Нийл Стивънсън
Диамантената ера (24)

Съдия Фенг посещава района си; госпожица Пао организира демонстрация; случаят с откраднатата книга започва да се задълбава неочаквано

Докато напредваше по Високото шосе върху вихрогона си, придружен от двамата си асистенти — Чанг и госпожица Пао, съдия Фенг видя как Земите под аренда са потънали в зловонна мъгла. Смарагдовите високи части на Атлантида/Шанхай се носеха над мърсотията. Множество аеростати с огледална повърхност заобикаляха тази висока територия, за да я предпазват от по-големите и видни натрапници; оттук, на много километри разстояние, отделните пазачи, разбира се, не се виждаха, но като цяло присъствието им можеше да се забележи — едва доловим проблясък във въздуха, обширен мехур, абсолютно прозрачен, който обгръщаше неприкосновената територия на англо-американците и който се опъваше в едната посока или другата, но никога не се спукваше.

Гледката се наруши при приближаването им към Земите под аренда и навлизането им във вечните им мъгли. Докато се придвижваха по улиците на Земите под аренда, съдия Фенг на няколко пъти направи един особен жест: свиваше пръстите на дясната си ръка под формата на цилиндър, сякаш хващаше някакво невидимо бамбуково стъбло. С другата си ръка правеше нещо като купичка, която се превръщаше в черна пещера под дясната му ръка, при което той надничаше вътре. Когато се взираше в така образуваното джобче с въздух, той виждаше как тъмнината вътре е изпълнена с искряща светлина — бе като да гледаш във вътрешността на пещера, пълна със светулки, само дето тези тук бяха многоцветни, а всички цветове бяха ясни и чисти като цветовете на скъпоценни камъни.

Хората, които живееха в Земите под аренда и които правеха този жест много често, бяха развили усет към онова, което ставаше в микросвета. Усещаха, когато нещо не беше както обикновено. Ако жестът се направеше по време на тонерна война, резултатът бе направо невероятен.

Днес нивата бяха много далеч от тези по време на тонерна война, но все пак си бяха доста високи. Съдия Фенг предположи, че това има нещо общо с целта на тази поръчка, която госпожица Пао беше отказала да обясни.

В крайна сметка се озоваха в един ресторант. Госпожица Пао настоя да вземат маса на терасата, въпреки че се канеше да вали. И седнаха така, че виждаха улицата три етажа по-долу. Дори от такова малко разстояние беше много трудно да се различават лицата през наситената мъгла.

Госпожица Пао извади от чантата си четвъртит пакет, увит в нанобар. Тя го разви и извади оттам два предмета, които изглеждаха горе-долу по един и същ начин както по форма, така и по размер: една книга и едно парче дърво. Тя ги постави едно до друго на масата. След това сякаш забрави за тях, защото се зачете в менюто. Продължи да не им обръща внимание още няколко минути, докато заедно с Чанг и съдията си сърбаха чая, разменяха си учтиви реплики и започнаха да се хранят.

— Когато е удобно на Ваша светлост — каза госпожица Пао, — бих ви поканила да разгледате двата предмета, които съм поставила на масата.

Съдия Фенг се смая, когато забеляза, че докато парчето дърво не се беше променило през това време, книгата се бе покрила с дебел слой сив прах, сякаш по нея бяха расли лишеи в продължение на десетилетия.

— Ле-леее — изтърси Чанг и засмука една дълга поредица от китайски спагети в дълбокото си гърло, опулил очи по посока на любопитния експонат.

Съдия Фенг стана, заобиколи масата и се наведе, за да погледне по-отблизо. Сивият прах не беше разпределен равномерно; слоят бе много по-плътен към ръбовете на корицата. Отвори книгата и се изненада, когато забеляза, че прахът се е просмукал навътре по страниците.

— Този прах си има свое мнение за нещата — отбеляза съдията.

Госпожица Пао погледна многозначително към парчето дърво. Съдията го взе и го огледа от всички страни; беше напълно чисто.

— А освен това си и подбира! — допълни съдията.

— Това е конфуциански тонер — каза Чанг, който най-сетне беше погълнал спагетите си. — Има особено предпочитание към книгите.

Съдията се усмихна покровителствено и погледна госпожица Пао в очакване на някакво обяснение.

— Да разбирам ли, че сте изследвали този нов вид червейчета?

— Нещата са много по-интересни — отвърна госпожица Пао. — През последната седмица в Земите под аренда са се появили не един, а два нови вида червейчета — и двата са програмирани да търсят всичко, което наподобява книга. — И тя бръкна в чантата си отново и подаде на господаря си един навит лист медиатронна хартия.

Една сервитьорка дотърча веднага, за да помогне за разчистването на чиниите и чаените чаши. Съдия Фенг разстла листа и го застопори с най-различни малки порцеланови предмети. Листът беше разделен на два панела, като всеки от тях съдържаше увеличен образ на някакво микроскопско устройство. Съдията виждаше, че и двете са направени за движение по въздуха, но това беше може би единственото, по което си приличаха. Едното изглеждаше като част от природата; имаше няколко много странни и подробно изработени крачета и носеше със себе си четири огромни, навити на съвсем ситна спирала, подобни на лопатки приспособления, разположени на деветдесет градуса едно от друго.

— Като уши на прилеп! — възкликна Чанг и проследи с върха на една китайска пръчица сложните завъртулки. Съдията мълчеше, но за пореден път се увери, че подобни внезапни прозрения са коронният номер на Чанг.

— По всяка вероятност използва ехолокация, също като прилепите — призна и госпожица Пао. — Другият, както виждате, е със съвсем различен дизайн.

Другото червейче приличаше на въздушен кораб, но както си го е представял Жул Верн. Беше с обтекаема, капкообразна форма, имаше две функционални пипала, прилепени плътно към корпуса, а също така и дълбока цилиндрична вдлъбнатина в носа, която според съдия Фенг беше окото му.

— Това вижда в ултравиолетовия обхват на светлината — обясни госпожица Пао. — Въпреки големите им различия, и двете вършат едно и също: търсят книги. Когато попаднат на някоя, се приземяват върху корицата, пропълзяват до ръба, след което се пъхат из страниците, и проверяват вътрешната структура на хартията.

— Какво толкова търсят?

— Няма как да се разбере, докато не се разглоби вътрешната им компютърна система и не се декомпилира програмата им — което е много трудно — отвърна госпожица Пао с едно типично за нея сдържано изказване. — Когато разберат, че са попаднали на някоя нормална книга със стария тип хартия, се дезактивират и се превръщат в прах.

— Значи в момента в Земите под аренда има много мръсни книги — отсече Чанг.

— Първо на първо, книгите не са чак толкова много — обясни съдия Фенг. Госпожица Пао и Чанг се засмяха, но съдията не изглеждаше като да си прави някаква шега. Това си беше просто наблюдение. — Вие какви заключения си правите, госпожице Пао? — попита съдията.

— Две различни страни претърсват Земите под аренда за една и съща книга — отвърна госпожица Пао.

Не беше необходимо да пояснява, че обект на това претърсване е вероятно книгата, която беше открадната от господина на име Хакуърт.

— Имате ли някакви предположения за идентичността на тези две страни?

Госпожица Пао отвърна:

— Разбира се, нито едно от двете устройства не носи знака на производителя си. По това с ушите като на прилеп е изписано навсякъде д-р Х.; повечето от характеристиките му сякаш са резултат от еволюция, а не произведени, а „Циркът“ на доктора не е нищо повече от едно усилие да се събират еволюирали червейчета, които притежават полезни характеристики. На пръв поглед другото устройство може да е било произведено от който и да било от машиностроителните заводи, принадлежащи към основните филозони — като Нипон, Нова Атлантида, Индустан, Първата разделена република могат да бъдат първите заподозрени. При едно по-внимателно вглеждане обаче, се открива ниво на елегантност…

— Елегантност?

— Извинете ме, Ваша светлост, този термин не може да се обясни много лесно — има едно неизречимо качество при някои технологии, което производителите обикновено описват като прилично, приятно от техническа гледна точка или добро попадение — това са все знаци, че е било направено с много желание от някой, който е бил не просто мотивиран, ами и вдъхновен. Това е и разликата между инженера и спеца.

— Или между инженера и артифекса? — попита съдия Фенг.

По лицето на госпожица Пао премина нещо като усмивка.

— Страхувам се, че съм вкарал онова малко момиченце в много по-голяма каша, отколкото въобще съм предполагал — поклати глава съдията. Той нави обратно листа и го върна на госпожица Пао. Чанг пък постави чашата чай обратно пред съдията и му наля още чай. Без да си дава сметка, съдията събра палеца и върха на пръстите си и тупна леко по масата няколко пъти.

Това беше един много древен жест в условията на Китай. Според легендата един от най-ранните императори обичал да се облича като съвсем обикновен човек и да обикаля из Средното кралство, за да види как се справяли с живота селяните. Много често, докато той и свитата му седели на някоя маса в някоя странноприемница, той наливал чай на всички. Те не можели да се поклонят до земята на своя господар, защото така щели да издадат самоличността му, затова започнали да правят този жест, при който с ръката си имитирали нещо като коленичене. Сега китайците използваха жеста, за да си благодарят един на друг по време на вечеря. От време на време съдията се улавяше, че го прави, и си мислеше колко е странно да си китаец в един свят, където император няма.

Той седеше със скръстени в ръкавите ръце и си мислеше за това и за други работи, докато наблюдаваше как парата се вдига от чая му и се превръща в мъгла при кондензацията си около телата на микро-аеростатите.

— Много скоро ние ще се намесим в живота на господин Хакуърт и д-р Х. и ще научим нещо повече, като видим как реагират. Аз ще обмисля как е най-добре да направим това. Междувременно нека да помислим за момиченцето. Чанг, иди до апартамента й и разбери дали е имало някакви неприятности — дали се навъртат ня какви подозрителни типове.

— Сър, с цялото ми уважение към вас, искам да ви кажа, че всички, които живеят в сградата на момиченцето, са подозрителни.

— Знаеш какво имам предвид — погледна го съдията с известно снизхождение. — Сградата би трябвало да си има система за филтриране на нанозити от въздуха. Ако тя работи както трябва и ако момиченцето не изнася книгата си извън сградата, то тогава тя ще остане незабелязана за тях. — Съдия Фенг направи една черта в праха върху корицата на книгата и стри тонера между пръстите си. — Говори със собственика на сградата и му кажи, че въздушно-филтриращата му система ще бъде прегледана, но това е действителна проверка, а не просто изнудване за подкуп.

— Да, сър — отвърна Чанг. Той бутна назад стола си, стана, поклони се и излезе от ресторанта, като се спря само за да си вземе една клечка за зъби от кутийката до изхода. Щеше да е напълно в реда на нещата, ако си бе довършил обяда, но Чанг още преди това беше изразил загриженост за състоянието на момиченцето и очевидно не искаше да губи и минута време.

— Госпожице Пао, поставете подслушващи и записващи устройства в апартамента на момиченцето. В началото ще сменяме и прослушваме касетите всеки ден. Ако книгата не бъде намерена скоро, ще започнем да ги сменяме веднъж в седмицата.

— Да, сър — отвърна госпожица Пао. Тя нахлузи феноменоскопските си очила. От очите й започнаха да се отразяват цветни петна, когато тя потъна в някакъв интерфейс. Съдията отново си наля чай, обви чашата с две ръце и отиде да се разходи по края на терасата. Имаше да мисли за много по-важни от това момиченце и книгата му неща; подозираше обаче, че отсега нататък няма да мисли за почти нищо друго.