Нийл Стивънсън
Диамантената ера (5)

Бъд започва да води престъпен живот; обида към едно племе и последствията от това

Бъд повали първата си жертва почти без да иска. Бе направил погрешен завой в една задънена уличка и по невнимание задръсти пътя на чернокож мъж, жена и две малки дечица, които се бяха навряли там преди него. Те изглеждаха доста уплашени, което бе типично за новопристигналите, и Бъд усети как погледът на мъжа се задържа доста дълго върху снайперките му, докато онзи се чудеше дали мерникът, който той не можеше да види, е насочен към него, дамата или някое от децата му.

Бъд не се махна от пътя им. Той носеше снаряжение, а те не, значи от тях се очакваше да се махнат от пътя му. Вместо това обаче те просто замръзнаха на мястото си.

— Проблем ли имате? — попита Бъд.

— Какво искате? — попита го на свой ред мъжът.

От доста дълго време никой не бе показвал такава голяма загриженост за желанията на Бъд, поради което на него това му хареса. Даде си сметка, че тези хора се чувстват така, сякаш са ги нападнали откъм гърба.

— Същото, каквото всеки друг — пари и разни глупости — отвърна Бъд и по съвсем обичаен начин мъжът извади няколко твърди упета от джоба си и му ги подаде, след което дори му благодари, когато Бъд отстъпи назад.

На Бъд му харесваше да постига такова уважение от страна на чернокожите — това му напомняше за благородническото му потекло в паркингите за ремаркета в северна Флорида, а нямаше нищо против да вземе и парите. След тази случка започна да търси специално чернокожи със същия несигурен и изплашен вид. Тия хора купуваха и продаваха като луди и поради тази причина винаги имаха със себе си твърди пари. Понатрупа доста за два месеца. Честичко се отбиваше в апартамента, където живееше неговата кучка Текила, даваше й по някое парцалче скъпо бельо, а понякога и шоколад на Харв.

И Бъд, и Текила бяха на мнение, че Харв е син на Бъд. Беше на пет годинки, което означаваше, че е заченат много по-рано от началото на периода, в който Бъд и Текила непрекъснато скъсваха и се събираха. Сега тая кучка пак беше бременна, което означаваше, че Бъд трябваше да носи още повече подаръци, когато се отбиваше в дома й. Задълженията на бащинството!

Един ден Бъд си набеляза едно особено добре облечено семейство само заради скъпите им дрехи. Мъжът беше с типичен за бизнесмените костюм, а жената носеше красива спретната рокля. Освен това имаха бебе, обвито цялото в някаква бяла дантелена пелена и си бяха наели носач, който да се оправи с багажа им от Аеродрума. Носачът беше бял и смътно напомни на Бъд за него самия, което направо го влуди да гледа как работи като товарно животно за чернокожите. И така, веднага щом въпросното семейство се измъкна от блъсканицата на Аеродрума и навлезе в една малко по-изолирана част, Бъд се приближи към тях с походка, която беше усвоил пред огледалото, като от време на време побутваше нагоре по носа снайперките си с показалец.

Мъжът с костюма беше по-различен от всички подобни нему. Той не се опита да се престори, че не е видял Бъд, не се опита да се измъкне, не се сниши и не приклекна, а просто си стоеше здраво на краката с леко разтворени ходила и каза с приятен глас:

— Да, сър, с какво мога да ви бъда полезен?

Не говореше като другите американски чернокожи, акцентът му бе по-скоро британски, но мъничко по-остър. Бъд вече се бе приближил достатъчно, за да види, че на врата си чернокожият е преметнал парче шарен плат, което падаше и върху реверите му и въобще приличаше на шал. Като цяло изглеждаше добре поддържан и хранен, като се изключи белега в горната част на едната скула.

Бъд продължи да се приближава, докато в един момент не се оказа прекалено близо до мъжа. Държеше главата си леко наклонена назад до последната минута, сякаш се бе заслушал в много силна музика (което си беше точно така), но изведнъж я наведе напред, за да се вторачи право в лицето на непознатия. Това беше още един начин да обърне внимание на това, че носи снаряжение и обикновено вършеше работа. Мъжът обаче не реагира с характерното потрепване, което Бъд очакваше и което бе започнало да му прави удоволствие. Може пък да беше от някоя изостанала страна, където все още не знаеха какво е черепна пушка.

— Сър — заговори мъжът, — тръгнал съм със семейството си към хотела. Пътуването беше дълго и сме доста уморени; дъщеря ми има възпаление на ухото. Ще ви бъда много задължен, ако ни обясните за какво става дума колкото може по-експедитивно.

— Приказваш като шибан вики — тръсна Бъд.

— Сър, аз не съм това, което ви наричате „вики“, защото в противен случай трябваше да съм отишъл там. Ще ви бъда много задължен, ако си направите труда да не използвате мръсни думи в присъствието на жена ми и дъщеря ми.

Мина известно време, преди Бъд да разшифрова напълно последното изречение, и доста повече, за да проумее, че тоя мъж го е грижа за някакви си мръсни думички в присъствието на семейството му, а дори още по-дълго, за да повярва, че непознатият се е отнесъл така безочливо към Бъд — един доста якичък мъж, който очевидно беше въоръжен с черепна пушка.

— Ще си казвам, мамка му, каквото си шибано нещо искам на кучката ти и шибаното ти изчадие — заяви на много висок глас Бъд. След това просто не можа да се въздържи и се захили. Вече водеше с няколко точки!

Мъжът изглеждаше по-скоро нетърпелив, отколкото изплашен, и в този момент въздъхна тежко.

— Това да не би да е въоръжен грабеж? Сигурен ли сте, че знаете в какво се забърквате?

Бъд отговори, като прошепна едва доловимо „бий!“ и изстреля един парализатор в десния бицепс на непознатия. Парализаторът потъна дълбоко в мускула, също като М-80, направи черна дупка в ръкава на мъжа и накара ръката му да остане протегната право напред. Мъжът стисна зъби, очите му изхвръкнаха и в продължение на няколко секунди той издаваше странни ръмжащи звуци, идещи дълбоко от гръдния му кош, породени от усилията да не извика от болката. Бъд се зазяпа в раната с огромно удоволствие. Беше като да стреляш по хора в някой интерактив.

Само дето кучката не пищеше и не молеше за милост. Тя просто се обърна с гръб, за да защити с тяло детето си, и погледна съвсем спокойно Бъд през рамо. Бъд забеляза, че тя също има малък белег на скулата си.

— Сега ще ти извадя окото — каза Бъд, — а след това се захващам с кучката ти.

Мъжът вдигна здравата си ръка с дланта нагоре, за да даде знак, че се предава. Извади от джоба си всички твърди „универсални парични единици“ и му ги подаде. След което Бъд се омете, защото мониторите — аеростати с размерите на лешник, които си имаха очи, уши и радио-антени — вероятно бяха хванали звука от експлозията и бяха тръгнали към този район. Той видя как един от тях профуча покрай него, когато свърна на един ъгъл. Беше снабден с дълга гъвкава антена, по която светлината проблясваше като тънка колкото косъмче пукнатина в атмосферата.

Три дни по-късно Бъд се навърташе около Аеродрума, за да си търси лесна плячка, когато пристигна един голям кораб от Сингапур. Сред потока от двете хиляди пристигнали се открояваше една плътна групичка от около двайсетина якички чернокожи с много тъмна кожа, облечени в делови костюми, с по едно шарено парцалче около врата и малки белези на скулите си.

Късно същата нощ Бъд чу за първи път в живота си думата „ашанти“.

— Пристигнаха още двайсет и пет ашанти от Лос Анджелис! — каза някакъв мъж в един от баровете.

— Ашантите проведоха голяма конференция в заседателната зала на Шератон! — възкликна някаква жена на улицата.

Докато чакаше на опашка пред един от безплатните синтетични компилатори, някакъв клошар разказа:

— Един от тия — ашантите — ми даде пет юки. Добри хора са.

Когато Бъд се натъкна на един познат, с който бяха работили като примамки, подхвърли:

— Абе, градът се е напълнил с тия ашанти, нали?

— Ъхъ — отвърна приятелят му, който се беше втрещил, когато видя Бъд на улицата, и който изведнъж стана много неспокоен, като започна да върти глава във всички посоки.

— Сигурно са се събрали за някакъв конгрес — предположи Бъд. — Миналата нощ се оправих с един от тях.

— Да, знам — отвърна приятелят му.

— К’во? Ти пък откъде знаеш?

— Не са се събрали за конгрес, Бъд. Всички тия ашанти, с изключение на първия, са в града, за да те търсят.

Гласните струни на Бъд се парализираха, зави му се свят и усети, че изобщо не може да се съсредоточи.

— Трябва да вървя — каза приятелят му, след което предпочете да не стои вече в близост до Бъд.

През следващите няколко часа на Бъд му се струваше, че всички на улицата го гледат. Той със сигурност ги гледаше, защото се опитваше да забележи познатите костюми, шалчетата на врата. Но му се мярна само някакъв мъж по шорти и тениска — чернокож, с много високи скули, на едната от които имаше малък белег, с почти азиатски очи, — който изглеждаше ужасно нащрек. Така че не можеше да разчита, че ашантите носят само типичното си облекло.

Много скоро след това на брега Бъд размени дрехите си с един просяк, като свали от себе си всичката черна естествена кожа и се появи отново на улицата по тениска и шорти. Тениската му беше малко тясна; стягаше го под мишниците и притискаше мускулите му, от което той усещаше вечното гъделичкане по-осезателно от всякога. Щеше му се да може да изключи стимулаторите за момент, да отпусне мускулите си поне за една нощ, но това щеше да означава още едно пътуване до козметичния салон, а беше сигурен, че ашантите са сложили свои хора по всички козметични салони.

Можеше да се покрие в някой от публичните домове, но пък не знаеше какви връзки имат ашантите — нито дори какво точно означаваше, по дяволите, ашанти — и се страхуваше да не направи някоя тъпа грешка при така стеклите се обстоятелства.

Докато бродеше по улиците на Земята под аренда, готов да насочи снайперките си към всеки чернокож, който се изпречеше на пътя му, той размишляваше колко е несправедлива съдбата към него. Как можеше да се досети, че непознатият е бил член на някаква организация?

Всъщност трябваше да се досети, защото непознатият носеше хубави дрехи и не приличаше на всички други. Самата отделеност на онези хора трябваше да му даде съвсем ясен знак. А и липсата на страх трябваше поне да го подсети за нещо нередно. Като например това, че ще се намери някой, който да е толкова глупав, че да се ебава с него.

Е, Бъд се бе оказал глупака в този случай, а Бъд си нямаше собствена филозона, така че той беше прецаканият. Но трябваше много бързо да си намери една, веднага.

Вече се бе опитвал да се присъедини към бурите^[1] няколко години преди това. За типа бели отрепки като Бъд, бурите бяха каквото бяха ашантите за повечето чернокожи. Набити и руси, облечени в костюми или възможно най-консервативните дрехи, обикновено с половин дузина деца по петите им и — мили Боже! — те наистина винаги се движеха вкупом. Бъд бе посетил на няколко пъти местния им, заобиколен с коли лагер, беше проучил някои от тренировъчните им интерактиви по домашния си медиатрон, бе прекарал няколко допълнителни часа във фитнес-залата, за да може да посрещне изискванията им за физическа дееспособност, че дори беше посетил и няколко ужасяващи сесии за изучаване на Библията. В крайна сметка обаче се оказа, че бурите и Бъд не са един за друг. Количеството часове, които човек трябваше да прекарва в църквата, беше направо зашеметяващо — беше все едно да живееш в църквата. Попрочел бе нещо и за историята им, но съществуваха толкова много описани схватки между бурите и зулу, че Бъд нито можеше да издържи да прочете всичко това, нито да ги подреди по някакъв начин в главата си. Така че възможността отпадаше; тази нощ нямаше да отива в никакъв лагер.

Виките, разбира се, нямаше да го приемат и след един милион години. Почти всички други племена бяха расистки настроени, също като ония парси и разни други. Евреите нямаше да го приемат, освен ако не отрежеше част от члена си и не се научеше да говори цял един нов език, което си беше доста голямо предизвикателство, особено като се имаше предвид, че той още не се справяше добре с английския. Съществуваше една група монашески филозони — племена на религиозна основа, които приемаха хора от всякакви раси, но повечето от тях не бяха кой знае колко влиятелни и си нямаха тревна площ в Земите под аренда. Мормоните си имаха тревна площ и бяха влиятелни, но не беше сигурен, че ще го приемат с такава готовност и толкова бързо, колкото му бе необходимо в момента. Имаше ги освен това и онези племена, които хората създават от нищото — синтетичните филозони, но повечето от тях се основаваха на някакво общо за всички членове умение, налудничава идея или ритуал, нито едно от които той нямаше да може да възприеме в рамките на половин час.

Най-накрая — около полунощ — той мина покрай някакъв човек със странно сиво сако и кепе с червена звезда, който се опитваше да раздава малки червени книжки на хората, и на Бъд му светна: Сендеро. Повечето сендеристи бяха или инки, или корейци, но иначе приемаха всякакви. Имаха си един много добър анклав тук, в Земите под аренда, с много добра охрана, а освен това всеки от тях, до последния човек, беше пълна отрепка. Точно те щяха да се справят без проблем с няколко си десетки ашанти. И освен това човек можеше да се присъедини към тях без никакви проблеми — просто трябваше да се занесе дотам. Приемаха всички, без да задават никакви въпроси.

Беше чул, че не е чак толкова добре да си комунист, но при така стеклите се обстоятелства си даде сметка, че може да си запуши носа и да цитира разни неща от малката червена книжка, което се изискваше от него. Веднага щом ашантите напуснеха града, той щеше да офейка.

Веднъж взел решението, изгаряше от нетърпение да се добере дотам. Трябваше да се сдържа да не си навлече някакви неприятности по пътя, защото това беше най-сигурният начин да привлече вниманието на който и да било ашанти на улицата. Нямаше да понесе мисълта, че е бил толкова близо до сигурността и си е профукал късмета.

Сви зад един ъгъл и пред него се появи стената на анклава Сендеро, висока колкото четири етажа и с дължината на два блока — стабилен и гигантски медиатрон с една съвсем малка портичка в средата. От едната страна се виждаше Мао, който размахваше нещо ръце към някакво невидимо множество, подкрепян от жена си с конските зъби и близкия си съратник с вежди като храсталаци Лин Биао. От другата пък страна се виждаше ръководителят Гонзало, който учеше на нещо някакви малки дечица, по средата на които беше издигнат плакат с десетметрови букви: БЪДИ ГОТОВ ДА СЛЕДВАШ ПРИНЦИПИТЕ НА МАО-ГОНЗАЛСКОТО УЧЕНИЕ!

Портата естествено се охраняваше от две дванайсетгодишни деца с червени връзки и ленти на ръкавите, които държаха древни пушки на патронния принцип с истински щикове, подпрени на ключиците им. Русоляво бяло момиченце и топчесто азиатско момченце. Заедно със сина си Харв, Бъд се беше опитвал в продължение на часове да накара тези деца да се засмеят: правеха им разни физиономии, гъделичкаха ги, разказваха им шеги. Нищо не свърши работа. Той обаче бе видял ритуала: щяха да препречат пътя му с кръстосаните си пушки и нямаше да го пуснат вътре, докато не положеше клетвата за вечна вярност към Мао-Гонзалската идея, след което…

Кон или нещо, което беше създадено на неговия принцип, се зададе в тръс по улицата. Копитата му не издаваха типичното звънтене на метални подкови. Бъд разбра, че е вихрогон — четирикрако роботоподобно нещо.

Яздеше го африканец в много колоритно облекло. Бъд разпозна шарката в дрехите му веднага и хич не си направи труда да търси белега, за да се увери, че е ашанти. Веднага щом улови погледа на Бъд, африканецът пришпори коня си в галоп. Щеше да пресече пътя му, преди да е успял да се добере до Сендеро. А освен това беше все още твърде далеч, за да го достигне черепната пушка, чиито безкрайно мънички куршумчета имаха отчайващо тесен обхват.

Той чу лек шум зад гърба си и извърна глава, при което нещо го шибна през челото и си остана там. Двама други ашанти го бяха приближили пеша.

— Сър — каза единият, — не бих ви препоръчал да използвате оръжието си, освен ако не желаете снарядът да се детонира върху собственото ви чело. Е? — Той се усмихна широко, при което се откриха огромните му и идеално бели зъби, и посочи своето чело. Бъд посегна и напипа нещо твърдо, което се бе залепило върху кожата на челото му — точно над черепната пушка.

Конникът премина отново в тръс и се насочи право към него. Изведнъж пространството около Бъд се изпълни с ашанти. Той се зачуди колко ли време са го следили. Всички имаха много красиви усмивки. Всички носеха някакви малки уреди в ръцете си, които насочиха към паважа с показалци, опънати по цевта, но мъжът на коня им каза нещо и изведнъж като че ли до един се прицелиха в него.

Снарядите се залепяха по кожата и дрехите му и избухваха във всички посоки, при което от тях политаха десетки метри самозалепящо се прозрачно вещество, което след като се закрепеше, се свиваше. Един снаряд го улучи в задната част на главата и плътна лента от веществото се уви около лицето му и го запечата отвсякъде. Беше прозрачно като сапунен мехур, така че Бъд виждаше почти нормално през него — лентата бе залепила нагоре единия му клепач, така че и да искаше, не можеше да не вижда — и сега целият свят около него носеше онези прекрасни окраски на дъгата, които са характерни за сапунените мехурчета. Целият процес на увиване отне не повече от половин секунда, след което, мумифициран в найлон, Бъд се катурна напред. Единият от ашантите беше така добър, че да го хване. Положиха го на земята и го обърнаха по гръб. Някой прекара върха на едно джобно ножче през найлона пред устата на Бъд, за да може да диша.

Няколко ашанти се захванаха с мръсната работа — да направят дръжки на опаковката — две горе при раменете и още две — при глезените, докато мъжът слезе от коня и приклекна до Бъд.

Този майстор по езда имаше не един, а няколко ясно изразени белега на скулите си.

— Сър — обърна се той към Бъд, — обвинявам ви в нарушаване на определени постановления на Общия икономически протокол. Ще ви ги изредя подробно при подходящи условия, а в момента ви налагам лично запрещение. Моля ви да се опитате да разберете, че всеки, който получава подобно запрещение, бива подлаган на смъртоносни мъки в случай, че се опита да се противопостави, което ха-ха-ха — хич не изглежда вероятно в момента, но така или иначе трябва да го кажа като част от процедурата. Понеже тази територия принадлежи на една национална държава, която е подписала Общия икономически протокол, срещу вас може да бъде заведено дело по каквито и да било обвинения от този род в рамките на юридическата система на въпросната държава, която в този случай е Китайската крайбрежна република. Тази държава сама решава дали да ви даде или не допълни телни права; ще разберем това само след няколко секунди, когато представим случая пред един от съответните органи на властта. А, струва ми се, че вече виждам такъв.

По улицата се бе задал един полицай от Шанхайската полиция с вкарани в педомотив крака. Движеше се с огромните бързи крачки на подскоци, които човек можеше да си позволи с подобно съоръжение, а след себе си водеше двама ашанти на електрически кънки. Ашантите се бяха усмихнали широко, но полицаят изглеждаше типично непроницаем.

Водачът на ашантите се поклони на полицая и по много изискан начин занарежда още един подробен цитат от луксозното издание на Общия икономически протокол. През цялото време служителят на реда правеше нещо средно между кимване и формален поклон. После се обърна към Бъд и каза много бързо:

— Членувате ли в някое племе на договорна основа, на филозона, регистрирана еврейска общност, квази-национална общност, организирана на базата на пълноправното членство, на суверенна държава или на някаква друга колективна форма с динамична система за сигурност, която има статут под егидата на ОИП?

— Ебаваш ли се с мен? — попита Бъд. Опаковката така бе притиснала устата му, че той звучеше като патица.

Четирима ашанти хванаха четирите дръжки и вдигнаха Бъд от земята. Тръгнаха след подскачащия полицай по посока на Високото шосе, което минаваше над езерото на Шанхай.

— К’во ще кажеш за това? — изквака Бъд през дупката в опаковката си. — Оня каза, че може да ми се полагат и други права. Имам ли въобще някакви други права?

Полицаят се обърна да го погледне през рамо, като извъртя главата си много внимателно, за да не загуби равновесие върху педомотива си.

— Не се прави на идиот — отвърна му на съвсем приличен английски. — Това тук е Китай.