Серия
The State (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A World Out of Time, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

СВЯТ ИЗВЪН ВРЕМЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.14. Фантастичен роман. Превод: от [англ.] Юлиян СТОЙКОВ [A World Out of Time, by Larry NIVEN (1976)]. Художник: Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (21 см.). Печатни коли: 17. С търда корица. С подвързия. Страници: 270. Цена: 80.00 лв.


На Оуън Лок и Джуди-Лин дел Рей, които редактираха ръкописа на тази книга и ми помогнаха да извърша някои необходими поправки: Къде, по дяволите, бяхте, когато завърших „Пръстенов свят“?

На всички, които притежават първото издание на „Пръстенов свят“: Пазете си го. То е единственото, в което Земята се върти в погрешна посока (Първа глава).

ПЪРВА ГЛАВА
РАМЪР

1

Имало едно време един мъртвец.

Той чакал двеста години, прилежно описан и положен в ковчег, чиято външна обвивка съдържала течен азот. Тумори прояждали замразеното му тяло. Доста го бил закъсал.

Чакал медицината да открие лек за него.

Чакал напразно. Дошло време, когато повечето разновидности на туморите вече можели да се лекуват, ала нямало никакъв лек за разкъсаните от разширяващите се ледени кристали клетъчни стени. Но той знаел какво рискува. И заложил на това. Защо да не заложи? И без това умирал.

Над милион замразени тела били складирани в хранилищата. Защо не? И без това всички те умирали.

Минало време и се появил един млад престъпник. Името му потънало в забрава, а престъплението било запазено в тайна, но трябва да е било ужасно. По-важното е, че заради него Държавата му изтрила съзнанието.

А след това той се превърнал в мъртвец — все още топъл, все още дишащ, дори физически здрав — но празен.

Държавата знаела какво да стори с този празен човек.

Корбел се пробуди върху твърдата маса, с изтръпнало от болка тяло, сякаш беше спал продължително време в едно положение. Огледа с вяло любопитство белия таван. Навяваха го спомени за ковчег с двойни стени, за продължителен сън и болка.

Болката беше изчезнала.

Той седна чевръсто.

И размаха уплашено ръце за да запази равновесие. Всичко му се струваше променено. Ръцете му се държаха някак странно. Тялото му беше необичайно леко. Главата му се поклащаше чудновато върху тъничкия му врат. Той протегна ръка към най-близката опора, в лицето на русоляв младеж, облечен в бял комбинезон. Но не уцели — ръцете му бяха по-къси, отколкото очакваше. Претърколи се на една страна, разтърси глава и се изправи внимателно.

Тези ръце. Мършави, жилести — непознати.

— Добре ли се чувствате? — попита го младежът в белия комбинезон.

— Аха — кимна Корбел. Божичко, какво са сторили с мен? Мислех, че съм готов за всичко, но това… В него се надигаше паника. Гърлото му беше пресъхнало, което може би беше в реда на нещата. Тялото сигурно не беше неговото, но поне го нямаше тумора. — Коя година сме сега? Колко време е минало?

Бързо възстановяване. Контрольорът постави в графата плюс.

— Две хиляди сто и деветдесета, по вашето летоброене. Нашето едва ли ви интересува.

Това звучеше направо страшно. Корбел предпазливо промени следващия си въпрос. Вместо: „Какво е станало с мен?“ той запита: — И защо да не ме интересува?

— Защото няма да се присъедините към нашето общество.

— Така ли? А какво ще правя?

— Имате възможност да избирате само между няколко професии. Ако се окажете неподходящ и за тях ще опитаме с някой друг.

Корбел приседна на крайчеца на твърдата операционна маса. Тялото му беше младо, гъвкаво, измършавяло и не особено чисто. Съвсем ясно усещаше, че болката в корема е изчезнала, както и да се движи.

— А какво ще стане с мен? — запита той.

— Така и не успях да узная отговора на този въпрос. Наричайте го метафизичен проблем — предложи контрольорът. — Нека ви разкажа, какво се е случило с вас досега, а вие сам ще решите занапред.

Та имало един празен човек. Все още дишал и бил не по-малко здрав от всички останали, които живеели в годината 2190. Но бил празен. Електрическите сигнали в мозъка, пътищата на невронните връзки, спомените, личността, всичко било изтрито, като наказание за извършеното престъпление.

А освен това, имало и един замразен труп.

— Във вестниците от вашето време ви наричат мъртволеди — рече русолявият. — Все не мога да разбера какво означава това.

— Идва от думата сладолед. Замразен крем — Корбел също неведнъж бе използвал това понятие, преди самият да стане един от тях. Един от мъртволедите, от замразените мъртъвци.

Ала дори в дълбоко замразения мозък има електрически потенциали, които могат да бъдат записани. Този процес изисква затопляне на тялото, при което други потенциали щяха да бъдат изгубени, но това едва ли имаше някакво значение.

Личността не се съдържа единствено в мозъка. Макар и концентрирана предимно в мозъчните клетки, запаметяващата РНК се среща също в нервите и в кръвта. В случая с Корбел, първо трябвало да отстранят туморните маси. Сетне извлекли РНК от онова, което останало. Корбел предположи, че в края на операцията, останалото не е било много. Нищо повече от една кървава, безформена маса.

— Това, което направихме с вас, не се прави всеки ден — увери го контрольорът. — Имахте само един единствен шанс. Ако не ни сътрудничите, ще ви премахнем и ще опитаме с някой друг. Хранилищата са пълни с мъртволеди.

— Искате да кажете, че ще изтриете личността ми — отвърна колебливо Корбел. — Но аз не съм извършил никакво престъпление. Нямам ли права?

Контрольорът го погледна учудено. После се засмя.

— Мисля че обясних. Човекът, за когото се мислите, е мъртъв. Последната воля на Корбел е била оспорвана по съдебен ред преди много години. Неговата вдовица…

— Дявол да го вземе, та аз оставих пари!

— Не струват — макар човекът да се усмихваше, лицето му беше безизразно, неразгадаемо. Усмивка на ветеринар, заел се да оперира котка. — Мъртвият няма право на собственост. Съдът отдавна се е произнесъл по този въпрос. Наследниците ви решили, че са ощетени.

Неочаквано Корбел заби костелив пръст в гърдите на събеседника си.

— Но аз съм жив!

— Не и от юридическа гледна точка. Но можете да откупите правото си на нов живот. Държавата ще ви снабди с ново кръщелно и ще ви даде гражданство, ако докажете, че го заслужавате.

Корбел седна и се замисли над чутото. Сетне отново се надигна.

— Ами, да започваме, тогава. Какво искате да знаете за мен?

— Името ви.

— Джеръм Бранш Корбел.

— Наричайте ме Пирс — ала контрольорът не протегна ръка. Корбел също, подсъзнателно усещаше, че събеседникът му няма да отвърне на здрависването. Може би защото и двамата се нуждаеха от баня. — Аз съм вашият контрольор. Обичате ли хората? Просто питам. По-късно ще ви подложим на обстойни изследвания.

— Разбирам се с хората около мен, но предпочитам да остана сам.

Контрольорът сбърчи вежди.

— Това значително ограничава възможностите ви. Изолационизмът, който наричате усамотение, е отминал етап. В наше време не разполагаме с достатъчно място за подобни увлечения, нито пък имаме такива наклонности. Бихме могли да ви изпратим на някой колонизиран свят…

— Да, от мен би излязъл добър колонизатор. Обичам да пътувам.

— Но пък не ставате за разплод. Не забравяйте — гените в тялото не са вашите. Не. Имате само една възможност, Корбел. Рамър.

— Рамър?

— Страхувам се, че да.

— Това е първата непозната дума, която сте използвали, откакто се събудих. Като стана дума — езикът въобще ли не се е променил? Та вие нямате дори акцент.

— Професионално задължение. Научих вашия говор преди доста години, чрез РНК-обучение. По същия начин ще се обучавате и вие, ако стигнете до там. Сигурно ще бъдете изумен от бързината, с която ще напредвате с помощта на РНК-инжекциите. Дано да не лъжете, когато твърдите, че обичате усамотението и си падате по пътешествията. Умеете ли да се подчинявате?

— Бил съм в казармата.

— Какво означава това?

— Означава да.

— Добре. Харесвате ли странни места и далечни хора, или обратното?

— И двете — Корбел се усмихна обнадеждено. — Проектирал съм сгради по целия свят. Във вашия свят няма ли работа за един архитект?

— Не. Как мислите, Държавата дължи ли ви нещо?

Имаше само един възможен отговор.

— Не.

— Но вие сте предпочели да бъдете замразен. Може би сте смятали, че бъдещето ви е длъжно.

— Нищо подобно. Просто реших да рискувам. И без това умирах.

— Аха — контрольорът го погледна замислено. — Повярвали сте в нещо и смъртта не ви е изглеждала толкова страшна.

Корбел предпочете да замълчи.

Първо го подложиха на кратък асоциативен тест по английски. Като съдеше по теста, Корбел реши, че преобладаващата част от замразените датират от неговото собствено време — около 1970 година. Взеха му кръвна проба, после го подложиха на натоварване до пълно изтощение и взеха нова проба. Изследваха прага на болката чрез директна нервна стимулация — изключително неприятна — и накрая пак взеха кръвна проба. Оставиха го да си блъска главата над китайска мозайка.

А после Пирс му съобщи, че изследванията са приключили.

— И без това, ние знаехме в какво състояние се намирате.

— Тогава защо бяха необходими кръвните проби?

Контрольорът го погледна внимателно.

— Вие ще ми кажете.

Нещо в погледа му пробуди в Корбел смразяващото усещане, че животът му виси на косъм. Всичко би могло да поражда това усещане — сбърченото чело на контрольора, хладните сини очи, и дори замислената му усмивка. Пирс не се бе отделил от него през цялото време на изследването и следеше внимателно поведението му, сякаш от него зависеше окончателната му преценка. Корбел помисли внимателно преди да отговори.

— Искали сте да узнаете колко мога да издържа, преди да се откажа. Анализирали сте кръвните проби и сте определили количеството адреналин и токсини на умората, за да установите степента на болка и умора, които изпитвам.

— Правилно — кимна контрольорът.

И този път Корбел беше оцелял.

Малко му трябваше за да се откаже още по време на изпитанията за болкоустойчивост. Ала в един момент Пирс бе споменал, че Корбел е четвъртият замразен, чиято личност се подлага на изследване в това тяло.

Спомняше си, как за последен път се унесе в сън, преди двеста и двадесет години.

Край него се бяха събрали семейството и приятелите, за да му отдадат последна почит. Избрал бе ковчега, беше платил за място в хранилището и беше попълнил завещанието си, ала въпреки това не мислеше за онова, което му предстои, като за издъхване. Поставиха му инжекция. Неумолимата болка постепенно се беше разтворила в мека мъгла. А след това заспа.

Малко преди това се беше замислил за бъдещето, в което му предстоеше да се пробуди. Хранилището беше само проход към неизвестното. Какво ли го чакаше? Световно управление? Междупланетни космически кораби? Безодпадъчна ядрена енергия? Причудливи дрехи, изрисувани тела, нудизъм? Нови принципи в архитектурата, летящи домове?

Или пренаселеност, недоимък, изчерпване на всички горивни ресурси, евтината работна ръка като единствен източник на енергия? И тази възможност му беше минала през ума, но не го тревожеше. Един беден и гладен свят не би си позволил лукса да го пробужда. Онзи, другият свят, за който мечтаеше в последните си съзнателни мигове, беше богат и напълно в състояние да дари с живот такива като Джейбии Корбел.

Ала по всичко изглежда, че няма да види кой знае колко от този свят.

Изведоха го от лабораторията. Пъхнал ръка под мършавата му мишница, пазачът го поведе със себе си. Изкачиха една тясна стълба и излязоха на покрива.

Обедното слънце блестеше в синьото небе, което преливаше в жълтеникаво, а към хоризонта ставаше кафяво. На покрива в плътна редица растяха ниски зелени дръвчета. Всичко беше покрито със стъкло и блестеше ослепително.

Докато пресичаха моста между два покрива, Корбел мярна за миг света отдолу. Беше градски пейзаж от плътно скупчени сгради, до една в отблъскващ кубичен дизайн.

Корбел стоеше на главозамайващо висока и тясна площадка, без никакви перила. Краката му се вдървиха. Дъхът му секна.

Пазачът мълчеше. Дръпна Корбел за ръката, съвсем лекичко и зачака да види какво ще стори.

Корбел си наложи да продължи.

Стаята беше натъпкана с койки — на два реда, с пътека между тях. Осветлението беше изкуствено, студено, въпреки че навън наближаваше пладне. Нима очакваха, че ще заспи по това време?

Стаята беше голяма, сигурно побираше хиляда койки. Повечето от тях бяха запълнени. Неколцина обитатели вдигнаха любопитно глави, докато пазачът му показа неговата койка. Беше последната от редицата. Наложи се Корбел да коленичи и да се присвие, за да легне на нея. Чаршафите бяха странни на вид — гладки като коприна, дори леко хлъзгави — единственият намек за лукс в това място. Нямаше нищо, с което да се завие. Легна на страна и впери поглед в тоалетната отсреща.

Ето че най-сетне бе останал насаме с мислите си.

Жив съм.

Само допреди час, подобно затваряне в себе си можеше да му струва живота. Пазеше го за този миг.

Успях!

Жив съм!

И съм млад! Това дори го нямаше в договора.

Но, спомни си неохотно той за нещо, което не можеше да остане вечно заровено, кой всъщност е жив? Някакво чудато съчетание? Криминален престъпник, рехабилитиран с помощта на биологични екстракти и техника за промиване на мозъка… ? Не. Джейбии Корбел е жив и здрав, макар и малко объркан.

На времето притежаваше една рядка способност — можеше да заспи където си иска и когато си поиска. Ала сега сънят не идваше. Втренчи поглед наоколо и се опита да разбере.

Три неща го изумяваха в това място.

Първото беше смрадта. По всичко личеше, че парфюмите и деодорантите също бяха отминал етап. Тялото на Пирс отдавна плачеше за баня. Също и това на новия, подобрен Корбел. Тук всичко миришеше.

Второто бяха койките за любовни упражнения, четири на брой, една над друга, два пъти по-широки от останалите и с дебели матраци. Без съмнение, двойните койки бяха за любене, а не за спане. Ала това, което шокираше Корбел бе, че са разположени на открито, дори без да бъдат прикрити със завеси.

Същото важеше и за тоалетните.

Как ще живее тук?

Корбел почеса замислено нос и подскочи, а сетне се прокле за това, че се е стреснал. Имаше голям, разплескан и леко безформен нос. Ала носът, който бе почесал машинално, докато мислеше, беше тесен и малък. Сигурно щеше да привикне с вонята и всичко останало, преди да свикне с този нов нос.

Най-сетне заспа.

Събудиха го по здрач. Над него се бе надвесил мълчаливо едър здравеняк, облечен в кафяв комбинезон. Дръпна го грубо за ръката и го поведе след себе си. Още преди да се събуди напълно, Корбел стоеше пред Пирс.

— Слушайте, тук никой ли не говори английски? — възкликна обидено той.

— Не — поклати глава контрольорът.

Пирс и пазачът настаниха Корбел в удобно кресло, пред широк извит екран. Поставиха му слушалки. Над главата му закачиха пластмасова банка с прозрачна течност. За нея прикачиха система, която завършваше с игла.

— Закуска?

Пирс не обърна внимание на подигравателния му тон.

— Ще ядеш веднъж на ден — след упражненията и часовете за обучение — той пъхна иглата в предмишницата на Корбел, а входното отвърстие покри с нещо, подобно на пяна.

Корбел проследи безизразно действията му. Дори и някога да се беше страхувал от игли, месеците на непоносими болки от нарастващите тумори го бяха променили. Иглата беше символ на облекчение от болката, поне за известно време.

— Учи се — рече му Пирс. — С тази ръчка се променя скоростта. Нагласили сме силата на звука според слуха ти. Можеш да повтаряш интересуващите те раздели само по веднъж. Не се безпокой за системата — и да искаш, не можеш да я извадиш.

— Исках да попитам за нещо, само че не си спомнях точната дума. Какво е това рамър?

— Пилот на звездолет.

Корбел втренчи изненадан поглед в контрольора.

— Шегуваш се.

— Не. Учи се — контрольорът включи екрана и излезе.