Нийл Стивънсън
Диамантената ера (70)

Хакуърт в Китай; опустошенията на „Юмруците“; среща с д-р Х.; необичайна процесия

Говореха, че китайците се отнасяли с огромно уважение към лудите и че в дните на Бунта на боксьорите някои западни мисионери — навярно с лабилна психика, останали седмици наред затворени зад чакълените стени, щурайки се под снайперисткия огън на обкръжилите ги боксьорски и имперски войски и слушайки виковете на своите, изгаряни и измъчвани по пекинските улици — се побъркали и навлезли без оръжие сред редиците на враговете си. Те получили храна и не им сторили нищо лошо.

След като се настани в апартамент на последния етаж на „Шангри-Ла“ в Пудонг (или „Шонг-а-ли-ла“, както напевно произнасяха името таксиметровите шофьори), Джон Пърсивал Хакуърт си облече чиста риза, най-хубавата си жилетка със златен ланец, дълъг фрак за езда, ботуши, нови кожени ръкавици и бомбе, черни шпори от кожа и месинг, излъскани във фоайето на „Шонг-а-ли-ла“ от кули, който беше толкова сервилен, че поведението му чак бе обидно и Хакуърт заподозря, че е „Юмрук“ — спретнат, но очевидно ветеран от много пътувания в сурови земи.

Когато мина на западния бряг на Хуанг Пу, обичайната тълпа от гладуващи селяни и професионални инвалиди го обля като вълна нисък бряг, защото макар че беше опасно, язденето тук не бе безумство и те не виждаха в него луд. Той не откъсваше сивите си очи от горящите кабели на Захранването, които бележеха границата на Крайбрежната република и остави ръцете им да го дърпат за фрака, но не ги забелязваше. На три пъти съвсем млади селяни, които можеха да се различат колкото по силния им загар, толкова и по непознаването им на съвременната охранителна техника, допуснаха грешката да протегнат ръце към ланеца на часовника му и получиха предупредителен електрически удар. Един от тях не го пусна, докато от дланта му не замириса на изгоряло месо и после бавно и спокойно отдръпна ръка, като гледаше нагоре към Хакуърт, за да покаже, че няма нищо против малко болка. После ясно и високо каза нещо, което накара тълпата да се изкикоти.

Язденето по Нанжин Роуд го отведе в сърцето на търговския квартал на Шанхай. Безкрайни върволици от почернели от слънцето просяци клечаха и стискаха ярките найлонови торби, които им служеха за куфари, внимателно предавайки си фасове от цигари. На витрините над главите им крачеха анимирани манекени и представяха последната мода в Крайбрежната република. Хакуърт забеляза, че дрехите са много по-консервативни, отколкото десет години по-рано, по време на последното му пътуване по Нанжин Роуд. Женските манекени вече не носеха поли с цепки. Много от тях изобщо не носеха поли, а копринени панталони или дълги роби, които разкриваха още по-малко. По средата на една от витрините се виждаше полегнала върху платформа патриархална фигура с кръгла шапка със синьо копче отгоре: мандарин. Покланяше му се млад учен. Четири групи манекени около платформата представяха още четири родови връзки.

Значи сега беше шик да си конфуцианец или поне такава бе политиката. Това беше една от няколкото витрини, на която изобщо не бяха залепени плакати на „Юмруците“.

Хакуърт минаваше покрай мраморни вили, построени през предишните векове от иракски евреи, покрай хотела, в който веднъж бе отсядал Никсън, покрай високите анклави, използвани от западни бизнесмени като плацдарм за посткомунистическо развитие, довели до притока на бедняци в Крайбрежната република. Мина покрай нощни клубове, големи колкото стадиони, покрай игрища за хай-лай, край които смаяни бежанци зяпаха тълпите на залагащите. Страничните улички бяха пълни с бутици. Имаше специална улица с магазини за фини изделия, изработени от кожа на алигатор. Нанотехнологичният квартал се състоеше от малки фирми, които предлагаха инженерство. На малки улички амбулантни търговци продаваха антики върху ръчни колички, едни специализирани за кутии от полускъпоценни камъни, други за маоистки кичове. Всеки път, когато навалицата започнеше да намалява и си помислеше, че трябва да е наближил края на града, той стигаше до поредния търговски квартал и всичко започваше отначало.

Но с напредването на времето Хакуърт наистина се добра до границите на града и продължи да язди на запад. Тогава вече стана очевидно, че е луд — хората по улицата го гледаха със страхопочитание и се отдръпва ха от пътя му. Велосипедите и пешеходците оредяха, заменени от по-тежки и по-бързи военни превозни средства. Хакуърт не обичаше да язди в края на пътя и затова подкара Похитител, за да намери по-заобиколен път до Съджоу. Това бяха равните земи на делтата на Янгцзе, само сантиметри над водното равнище, където използваните за транспорт, напояване и дренаж канали бяха повече от пътищата. Те се разклоняваха из черните, зловонни земи като кръвоносни съдове в тъканите на мозъка. Равнината често се нарушаваше от малки надгробни могили, предназначени да издигат достатъчно високо над обичайните наводнения ковчезите на нечии деди. Още по на запад се издигаха стръмни склонове, покрити с тъмна растителност. Контролните постове на Крайбрежната република по кръстопътищата бяха сиви, с плътна защитна мрежа. Като гледаше през облаците макро и микроскопични аеростати, Хакуърт едва можеше да различи хоплитите по средата. Преминаването не представляваше проблем. Когато продължи към територията на „Юмруците“, Хакуърт очакваше да види още постове, но първият се оказа и последен — Крайбрежната република не разполагаше с достатъчно средства, за да се отбранява в дълбочина и можеше да поддържа само едноизмерна линия постове.

На поредния малък кръстопът километър и половина по-нататък Хакуърт откри две сковани набързо разпятия, направени от новоотсечени черничеви дървета, по които все още се виждаха зелени листа. Със сиви найлонови въжета за тях бяха привързани двама млади бели мъже, обгорени на много места и изкормени. От прическите и сериозните им черни вратовръзки, иронично оставени на шиите им, Хакуърт предположи, че са мормони. От корема на единия от тях по земята се провлачваше дълго черво, до което стоеше мършава свиня и упорито го ръфаше.

Не видя много повече смърт, но горещият влажен въздух разнасяше зловонието й навсякъде. Стори му се, че забелязва мрежа от нанотехнологични бариери, но после осъзна, че това е природно явление: всеки канал излъчваше линеен черен ореол от тлъсти, сънливи мухи. От това разбра, че ако подръпне тази или онази юзда и насочи Похитител към брега на канала, ще открие, че е покрит с издути трупове.

Десет минути след преминаването на контролния пост на Крайбрежната република, той мина през центъра на лагер на „Юмруците“. Тъй като не поглеждаше нито надясно, нито наляво, Хакуърт не можеше да прецени големината му — бяха завладели село с ниски тухлени сгради с гипсова мазилка. Дълга, права ивица сажди по земята бележеше разположението на изгорен кабел на Захранването и когато го пресече, той си представи, че е меридиан, начертан от картограф върху жив глобус. Повечето „Юмруци“ бяха голи до кръста, носеха тъмносини панталони, алени пояси на кръста и понякога алени ленти на шията, главата или ръцете. Онези, които не спяха или пушеха, се упражняваха в бойни изкуства. Хакуърт бавно мина сред тях и те се престориха, че не го забелязват. Само от една от къщите изтича някакъв мъж, като размахваше нож и викаше „Ша! Ша!“, но трима негови другари го отведоха настрани.

През всичките шейсет и пет километра до Съджоу пейзажът не се промени, освен че потоците се превърнаха в реки и малките гьолове в езера. Лагерите на „Юмруците“ постепенно ставаха все по-големи и по-близо един до друг. В редките случаи, в които гъстият въздух се раздвижваше, той можеше да усети влажния металически мирис на застояла вода и разбра, че е близо до голямото езеро Тай Уу или Тайфу, както го произнасяха на шанхайски. На няколко километра разстояние от оризищата се издигаше купол във всички нюанси на сивото и хвърляше сянка пред група високи сгради. Хакуърт знаеше, че това трябва да е Съджоу, сега твърдина на Небесното кралство, скрит във воала на въздушния си щит като куртизанка зад прозрачно було от съджоуска коприна.

Когато наближи брега на огромното езеро, той излезе на централен път, водещ на юг към Ханджоу, и превключи Похитител на бавен ход. Съджоу беше пуснал застроените си пипала край магистралите и скоро Хакуърт видя райони с големи магазини и заведения, сега разрушени, опустели или заселени от бежанци. Повечето от тези места бяха предназначени за шофьори на камиони: много мотели, казина, чайни и закусвални. Но по магистралата не фучаха камиони и той яздеше по средата на улицата, като се обливаше в пот в тъмните си дрехи и често отпиваше от хладилната бутилка в багажното отделение на Похитител.

Като гигантска бариера напреки на пътя лежеше съборена реклама на „Макдоналдс“. Основата на стълба, който я бе поддържал във въздуха, беше изгорена. Отпред стояха и пушеха цигари двама млади мъже. Хакуърт разбра, че чакат него, Когато се приближи, те стъпкаха фасовете си, пристъпиха напред и се поклониха. Той повдигна бомбето си. Единият от младежите хвана юздите на Похитител — чисто церемониален жест в случая с робокон, — а другият покани Хакуърт да скочи на земята. Носеха тежки, но гъвкави гащеризони, през тъканта на които минаваха кабели и тръби: вътрешен пласт на бойни брони. Можеха да се превърнат в готови за бой хоплити, като си сложеха по-твърдите и по-тежки външни части, които навярно бяха някъде наблизо. Алените ленти на главите им ги определяха като Юмруци. Хакуърт беше един от малцината представители на Външните племена, стоящ в присъствието на „Юмрук“, който не тичаше към него с оръжие и вик „Убивай! Убивай!“, и му се струваше интересно да ги види в по-снизходително настроение. Държаха се достойно, официално и стегнато като военни, без дяволитостта и кикотенето, модерни сред момчетата на същата възраст в Крайбрежната република.

Следван на почтително разстояние от единият войник, Хакуърт мина през паркинга към „Макдоналдс“. Друг отвори вратата пред него и той въздъхна с наслада от студения въздух, който обля лицето му и започна да изсушава влагата в дрехите му. Заведението бе плячкосано. Усещаше се студена, почти клинична мазна миризма, носеща се от кухнята, по пода на която бяха изсипани съдове с мазнина, сгъстила се като сняг. Голяма част от нея беше изгребана — Хакуърт можеше да види успоредните следи от женски пръсти. Стените бяха украсени с мотиви от „Пътя на коприната“, полупрозрачни медиатронни плоскости, изобразяващи чудни гледки между тази местност и древния край на пътя в Кадиз.

Д-р Х. седеше в ъгловото сепаре и лицето му сияеше на студената, филтрирана от ултравиолетови лъчи слънчева светлина. Носеше мандаринска шапка с дракони, избродирани със златна нишка, и великолепна брокатена роба. Тя бе широка около шията и имаше къси ръкави, така че отдолу се виждаха хоплитски дрехи. Д-р Х. беше на война. Идваше от безопасния периметър на Съджоу и трябваше да е готов за атака. Той отпиваше зелен чай от огромна чаша с емблемата на „Макдоналдс“, изработена в местния стил. В горещата вода плуваха големи зелени листа. Хакуърт си свали шапката и се поклони по викториански маниер, което подхождаше на тези обстоятелства. Д-р Х. отвърна на поклона и когато наведе глава напред, Хакуърт можеше да види копчето на върха на шапката му. То бе червено, цветът на най-високите рангове, но беше направено от корал, което му даваше втори ранг. Рубиненото копче щеше да означава, че има най-висок статус. Преведено със западни понятия, д-р Х. грубо казано бе министър на някое от по-маловажните министерства или генерал майор. Хакуърт предполагаше, че това е най-високият ранг мандарин, до който допускаха варвари.

Хакуърт седна срещу д-р Х. От кухнята излезе млада жена с копринени пантофки и му поднесе също толкова голяма чаша зелен чай. Той я проследи с поглед как ситни обратно и с леко удивление видя, че ходилата й са не по-дълги от десет сантиметра. Вече трябваше да има по-добри начини да го правят, може би чрез регулиране на растежа на костите през пубертета. Навярно дори не болеше.

Осъзнал това, Хакуърт също за първи път разбра, че десет години по-рано е постъпил правилно.

Д-р Х. го наблюдаваше и може би четеше мислите му. Това като че ли го накара да се замисли. Известно време не каза нищо, просто зяпаше през прозореца и отпиваше от чая си. След продължителното яздене Хакуърт нямаше нищо против.

— Научихте ли нещо от вашата десетгодишна присъда? — най-после го заговори д-р Х.

— Така ми се струва. Но ми е трудно да го извадя на повърхността — отвърна Хакуърт.

Този начин на изразяване беше малко прекалено фразеологичен за д-р Х. Хакуърт измъкна десетгодишната визитка с динамичния печат на д-р Х. Когато старият рибар изтегли дракона от водата, д-р Х. внезапно разбра и се усмихна. Лицето му изразяваше много чувства — ако се приемеше, че е искрен, — но възрастта и войната го бяха направили невнимателен.

— Открихте ли Алхимика? — попита той.

— Да — каза Хакуърт. — Аз съм Алхимика.

— Кога го разбрахте?

— Съвсем наскоро — отвърна Хакуърт. — После мигновено разбрах всичко — добави той и изобрази издърпване на риба. — Небесното кралство било далеч зад Нипон и Атлантида в нанотехнологията. „Юмруците“ можели непрекъснато да изгарят кабелите на варварското Захранване, но това само би хвърлило селяните в бедност и би накарало хората да копнеят за чуждестранни стоки. Взели сте решение да изпреварите варварските племена, разработвайки Семенната технология. Отначало сте ръководели проекта в сътрудничество с второкласните филозони като Израел, Армения и Велика Сърбия, но се оказало, че на тях не може да се разчита. Вашите внимателно култивирани мрежи постоянно били унищожавани от Протоколната служба.

Ала тези провали ви дали възможност за първи път да се свържете с „Криптнет“, която несъмнено смятате просто за друга триада — презряна шайка от заговорници. „Криптнет“ обаче била свързана с нещо много по-дълбоко и интересно — с обществото на барабанчиците. Със своята странна и плитка западна гледна точка „Криптнет“ не разбирала цялата сила на колективния ум на барабанчиците. Но вие веднага сте я схванали.

За да започнете осъществяването на Семенния проект, ви трябвал само рационалният, аналитичен ум на нанотехнологичен инженер. Аз съвършено съм отговарял на условията. Вие сте ме подхвърлили в обществото на барабанчиците като семе в плодородна почва и моите познания са се разпространили сред тях, напоявайки колективния им ум — както техните мисли са се разпространили в собственото ми съзнание. Те са се превърнали в част от собствения ми мозък. Години наред денонощно съм работил по проблема.

После, преди да успея да довърша работата, съм бил изтеглен от началниците ми в Протоколната служба. Бил съм съвсем близо до успеха. Но все още не съм го постигнал.

— Вашите началници са разкрили плана ни, така ли?

— Или не знаят абсолютно нищо за него, или им е известно всичко и се преструват, че нямат представа — отвърна Хакуърт.

— Но вие със сигурност вече сте им разказали всичко — почти шепнешком каза д-р Х.

— Ако трябваше да отговоря на този въпрос, вие нямаше да имате причина да не ме убиете — рече Хакуърт.

Д-р Х. кимна, не толкова в знак на съгласие, колкото за да изрази съчувствието си към възхитително циничната логика на Хакуърт — като че ли след поредица от привидно непоследователни ходове, Хакуърт внезапно е овладял голямо пространство с пулове на дъска за го.

— Има хора, които биха се обявили за такова решение заради случилото се с момичетата — каза д-р Х.

Хакуърт толкова се стресна от думите му, че за миг се зашемети и потъна в себе си.

— „Букварите“ оказаха ли се полезни? — накрая попита той, като се мъчеше да не изглежда замаян.

Д-р Х. широко се усмихна. После чувствата му отново потънаха под повърхността като подскачащ на вълните кит.

— Трябва да са били полезни за някого — отвърна той. — Според мен допуснахме грешка като спасихме момичетата.

— Как е възможно тази проява на човечност да е грешка?

Д-р Х. се замисли.

— По-точно ще е да се каже, че макар да беше морално да ги спасим, беше грешка да смятаме, че могат да бъдат правилно възпитани. Ние не разполагахме със средства да ги възпитаваме поотделно и затова го направихме с книги. Но единственият подходящ начин да отгледаш дете е то да има семейство. Учителят можеше да ни го каже, ако се бяхме вслушали в думите му.

— Някой ден някои от тези момичета ще последват пътя на Учителя — отвърна Хакуърт, — и тогава ще се прояви мъдростта на вашите решения.

Тази мисъл изглежда бе нещо абсолютно ново за д-р Х. Той се загледа през прозореца. Хакуърт усети, че въпросът за момичетата и „Букварите“ е приключен.

— Ще говоря открито и честно — след като известно време замислено отпиваше от чая си каза д-р Х., — и вие няма да повярвате в това, защото на хората от Външните племена им е втълпено да смятат, че ние никога не говорим направо. Но може би след време ще се убедите в истинността на думите ми.

Семето е почти довършено. Когато си тръгнахте, разработването му много се забави — повече, отколкото очаквахме. Мислехме си, че след онези десет години барабанчиците са поели вашите познания и са в състояние да продължат работата без вас. Но в ума ви имаше нещо, което сте постигнали чрез години на научни изследвания и от което барабанчиците, дори да са го имали, са се отказали, и не могат да си го върнат, освен ако не излязат от мрака и отново не заживеят на светло.

Войната срещу Крайбрежната република достига критичен момент. И ние ви молим за помощ.

— Трябва да отбележа, че сега за мен е почти немислимо да ви помогна — каза Хакуърт, — освен ако не е в интерес на племето ми, а това не ми се струва много вероятно.

— Нуждаем се от вашата помощ за довършването на Семето — упорито настоя д-р Х.

Само десетилетните упражнения за сдържане на емоциите позволиха на Хакуърт да не се изсмее високо.

— Сър. Вие сте светски човек и учен. Със сигурност ви е известна позицията на правителството на Нейно величество и всъщност на самия Общ икономически протокол по въпроса за Семенните технологии.

Д-р Х. повдигна ръка с длан надолу на няколко сантиметра от масата и махна към въздуха. Хакуърт разпозна в това движение жеста, който богатите китайци използваха, за да отпращат просяците или дори да покажат на събеседниците си, че говорят глупости.

— Те грешат — каза той. — Не разбират. Разглеждат Семето от западна перспектива. Вашите общества — и това на Крайбрежната република — са зле организирани. Те не уважават реда, не почитат властта. Редът трябва да се налага отгоре, за да не се стигне до анархия. Вие се страхувате да дадете Семето на народа си, защото той може да го използва за създаване на оръжия, вируси, наркотици и да унищожи реда. Вие налагате ред като контролирате Захранването. Но ние в Небесното кралство сме дисциплинирани, почитаме властта, в собствените ни умове цари ред и следователно същото се отнася за семейството, селото и държавата. В нашите ръце Семето ще е безопасно.

— Защо ви е толкова нужно? — попита Хакуърт.

— Трябва да имаме технология, за да живеем — отвърна д-р Х., — но трябва да я имаме с наше собствено ти.

За миг Хакуърт не можа да го разбере. Но докторът започна да изписва по масата йероглифи. Ръката му се движеше сръчно и изящно. Брокатеният му ръкав шумолеше по пластмасовата повърхност.

— Йонг е външната проява на нещо. Ти е криещата се вътре същност. Технологията е йонг, свързана с конкретно ти, което е… — тук докторът млъкна и с видимо усилие се сдържа да не използва обидни думи като „варварско“ или „гуейло“, — …което е западно и съвършено чуждо за нас. Векове наред, още от времето на Опиумните войни, ние сме се мъчили да приемаме технологичния йонг, без да внасяме западняшкото ти. Но това не е възможно. Също както нашите предци не са били в състояние да отворят пристанищата ни за Запада, без да приемат отровата на опиума, ние не можем да отворим живота си за западната технология, без да приемем западните идеи, които за нашето общество са като чума. Резултатът е векове на хаос. Ние ви молим да сложите край на хаоса, като ни дадете Семето.

— Не разбирам как ще ви помогне Семето.

— Семето е технология, вкоренена в китайското ти. Ние от пет хиляди години живеем от Семето — отвърна д-р Х. Той махна с ръка към прозореца. — Преди да станат паркинги, това са били оризища. Оризът е бил основа на нашето общество. Селяните са засявали семената и са имали най-висок статус в конфуцианската йерархия. Както каза Учителя: „Нека производителите са много, а потребителите малко“. Когато от Атлантида и Нипон дойде Захранването, ние вече не трябваше да сеем, защото сега оризът идваше от синтетични компилатори. Това беше краят на нашето общество. Докато обществото ни се основаваше на сеенето, думите на Учителя „Добродетелта е коренът, богатството е резултатът“ имаха пълна сила. Но при западното ти, богатството не идва от добродетелта, а от хитростта. Затова родовите връзки се разкъсаха. Хаос — със съжаление каза д-р Х., после вдигна поглед от чая си и кимна към прозореца. — Паркинги и хаос.

В продължение на цяла минута Хакуърт не отвърна нищо. В главата му отново бяха нахлули образи, този път не мимолетна халюцинация, а пълнокръвна картина на Китай, освободен от ярема на чуждото Захранване. Беше го виждал и преди, навярно дори бе помогнал за създаването му. Нещо, което никой гуейло не би могъл да види: Небесното кралство в настъпващата Ера на Семето. Селяни обработваха нивите и оризищата си и дори по време на суша или наводнения земята раждаше богата реколта: храна, разбира се, но и много непознати растения, плодове, от които можеха да се правят лекарства, бамбук, хиляди пъти по-як от естествените видове, дървета, които даваха синтетичен каучук и топчета чисто, безопасно гориво. Подредени в стройна процесия, загорели от слънцето земеделци носеха продукцията си на огромни пазари в чисти градове без холера и безредици, в които всички младежи бяха уважавани и послушни ученици, а всички старци бяха почитани и обсипвани с грижи. Това бе интерактивна симулация, голяма, колкото самия Китай, и Хакуърт можеше да се загуби в нея, и навярно го направи за неопределено време. Но накрая затвори очи, премигна и отпи малко чай, за да овладее рационалния си ум.

— Вашите аргументи имат своите достойнства — каза той. — Благодаря ви, че ми помогнахте да видя въпроса в друга светлина. Ще обмисля всичко това, когато се върна в Шанхай.

Д-р Х. го придружи до паркинга на „Макдоналдс“. Отначало топлината беше приятна като отпускаща вана, макар Хакуърт да знаеше, че скоро ще се чувства така, сякаш потъва в нея. Похитител се приближи и подгъна крака, за да му позволи по-лесно да го яхне.

— Вие доброволно ни помагахте в продължение на десет години — каза д-р Х. — Предопределен сте да създадете Семето.

— Глупости — възрази Хакуърт, — аз не знаех нищо за характера на проекта ви.

Д-р Х. се усмихна.

— Отлично го знаехте. — Той вдигна ръка и разклати показалец към него, като снизходителен учител, който се преструва, че гълчи умен, но немирен ученик. — Направихте тези неща, не за да служите на своята кралица, а за да съхраните собствената си природа, Джон Хакуърт, а аз разбирам природата ви. Вашата цел е умението и щом откриете интелигентен начин да направите нещо, вие трябва да го направите, както водата, открила цепнатина в дигата, трябва да мине през нея и да покрие земята от другата страна.

— Сбогом, д-р Х. — кимна Хакуърт. — Вие разбирате, че макар лично да изпитвам към вас най-дълбоко уважение, не мога искрено да ви пожелая успех в настоящото ви начинание. — Той повдигна шапката си и ниско се поклони настрани, като накара Похитител да промени позата си. Д-р Х. отвърна на поклона и Хакуърт отново видя кораловото копче на шапката му. После пришпори вихрогона към Шанхай.

 

 

Този път пое по по-северно шосе, по една от многобройните радиални магистрали, сливащи се в метрополиса. След като язди известно време, постепенно разбра, че чува звук, който несъзнателно бе долавял до този момент: тежко, далечно барабанене, навярно два пъти по-бързо от сърдечния му ритъм. Първата му мисъл, разбира се, бе за барабанчиците и се изкуши да провери един от недалечните канали, за да види дали колонията им не е пуснала пипалата си далеч в континента. Но после погледна на север към равнината и забеляза дълга процесия по друга магистрала, тъмна колона от пешеходци, насочили се към Шанхай.

Хакуърт видя, че пътят му се слива с техния, затова пришпори Похитител в галоп с надеждата да стигне до кръстопътя преди да го задръсти колоната от бежанци. Вихрогонът лесно ги изпревари, но напразно — когато стигна до кръстопътя, Хакуърт откри, че е затворен от авангарда на колоната, който бе поставил бариера и не го пусна да премине.

Това бяха няколко десетки души, предимно момичета, някои от които единайсет-дванайсет годишни. Очевидно бяха овладели мястото от по-малка група „Юмруци“, които сега лежаха завързани с найлоново въже под сянката на няколко черничеви дървета. Бариерата пазеха около три четвърти от момичетата, въоръжени със заострени бамбукови колове, макар че тук-там се виждаха пушки и саби. Останалите почиваха, приклекнали в кръг край кръстопътя, отпиваха от току-що кипната вода и внимателно четяха книги. Хакуърт позна книгите. Всички бяха еднакви, с избелели пъстри корици, въпреки че носеха белезите на притежателките си — стикери, надписи и други украси.

После видя, че няколко момичета, разделени на групи по четири, са го следвали по пътя на велосипеди, и че сега се присъединяват към своите.

Нямаше друг избор, освен да изчака колоната. Барабанният звън ставаше все по-силен, докато пътната настилка не започна да вибрира с всеки удар и вградените в краката на Похитител амортисьори се хванаха на работа, потръпвайки едва доловимо. Покрай него премина друг авангард: Хакуърт лесно пресметна, че се състои от двеста петдесет и шест души. Те представляваха батальон с четири роти, всяка от които с по четири взвода, разделени от своя страна на четири отделения от по четири момичета. Батальонът бързо напредваше, навярно изпреварил основната група, за да заеме следващия кръстопът.

Накрая премина и основната колона, организирана в батальони. Всички удряха крак в пълен синхрон с другите. Всеки батальон носеше по няколко паланкина, които се предаваха от отделение на отделение през няколко минути. Те не бяха луксозни, а импровизирани от бамбук и найлоново въже, тапицирани с материали, взети от стара пластмасова мебелировка на кафенета. В тези паланкини се возеха момичета, които не изглеждаха по-различни от другите, освен че може би бяха една-две години по-големи от тях. Не приличаха на офицери — не издаваха заповеди и нямаха особени отличителни знаци. Хакуърт не разбираше защо се возят в паланкини, докато не зърна едно от тях, вдигнало глезен върху коляното си и събуло пантофа си. Ходилото му беше с няколко сантиметра по-късо.

Но всички други момичета в паланкините дълбоко бяха потънали в „Букварите“ си. Хакуърт свали от ланеца на часовника си малко оптично устройство, нанотехнологичен телескоп/микроскоп, който често му вършеше работа, и с него се взря над рамото на едно от момичетата. То гледаше диаграма на малък нанотехнологичен уред и четеше ръководството, което Хакуърт бе написал няколко години по-рано.

Колоната мина покрай него много по-бързо, отколкото се бе опасявал. Момичетата напредваха по магистралата като бутало. Всеки батальон имаше знаме, съвсем скромно и импровизирано от боядисан чаршаф. Всяко знаме носеше номера на батальона и кръст, който Хакуърт отлично познаваше, тъй като играеше важна роля в „Буквара“. Той преброи общо двеста петдесет и шест батальона. Покрай него минаха шейсет и пет хиляди момичета, решително устремени към Шанхай.