтейл; един приятен дворцов управител

Високо в планината пред себе си те виждаха катедралата „Св. Марк“ и чуваха камбаните й да отчитат промените предимно с безсмислена последователност от тонове, но понякога се изтъркулваше и някоя красива мелодия като неочакван скъпоценен камък от пермутациите на „И Чинг“. Диамантеният дворец на източника Виктория проблясваше в прасковено розово и кехлибарено, когато лъчите на все още скрития зад планината изгрев попаднеха върху него. Нел и Харв се бяха наспали изненадващо добре под сребърното одеяло, но в никакъв случай не бяха спали до късно. Военната заря от анклава Сендеро ги беше събудила и докато стигнат отново до улицата, едрите корейци и инки евангелисти от Сендеро вече се изливаха от портата си в общите пътни артерии на Земите под аренда, помъкнали на гръб сгъваемите си медиатрони и тежките сандъци с малки червени книжки.

— Можем да влезем там, Нел — каза Харв и Нел си помисли, че се шегува. — В Сендеро винаги има много храна и топло легло.

— Няма да ми разрешат да си задържа книгата — поклати глава Нел.

Харв я погледна с лека изненада.

— Ти пък откъде знаеш? Само не ми казвай, че си го научила от „Буквара“.

— В Сендеро си имат само една книга и в нея пише да изгарят всички останали.

Докато се катереха към зеления пояс, пътят започна да става все по-стръмен и Харв взе да хрипти. От време на време той спираше, подпираше ръце на коленете си и кашляше силно и раздиращо, което звучеше като рев на тюлен. Въздухът по-нагоре обаче беше по-чист и те го усещаха по начина, по който проникваше в гърлата им, а освен това бе и по-хладен, което ги караше да се чувстват по-добре.

Високото централно плато на Ню Шузан беше оградено с ивица гора. Анклавът Давтейл се намираше точно зад този зелен пояс и беше също толкова залесен, макар че имаше по-добър състав — повече по-дребни дървета и множество цветя.

Давтейл бе заобиколен с черна ограда от метални пръти. Харв я погледна и каза, че трябва да е някаква шега, ако това е единствената им охранителна мярка. След това обаче забеляза, че по цялото протежение на оградата има зелена морава с ширина един хвърлей, която беше толкова добре подравнена, че ставаше идеално за шампионат по крикет. Той повдигна важно вежди към Нел, което означаваше, че всяка неоторизирана персона, която се опиташе да пресече моравата, щеше да бъде набучена на хидравлични шипове от неръждаема стомана, простреляна с формички за сладки или погната от кучета-роботи.

Портата на Давтейл бе широко отворена, от което Харв много се напрегна. Той застана пред Нел, за да не се опита тя да хукне през портата. На граничната линия паважът се промени от обичайния твърд-но-гъвкав, гладък-но-с-голяма-тракция наноматериал към неравна мозайка от гранитни камъни.

Единственото видимо човешко същество наоколо беше някакъв дворцов управител, чието шкембе бе създало осезателно раздалечаване на двете редици от пиринчени копчета. Беше се навел и използваше градинарска лопатка, за да изтръгне едно димящо лайно от изумрудено зелената морава. Предвид на обстоятелствата, то вероятно бе оставено от едно от двете уелски песчета, които дори сега блъскаха карикатурните си телца недалеч, като се опитваха да се съборят едно друго, което е в пълна противоположност със законите на механиката, дори когато става въпрос за тази порода уелски кученца, която е слабичка и стройна, макар точно тези да не бяха такива. Битката, която по всяка вероятност беше само една схватка от конфликт с епохално значение, бе избутала всички по-маловажни съображения — като например това да се пази портата — от сферата на вниманието на участниците й, поради което управителят пръв забеляза Нел и Харв.

— Да се махате веднага! — провикна се той достатъчно весело и размаха лайняната си лопатка. — Днес няма работа за такива като вас! А безплатните синтетични компилатори са долу до бреговата ивица.

Ефектът от тази новина върху Харв беше точно обратен на онова, което бе целял дворцовият управител, защото тя предполагаше, че понякога има работа за такива като него. Той пристъпи напред много внимателно. Нел се възползва от случая да се измъкне иззад него.

— Извинете ме, сър — провикна се тя, — но ние не сме дошли за работа или за да получим нещо безплатно, а за да намерим един човек, който принадлежи към тази филозона.

Управителят си оправи куртката и изпъна рамене при появата на това малко момиченце, което изглеждаше като отреп, но говореше като вики. Подозрителността отстъпи пред благосклонността и той тръгна надолу към тях, като извика няколко ругатни по посока на кучетата си, които очевидно страдаха от слухово увреждане в напреднал стадий.

— Добре тогава — каза той. — Кого точно търсите?

— Един мъж на име Брад. Ковач. Работи в конюшнята на анклава Нова Атлантида, където се грижи за конете.

— Познавам го много добре — каза управителят. — Ще се радвам да му позвъня и да съобщя за вас. Вие сте… негова приятелка, така ли?

— Много се надяваме да ни помни с добро — отвърна Нел. Харв се обърна и й направи знак с очи да не говори по този начин, но дворцовият управител очевидно нямаше нищо против.

— Хладна е тази сутрин — каза той. — Защо не дойдете с мен в портиерската къщичка, където е хубаво и уютно, и аз ще ви направя чай.

От двете страни на главната порта оградата свършваше с по една малка каменна куличка с тесни прозорци с диамантени стъкла, дълбоко вкопани в стените им. Управителят влезе в едната от своята страна на оградата, след което отвори една масивна дървена врата на огромни панти от ковано желязо, през която влязоха Нел и Харв откъм тяхната страна. Малката осмоъгълна стаичка беше претъпкана с красиви мебели от тъмно дърво, лавица със стари книги и малка печка от ковано желязо, върху която бе поставен червен емайлиран чайник, очукан като астероид от древни сблъсъци, който изпускаше тънка струйка дим. Управителят ги упъти към два дървени стола. Докато се опитваха да ги отдалечат от масата, двете деца откриха, че въпросните столове са десет пъти по-тежки от всички други, които бяха виждали през живота си, защото бяха направени от истинско дърво и то от много големи парчета. Не бяха от най-удобните, но на Нел въпреки това й харесваше да си седи в нейния, защото нещо в размерите и тежестта му я караше да се чувства в безопасност. Прозорците на къщичката откъм страната на Давтейл бяха по-големи и тя виждаше навън двете кученца, които надничаха през оловната ограда, стъписани, че поради някаква огромна грешка в протокола бяха останали навън, размахали опашки някак разколебано, сякаш в един свят, където подобни грешки наистина ставаха, не можеше да се разчита на нищо.

Управителят намери един дървен поднос и го понесе из стаята, като внимателно трупаше върху него цяла колекция от чаши, чинийки, лъжички, щипки и всякакви други атрибути, свързани с чая. Когато всички необходими инструменти бяха подредени съвсем изрядно, той направи напитката, като се придържаше строго към древната церемония и я остави пред тях.

На една поставка до прозореца се намираше черен предмет с чуждоземна форма, който Нел разпозна като телефон, само защото бе виждала подобни в старите пасиви, които майка й толкова обичаше да гледа — там те като че ли придобиваха някаква мистериозна сила, която въобще не беше в съответствие с това, което правеха. Дворцовият управител взе лист хартия с изписани на ръка много имена и цифрови данни. Обърна се с гръб към най-близкия прозорец, след което се наведе силно назад, за да се приближи максимално до светлината. Наклони хартията, след което нагласи брадичката си под доста извита дъга, за да застане в положение, при което лупите на очилата му за четене бяха единственото, което разделяше зениците му от страницата. След като бе подредил всички тези елементи в оптималната геометрична конфигурация, той въздъхна леко, за да отбележи, че това положение на нещата го устройва, и се вторачи в Нел и Харв за известно време, сякаш искаше да им каже, че могат да научат някои ценни трикове, докато го следват зорко. Нел наистина го гледаше очаровано, но най-вече защото много рядко бе виждала хора с очила.

Управителят върна вниманието си към листа хартия и го чете със сбърчени вежди няколко минути, преди изведнъж да извика поредица от няколко цифри, които на посетителите му звучаха съвсем случайни, но на него му изглеждаха както много важни, така и съвсем очевидни.

Черният телефон съдържаше метален диск с дупки, колкото да влезе пръст в тях, разположени по периферията му. Мъжът закачи слушалката на телефона над еполета си, след което започна да си пъха пръста в разните дупки, като ги използваше да завърта диска срещу съпротивителната сила на една пружина. Последва кратък, но много веселяшки разговор. После управителят затвори телефона и скръсти ръце на шкембето си, сякаш бе изпълнил задачата си толкова добре, че споменатите крайници се бяха превърнали в излишна декорация.

— Ще ви оставя за минутка — каза той. — Пийте си спокойно чая и гледайте да не се опарите. Искате ли масленки?

На Нел това лакомство й беше познато.

— Не, благодаря ви, сър — отвърна тя, но практичният както винаги Харв призна, че няма да откаже малко. Изведнъж ръцете на управителя си намериха нова причина да съществуват и се захванаха да проучват тъмните ъгълчета на старите дървени долапи из цялата стаичка.

— Между другото — каза той разсеяно, докато провеждаше проучването си, — ако наистина сте имали предвид да минете през портата, тоест, ако сте искали да посетите Давтейл, за което сте добре дошли, то тогава трябва да знаете някои неща за нашите правила.

Мъжът се изправи и се обърна към тях, за да им покаже една тенекиена кутия, на чийто етикет пишеше МАСЛЕНКИ.

— Ако трябва да съм конкретен, бойните пръчки и сгъваемият нож на младия господин ще трябва да излязат от панталона му и да останат тук, под любвеобилните грижи на мен и моите колеги, а освен това ще трябва хубавичко и дълго да разгледам това чудовищно парче лостова логика, батерии, сензорни системи и всичко останало, което младата дама носи във вързопчето си, скрито, ако не се лъжа, под формата на книга. Ъ-хъ? — И той се обърна към тях с вдигнати високо вежди, като разклати металната кутия.

Управителят Муър, както им се представи сам, провери оръжията на Харв с повече внимание, отколкото изглеждаше необходимо, сякаш бяха някакви реликви, наскоро извадени от пирамида. Направи си труда да похвали Харв за вероятната им ефикасност и да разсъждава на глас за голямата глупост, която може да прояви всеки, позволил си да се закача с млад господин като Харв. Оръжията отидоха в единия шкаф, който мъжът заключи само като му каза нещо.

— А сега книгата, млада госпожице — обърна се той към Нел с изключително приятен глас.

Тя не искаше да позволи „Буквара“ да излезе от ръцете й, но си спомни как децата на детската площадка бяха останали шокирани или нещо такова за това, че я тормозиха. И така, Нел му подаде книгата. Управителят Муър я взе с две ръце и от устните му се отрони малък стон на възхищение.

— Трябва да ви предупредя, че понякога прави разни гадни неща на хората, които според нея се опитват да я отнемат от мен — обясни Нел, след което прехапа устни с надеждата, че не се е получило така, сякаш управителят Муър е крадец.

— Сигурен съм в това, млада госпожице.

След като обърна книгата в ръцете си няколко пъти и похвали Нел за подвързията, златния надпис и усещането от хартията, управителят я постави внимателно върху масата, като преди това мина с ръка по дървото, за да се увери, че там няма разлят чай или пък захар. Отдалечи се от масата и някак случайно се натъкна на една копирна машина от дъбово дърво и месинг, която си стоеше в един от тъпите ъгли на осмоъгълната стая. Взе няколко листа от поставката за готовите копия и ги заразглежда, като от време на време се усмихваше тъжно. В един момент вдигна поглед към Нел и заклати глава безмълвно, докато накрая каза:

— Имате ли някаква представа… — но изведнъж се усмихна отново, поклати глава и се върна към листовете си. — Добре — рече накрая той, — добре.

Пъхна листовете обратно в копирната машина и й нареди да ги унищожи. Тикна юмруците си в джобовете на панталона, разходи се два пъти из стаята, след което седна, като не гледаше нито Нел и Харв, нито книгата, а някъде в далечината.

— Добре — въздъхна накрая. — Няма да конфискувам книгата ви по време на престоя ви в Давтейл, ако се съгласите на няколко условия. Първо на първо, при никакви обстоятелства няма да използвате синтетичен компилатор. Второ, книгата е само и единствено за ваше ползване. Трето, няма да копирате или възпроизвеждате каквато и да било информация от книгата. Четвърто, няма да показвате книгата на никой тук, нито пък по някакъв начин ще издавате, че тя съществува. Нарушението на което и да било от тези правила веднага ще доведе до изхвърлянето ви от Давтейл, както и до конфискацията и вероятно унищожаването на книгата. Ясно ли се изразих?

— Абсолютно ясно, сър — отвърна Нел. Отвън те чуха как един кон приближаваше с типичното тъгъдък-тъгъдък-тъгъдък.